Ревност не по разум

Автор: протопр. Николай Лудовикос

Братя, желанието на моето сърце и молитвата ми към Бога за израилтяните е да бъдат спасени. Свидетелствувам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. (Рим. 10:1-2)

Това е големият въпрос, който можем да видим. Ревността съществува, но има и ревност не по разум, безумна ревност. Както казва един от отците, при нея човек няма съзнание за своя обект, не познава това, което ревнува, това, което желае. Разбира се, важно е да съществува история на ревността във всяко религиозно, богословско и духовно посвещение. Ревнителят е човек, който се посвещава, отдава напълно и по презумпция разбира повече. Великите пророци са големи ревнители. Великите апостоли са големи ревнители. Каква е тази ревност? И как можем да разберем ревността, чертите на здравата ревност и да я различим от ревността не по разум?

Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, те се не покориха на Божията правда

Под правда Новия Завет няма предвид юридическото значение на термина. Божията правда не е нещо друго, освен нетварната енергия (действие), чрез която Бог от любов оправдава човека. Човекът бива оправдан от Бога, това не е юридически акт, а дар, както вземаш един гладен, безработен, нещастен, вътрешно раздвоен и объркан човек и го оправдаваш, защото е в това състояние. Оправдаваш го – даваш му работа, дрехи, оправдаваш и неговите грешки, защото е в това състояние и защото го обичаш. Това не е правосъдието, където по съдебен път налагаш наказания. Според Новия Завет и светоотеческото предание Божията правда е нетварното действие (енергия) на оправдаването на човека, а не раздаване на законническо правосъдие от съда. В един такъв случай нямаше да имаме нито Въплъщение, нито нищо. Просто човек щеше да бъде още по-дълбоко в преизподнята.

И тъй, юдеите не знаят как Бог оправдава човека и си въобразяват една своя правда, която има законнически характер. Тяхната правда стига дотам, докъдето стига законът и когато дойде часът на Божията правда, те не се подчиняват на тази правда, защото имат собствена правда и идея за Бога. Ето един основен параметър на ревността не по разум – да имаш твоя идея за Бога, твоя идея за Божията правда и твоя идея за Божията любов, един идол на Бога. Това е много важно. И днес това, което наблюдаваме е, че идолите на Бога играят много значима роля в живота на хората. Има хора, които посвещават живота си на един идол бог, има хора, които отхвърлят един идол на Бога, които отхвърлят един небесен жандарм, един садистичен баща и добре правят, че го отхвърлят. Но отхвърлят един идол, т.е. имат една представа за Бога, която им е била внушена по добър или лош начин обикновено през детските им години и този бог създава в тях страх, отвръщане или чувство за едно болно посвещение. Религиозният фанатизъм, казва психологията, е реално състояние, но е идол на Бога, една картина за Бога, която имаме и която прилагаме върху Самия Бог.

Знаете случая със св. пророк Илия, на когото Бог му се явява като тих повей. Мен много ме разтърсва това място. Пророк Илия, великият ревнител – представям си какъв богословски шок преживява и наистина става великият пророк Илия, както го знаем. Бог е „лъх на тих ветрец“. И му казва: „Виж, може да приемам твоята ревност, да благославям това, което правиш, защото си този, който си и това е равнището на народа, но Аз не съм такъв. Аз съм лъх на тих ветрец. Аз съм такава нежност, благородство и любов, че ако ви се явя така, както Съм, ще Ме пренебрегнете, ще Ме стъпчете, ще Ме заличите.“ Това е причината, поради която Въплъщението дори днес не бива прието поради изопачената представа за Бога, която хората имат. Например има философската ревност за Бога – нека вземем философите. За юдеите (Кръстът) е съблазън (скандал), за елините безумство. Едното, Благото, което е отвъд всяка същност, съгласно Платон, да влезе в смута на историята и да стане като един от нас? И да приеме плесници, бичуване, Кръст, смърт и да бъде послушен до смърт? Това е безумство, крайно безумство. И елините имат свой идол, своята ревност, безумна ревност, и юдеите имат безумна ревност – един бог, „който ще ни наложи над цялата вселена, ние сме избраният народ“ и т.н., който ще загърми и ще затрещи. Нима е възможно Той да е „лъх на тих ветрец“? Сериозно ли говорите? Можем ли да приемем един такъв Бог насериозно? – така си мислят юдеите. Пророк Илия може да приеме един такъв Бог, защото е светец и пророк, но чрез един шок. Не пише нищо за този шок, но може да предположим, познавайки пророка и виждайки какво става с него. Той научил една истина за Бога, която не очаквал да научи. Лесно е за всички нас да повярваме и да разберем, че Бог е всемогъщ – какъв друг да е – всемогъщ, но това, че Бог може да бъде едновременно и всеслаб, не можем да го разберем, не се побира в нашия ум. Не разбираме какъв смисъл би могло да има нещо подобно, но Бог е и това. И бидейки тих повей, Той понякога става и трус, и огън и не знам какво друго, понеже не разбираме тихия повей.

Безумната ревност е идол, това е идолизация на Бога и по-голямата част от човечеството прекарва живота си в това царство на идолите, защото човек-атеист  няма да срещнете. Аз още не съм срещнал. Но ще срещнете хора, които на мястото на Бога са поставили идоли. Този идол може да е една идея, в кого вярваш, еди-кой си терорист вярва в правдата, това е негов бог, една правда, както аз си я представям в ума си, който и е малко болен, понякога превърта и така се обяснява защо „чудесни” създания като Сталин или Хитлер са потопили в кръв цели страни и изтребили милиони човеци в името на правдата. Никой не коли в името на злото. В името на правдата са станали всички кланета, изгнаничества и „чудесии”. Няма да намерим човек, в който да не функционира понятието за Бога. Но на мястото на Бога ще намерим хиляди неща. От незначителни до гротескни, от световни идеи до последния модел спортна кола или един човек. Всички тези неща функционират като богове в човека, защото диктуват поведения, начин на живот, дават смисъл, цел, съществуване на човека. Те имат функцията на бог в човека. Разбирате, че е много важно ревността да бъде по разум.

понеже завършек на закона е Христос, за да бъде оправдан всеки вярващ

Ако не сме поставили закона на мястото на Бога, разбираме, че краят на закона е Христос – „за да бъде оправдан всеки вярващ“. За да бъде оправдан даром.

Моисей пише за оправданието от закона: „който човек го е изпълнил, ще бъде жив чрез него“. А оправданието от вярата казва тъй: „да не речеш в сърцето си: кой ще възлезе на небето?“ сиреч, да свали Христа, „или: кой ще слезе в бездната?“ сиреч, да изведе Христа от мъртвите.

Вярата прокарва пътя за неотменимия и свободен акт на Божията любов. Вярата означава, че се доверявам на самия акт на Бога и на мястото на Бога не поставям идола, който всеки път подготвям и изработвам.

ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш

Ако повярваш, че Иисус Христос е Господ и делата на Бога чрез Христос са Божии дела – а не дела на твоето въображение -, които Той е избрал и направил така или иначе, и със сърцето си повярваш, не просто с ума си, а вътрешно се увериш, че Бог Го е възкресил, ще се спасиш. Тоест влизаш в едно друго измерение на битието, това означава „ще се спасиш”. Влизаш в пътя, в божествената сфера, съучастваш чрез сърцето и това ме оправдава, дава ми дял с Христос. След това идва изповядването с уста, което е вторично събитие и не ни интересува толкова много – фундаменталното е сърцето, то какво ще направи. Как ще разберем това? Св. Николай Кавасила казва, че много просто можем да го разберем – някой печели на стадиона, някой спортист. Ние участваме в победата му, възклицавайки и триумфът на тази победа засяга всички нас и чувстваме, че всички сме победили, защото той е победил. Това означава „със сърце”. Означава някой да проникне в делото Божие, да види, че го засяга лично и да се наслади след това. Това е ключът, с който се отваря вратата, човек се наслаждава на плодовете на неговото оправдаване и чувства, че Бог го оправдава. Оправдава го, приема го, очиства го, изправя го на нозе. Разбирате, че този онтологичен аспект на спасението е нещо напълно различно от моралистичното и пиетистичното разбиране, което днес говори само за заповеди и спазване на заповеди. Бог ни зове в Неговия живот, не ни зове към поредица от законнически поправяния. Когато човекът вярва, това означава, че се доверява на верността, която Бога има към него. Затова се казва „Началника и Завършителя на вярата – Иисуса“. Защо Христос е Началник на вярата? Той е такъв, защото чрез Своите дела, чрез домостроителство на Въплъщението показва, че е верен на човека. И аз отвръщам на тази вярата. Вземете вярата в смисъла, в който говорим днес, говорим за съпружеска вярност, за вярност между приятели, това не е обратното на знанието, а дълбока връзка на вярата. Най-дълбока връзка. Бог чрез Христос е верен на човека, не го оставя да погине, а го прекарва през смъртта, дава му Своя живот, без да е длъжен да го прави. Ние сме дела на Бога, не Негови деца. Син Божий по природа е Синът, Словото, защото е Бог. Ние не сме богове. Текстовете, които пиша, беседата, която говоря в този момент, е мое дело, не е моето дете. Това да кажа, че ще смятам книгата, която написах, за мое дете и да я поставям до моето дете и да я въплътя в детето ми и да я разглеждам като мое дете, или домашните животни, знам ли кажете нещо, нещо, това е изненада, не е нещо очаквано. Разбирате ли? В миналото хората имали роби, това някой да смята, че неговите роби са негови деца   да ги отъждестви с децата си и да им позволи да го наричат баща – „Отче наш, Ти, Който си на небесата“, това не е нито логично, нито естествено, а най-дълбока изненада, факт, който не сме очаквали. В този смисъл казвам, че чрез Христос виждаме, че Бог е верен на човека, че остава верен на човека и го оправдава, въздига го в една сфера, където никой не е очаквал, нито е естествено да съществува. Би могло да Го няма и никой да няма право да протестира. Животът ни можеше да е 30-40-50 години и всичко да свършва дотук, без никаква жертва от страна на Бога, освен това земно съществуване и нищо друго. Това Бог да ни дава Неговото съществуване и живот, да ни прави Негови деца и да ни влага във връзката Отец-Син е нещо изключително като дар. Никой не го е очаквал и то предполага много голяма нежност, благородност и любов, които не можем да схванем.

И тъй, Бог остава верен на човека и Човекът-Христос е Началник на вярата. След това човекът се доверява на вярата на Бога, отвръща със своята вяра и така се получава една взаимна вяра. Затова св. отци говорят за божествен ерос. Вярата е отговор на Божията любов и отдаване на моята любов спрямо Божията любов.

Връзката между Бога и човека е дълбоко вътрешна и екзистенциална. Тя е връзка на вяра, което означава вяра на откровение. Личностите не могат да се познаят обективно помежду си, а само чрез взаимно откровение. Така Бог се открива на човека и човекът се открива на Бога, отваря сърцето си за Бога. Само тогава ревността става ревност по разум. Само тогава започваме да научаваме, да сричаме какво нещо е Бог.

Големият проблем на човечеството днес на това равнище не е, че няма богове, а че не знае какво нещо е Бог. Евангелието ни научава кой е Бог и това е много по-различно, отколкото можем да си представим. Защото и философията, и много други поискали да разглеждат това нещо, този субект и казали различни неща за него. Но в Библията имаме Себеоткровение на Субекта чрез отношения на вярата и чрез постоянно премахване на идолите. Премахване на  ревността не по разум, премахване на способността на човека да създава идоли, която има както на лично, така и на социално равнище.

Но за да може Бог да говори, човек трябва да отвърне на вярата на Бога, което ни кара да стигаме до една ревност, но която е ревност по разум. Всъщност ревността не по разум, т.е. безумната ревност е апотеоз на човешката гордост. Има хора, които в името на Бога правят големи престъпления и причиняват големи щети. Да говоря ли за кръстоносните походи? Имало е „свещени” войни, Вартоломееви нощи, кланета, плячкосвания в името на Бога, моля! Но в името на една такава ревност не по разум, на един идол на Бога, който влиза на мястото на истинския Бог, Който не искаме да видим или да чуем. Съществувала е и „светата” инквизиция, която изби 600 000 души, в името на „Бога”. Имало е безумни забрани, безумни режими, в името на „Бога” и Бог какво е виновен за всичко това? Бог какво може да направи като „лъх от тих ветрец“ сред тази смесица от изопачения? Пътят на Христос винаги е бил друг- „Който иска да Ме последва, ако някой иска да Ме следва. Първият между вас да е последен; обичайте враговете си“ – това е царството Божие, това е любовта към врага, т.е. любовта, която ме изкарва от моето себелюбие, която ме научава на Божията любов, която идва даром. Каква връзка има всичко това с нашата правда, която е оклеветила толкова много Бога в този свят? И на лично равнище – много пъти тези от нас, които не живеят тази свобода, сладост, любов и утеха на Бога, които носи Божията благодат, показват в света един грозен бог. Често представяме такава картина за Бога, че хората не искат да станат християни, защото не виждат нищо привлекателно или красиво в този живот, който се определя от един болен идол на Бога. Казах ви – садистичният баща, небесният жандарм, блюстителят на нравите.

Ако Христос беше пред мен, връзката с Него нима щеше да бъде връзка със забележки и упреци? „Не дойдох да съдя, а да спася света“. Европа, западният свят, страда изключително много от една такава идея за Бога. Когато бях в Англия, в училище дадоха на децата следната задача в часа по религия – която е задължителен предмет, дори да казват, че в Европа не е, това е задължителен предмет и никой, нито мюсюлмани, нито будисти не може да се освободи. И изучават християнското учение, защото тук, където дойдохте, това ще учите. Но това е друг въпрос.

И така, на децата дадоха следната задача: „Да речем, че сте в ада, защото сте откраднали нещо от майка си. Опишете вашето състояние в писмо до ваш приятел и му кажете как да не дойде тук“.

Как да не ти се подкосят колената, когато виждаш тази страшна идея за Бога, която създаваш в едно 12-годишно създание? Да не говорим, че това е погрешно увещание, защото, ако някой дойдеше в ада, в този случай, мисля, че би било по-добре, ако бог е толкова жесток и страховит. Ние обаче имаме нашето предание, което казва, че Бог не създава ада. Адът е мое лично дело, това е свеоотеческото предание. Аз го създавам. Бог ме обича, но аз сам създавам този ад. Докато на Запад има друга законническа традиция, която поставя другия пред едно ужасно съдилище и го принуждава да въстане – защото човек наистина въстава срещу един такъв бог. И този бог днес и в Гърция, в една православна страна, се е наложил, този полицейски бог, този кошмарен бог. Знаете ли, че има бивши – и настоящи – католици, които не могат да се избавят от тази страшна картина за Бога в себе си до такава степен, че да не издържат да чуят нищо друго? В Гърция идеята за Бога е твърде близка до тези неща поради това, че през турското владичество тези идеи се разпространиха и тук.

Един съвременен богослов ми разказваше нещо, което станало когато бил 5-6 годишен, а сестра му била 6-7 годишна. Той живеел в едно планинско село. В даден момент направил някаква беля, не помня какво точно. Сестра му му казала: „С това, което направи сега, ще вриш в казана на ада цяла вечност!“ Сега, когато пораснах – казва – сядам и си мисля как е минала тази идея в това момиче? Как ни застигна едно такова ужасяващо разбиране за Бога?

И да имаш от друга страна старец Паисий, който ти казва, че „отците са скрили от нас Божията любов“. Ама за нея говорят старците постоянно. „Те са я скрили от нас“, казва той – защото, ако я бяха открили, никой нямаше да се спаси (защото не бихме отвърнали по достоен начин).

Виждате едната и другата крайност. Разбира се, съвременният човек до голяма степен не иска още един полицай в живота си и не може да приеме този тип връзка, която го терзае, след като толкова други неща го терзаят.

Новозаветният Бог ти дарува оправдание, не защото вече си праведен – нашата правда е като просешка дрипа пред Бога, а защото те намира именно в това състояние, в което си: объркан, с добри или зли намерения, с добра воля, която парадоксално води до ада, хиляди неща и проблеми и някъде в теб има една искра, че някъде Някой може да съществува, Който даром ще те оправдае. Това дарувано оправдаване е връзката с Бога винаги съгласно Новия Завет. Казах ви, има много интерпретации, които не са новозаветни, а принадлежат на лутерци, цвинглици, авгтустиновци, на разни други, но не и на Новия Завет.

Виждате, че аскетическото предание иска да освободи човека от тези два идолизиращи инструмента. Той да може да използва сетивата, но не и да става техен роб, както и да използва ума, но не и да му позволява създава един друг бог. Апофатичната традиция на светооточеското богословие е именно това. Отказ да отъждествим истината на Бога с понятията за Бога. Съществува катафатичното богословие, където казваме, че Бог е любов, мир, светлина, но съществува и апофатичното богословие, където Бог в Неговата същност е напълно непознат. Може да се явява така на мене, но Той не е нещо, което мога да затворя в понятието за любовта, в понятието за справедливостта, в понятието за благото, защото Бог е свръхблаг. Постоянно се използва свръх свръх, свръх, свръх-свръх, Той е отвъд понятието за любовта в Своята същност. Той е напълно непознат. Той е не-битие казва св. Максим, защото е свръх-битие. Той е не-битие, ако този свят се разглежда като битие; т.е. Той е нещо отвъд понятието за битие. Следователно не можем да създадем интелектуални построения за Бога. Това ни казва нашата апофатична традиция.

Другото важно нещо е мирът, който превишава всеки ум. За да доближи човек Бога, трябва да е е пълен с мир и да излъчва мир, много дълбок мир, дотам, че св. отци казват, че когато имаш видение, по мира, който предизвиква в теб или страха, можеш да разбереш дали е от Бога или от демоните. Ако чувстваш мир, смирение, покаяние и любов към всички, това е от Бога. Но ако чувстваш смут, не е от Бога.

Друга черта на ревността не по разум е, че зилотът никога няма мир. Човекът, който има ревност не по разум, е дълбоко смутен и прави смутни неща, смутни дела, смутни текстове, смутни решения. Това е ревност не по разум; те са „Спасители на Бога”, Salvatores Dei, да спасим Бога, защото Бог не е способен да се защити и ние ще Го спасим! Тежко и горко ако някой попадне в ръцете на такива човеци! Старецът Паисий казва, че крайностите в Църквата са две: едната е наглостта и презрението, а другата е ревността не по разум. И в двата случая човек страда ужасно и това са демонични състояния. Единият дърпа отсам, другият оттам, но и двамата постъпват не по разум.

превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: