Относно втория и третия брак

Автор: о. Николай Лудовикос

Има един разказ от Пападиамантис – „Сватбата на Карахмет”. Сераино, първата жена на Карахмет, не можела да забременее и затова той решил да се ожени повторно зад гърба ѝ. Когато тя узнала, го помолила само за едно нещо: да отгледа децата му. Така и станало. След дванадесет години починала и Пападиамантис казва, че когато извадили костите ѝ от гроба, те благоухаели.

Това е мъченичеството. Но не можеш да каже на тази девойка: „Направи го!“ Не мога да ти кажа: „Върви в Иран и умри мъченически! Прекръсти се там и кажи Символа на вярата!“. В Иран затова ще те очистят. Не мога да ти кажа „направи го!“. Мъченичеството е плод на свободата и любовта. То е много възвишено състояние и затова мъчениците са единствените светци на Църквата, които веднага стават светии. Имаме подвижници, преподобни, св. Паисий и Порфирий, хора, които помогнаха на хиляди други, но не бяха обявени веднага за светци. Ще бъдат обявени, но ще мине много време (беседата е изнесена преди канонизацията на двамата светци – бел. прев.). Мъченичеството е пряко признание, защото този, който загине мъченически, е в състояние, където вече е свят, мъченичеството просто проявява светостта.

Затова Църквата позволява и втори и трети брак – защото ние нямаме тази светлина и благодат, която имала тази неука девойка героиня и защото никой не може да ни я даде насила. Как ще ни даде насила тази светлина? И за да не се получават затруднения и т.н., не може да ти каже насила „обичай врага си“, но може да ти каже, че „еди-кой си и еди-коя си и обикна врага си и те са светии, на които сега се покланяме“. Не може обаче насила да те вкара в този път. Затова Сам Христос казва, че „в случай на прелюбодеяние позволявам, понеже е тежка рана, да се разделяте“. Не защото Сам би го направил, не защото човек непременно би трябвало да го направи, а защото Сам Христос вижда, че човешката природа не може насила да отиде на мъченичество. Той не иска да те предаде на мъчения, а ти дава друг изход. Ако обаче искаш, можеш да се предадеш на мъчения, както и Той се предал, защото и Той можел да го избегне. В даден момент св. ап. Петър Му казва: „Бягай, дойдоха!“ И Той казва: „Нима не мога доведа дванадесет легиона ангели?“ Но не си тръгнал.

***

Падението на човека е именно неговото себелюбие. Именно тази абсурдна любов. Тук е аскезата. Виждате хора, които в началото на техния духовен живот  почувствали силно Бога. Например св. Симеон Нови Богослов. 20-годишен, внезапно се запознава с един духовен отец – св. Симеон Благоговейни. И както правят младите, привързва се към него. В даден момент с помощта на стареца навлиза в молитвата и по неговите молитви има и боговидение – вижда живия Христос. След това всичко това спира и той отново се връща към стария си живот сякаш не е чувал Божието слово. Говорим за св. Симеон Нови Богослов – и след това вече нямал никаква връзка с Христос. По-късно му се случили различни неща – възпитателни средства – както казва – и внезапно си казва: „Стой, кой съм, докъде паднах? Какво имах в ръцете си?“ – за да открие отново това, става подвижник, става монах.

Св. Серафим Саровски искал да стане монах. Да станеш монах е божествен призив. Но може и да не напреднеш, да остане само с този порив и нищо повече. Внезапно по време на причастния на Литургията, казва той, като млад дякон в манастира вижда Христос в св. Литургия. В онзи момент спира всичко и става пустинник – за да Го види отново. Разбирате, че това не е просто нещо. Или старецът Паисий, който на 15-год. възраст видял Христос.

Целият живот на човека може да мине докато стигне до момента да подходи чисто към Бога, без това „аз ще ти дам, Ти ще ми дадеш“, т.е. всичко това, което правим и което е и нашето падение.

***

Когато бях студент, не още по богословие, имах състудент, син на свещеник. Баща му беше казал: „Виж, всеки път, когато минаваш покрай храм, ще се прекръстваш и това е равно на изповедничество!“ Милият, толкова се беше притеснил, толкова много се срамуваше, беше много срамежлив човек, толкова се беше шокирал с това принудително бащинско увещание, че отбягваше да минава покрай храмове. Ако може да си го представите! Той ми каза:

– Какво да правя, за да се избавя от тази ужас, който чувствам?

Аз му казах:

– Не се кръсти.

– Да не се кръстя?

– Да, защо да го правиш?

Разбирате ли? Това нещо може да се превърне в невроза. Да утвърждавам нещо, което не чувствам. Чувал съм от християнин: „Просто се оказах в Църквата!“ Излез и след това ела отново с раните, които носиш. Страшно е да казваш: „Оказах се в Църквата“. Сякаш казваш: „Оказах се животно и дишам и искам да ям и да пия и да се чувствам добре“. Е, да се махнеш от тези неща.

Това състояние може да стигне до невроза, болно състояние и да е проява на едно лъжливо Аз. Така се раждат и идеологиите. И виждаш другия, простете за думата, да е скот в живота си, но да има „перфектна” християнска идеология. Какво да правиш с един такъв човек? Старецът Паисий казваше: „Те никога не се променят! Говориш им за божествена любов, за такива неща, нищо не разбират, защото всичко са сложили в главата си. Всичко е идеология. И не само идеология, а казват, че са здравата част на обществото и на Църквата, но отиваш до него и не можеш да дишаш“.

***

Младите са особено чувствителни и усещат несъответствията между думи и дела. Знаете ли младите клирици колко много изпитания имат? Имам мои студенти, които приемат свещенството и са като цветя, с голяма чистота, и отиват и виждат един епископ, който едно говори, а друго прави, и така в тях се появява страшен проблем. Чуваме тези проблеми. Особено младите имат такава чувствителност и добре, че я имат.

Мисля, че ако младият човек, точно в момента, в който в него се роди съзнанието за тази драма, където хората едно говорят, а друго правят – ако насочи проблема към себе си и каже: „Раздвоен съм!“, ще стане отец на Църквата. Тоест ако се задълбочи в проблема и види, че това е човешката природа, която страда. Същият човек. Обаче, и това е по-страшното, както ми казваше един свят духовник: „Не мога да разбера какво им става на някои свети архимандрити веднага щом станат владици! Веднага щом станат, нещо им става и започват да се променят“. Защо? Славата, почитта покварява човека. Същият млад човек може да стигне дотам да стане като тези, които днес съди, ако припише злото извън себе си. Православието означава да приписвам злото първо на мене.

Затова се казва, че когато видиш злото, воювай с него в себе си и оттам започва една друга философия на живота, която и спрямо другите хората не ни прави терористи (τρομοκράτες – значението на гръцката дума е „държа някого в ужас, всявам ужас“), защото в противен случай ставаш терорист! Хора, които имат мощно чувство за справедливост и го насочват към другите извън тях, са опасни. Те стават прокурори на обществото. И терористи могат да станат с това мощно чувство. Но ако го ако насочиш към себе, ставаш подвижник. Ако го насочиш към другите извън себе си, ставаш терорист.

превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: