Урок по благодарност

Автор: Вяра Шалева

из Моите записки в Израел

Срещах я често, почти всеки път когато посещавах Гроба Господен или Гроба на Света Богородица. Дребна, слаба, прегърбена, в дълбока старост. Движеше се бавно, без бастун и отстрани изглеждаше, че е болезнена всяка нейна крачка. Не виждах лицето ѝ – с някаква незабелижимост носеше монашеското си облекло, което издаваше само националността ѝ.

Виждах я често, на клира, скрита зад миней, голям формат, толкова голям формат, че почти я скриваше. Тя беше на клира винаги когато нямаше богослужение. Взираше се с огромни, старомодни очила в текста и устните ѝ нещо много тихо шепнеха.

Виждах я често така и се питах, признавам,  с раздразнение и досада, какво ли толкова чете в минея, след като няма богослужение.

И така, до момента в който я видях да слиза по стръмните стъпала към Гроба на Божията Майка.

Неочаквано изпитах болка при вида от трудното ѝ слизане. Изплаших се, че ще се претъркули надолу. Предложих ѝ да се опре на ръката ми. Прие.

Стигнахме най-долу в Гробницата и тя ме попита за името ми. Казах ѝ го, но с огорчение ми отговори, че не може да го запомни – бяхме от различни националности. Попита откъде съм и каква съм. Направих пауза преди да ѝ отговоря, не ми се говореше за себе си, и тя побърза да ми обясни защо се интересува:

– Ще  избера кой параклис да прочета за Вас за да благодаря на Пресветата Божия  Майка, че и днес, чрез Вас, ми помогна  да посетя Гроба Ѝ.

Онемях от срам заради раздразнението ми преди. Не можах да кажа нищо в отговор.

После, когато я виждах да чете, вече знаех, че това е начинът ѝ да благодари на Господ  и Света Богородица.

Нямах дръзновението да я заговоря повече – все още се срамувах от предишните си мисли за нея. Дори не поглеждах към нея.

Постепенно срамът изчезна, за да се настани в сърцето ми топлината на проявената от нея любов. Тази топлина нося и днес, като не разбирам защо не пожелах да науча името ѝ и това нежелание не намаляваше топлината в сърцето ми.