Никоя етика не побеждава смъртта…

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Когато Христос простил на жената, хваната в прелюбодеяние, искайки от нейните гонители да хвърлят камъка на гнева и на своята нравствена „чистота“, казвайки им „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“, Той не спасявал просто един човек от смъртта, нито предавал уроци по добро поведение, а откривал една голяма онтологична истина, че никой човек не е абсолютно нравствен и съвършен, за да има право да хвърля камъни по другия, за да го изтреби.

Христос иска от нас да не осъждаме и да не издаваме присъди над ближния ни, не защото това е една лоша постъпка и поведение, а защото никой човек няма нравственото съвършенство и чистота да извърши това. Всички хора сме едновременно тъмни и светли, нравствени и безнравствени, герои и предатели, тоест безкрайно противоречиви.

Винаги носим страсти и немощи, красиви и грозни моменти. Моменти, в които обикнахме и моменти, в които намразихме, тогава, когато се надявахме и тогава, когато се разочаровахме, тогава, когато създадохме, но и тогава, когато разрушихме. Колко е трагично, едновременно да те обичам и да те мразя, но и колко бляскаво е в часа, в който те мразя, да чувствам, че те обичам…

Всички герои на Достоевски и на Пападиамантис живеят тази невероятна човешка противоречивост да са грешни и свети едновременно. „Бях един лош човек, обаче обичах Бога…“ казва Дмитрий в „Братя Карамазови“.

Някой ще се запита – какво трябва да правим, да оставим злото и престъпниците ненаказани ли? Не. Християнството в никакъв случай не амнистира злото, нито приветства лицемерието или моралния елитизъм. Навярно едно от решенията би било да използваме методологията на отците на Църквата, които различавали с пълно уважение човешката личност от греха. Постъпката от дълбочината на човека. Защото е твърде ясно, че и постъпките показват нашата висота, но не ни изчерпват като личности. Ние сме нещо отвъд нашите постъпки и това го знае само Бог и онези, които реално са ни обикнали.

Този свят не е рай, има нужда от граници и някой трябва да ги постави. В едно човешко общество са нужни закони и правила; предотвратяването на злото, но и неговото наказание са част от една законова държава. Като християни обаче не трябва да забравяме, че човешката справедливост е напълно различна от Божията справедливост. Защото тези, които в този живот са отишли в периферията, в Неговото царство навярно ще са в центъра, а последните навярно да се окажат първи. Опитът на Църквата ни казва, че обикновено това, което хората изхвърлят, Бог го прибира. Хората може да те заклеймят, да те изолират и да те осъдят, но Бог да те прегърне и да те спаси.

Светците на Църквата обичали всеки човек и особено грешника, защото чрез просветлението на Светия Дух са слезли дълбоко в човешкото сърце и са видели неговата трагедия, рани и противоречивост. Като коментира израза от свети Силуан Атонски „дръж ума си в ада и не се отчайвай…“, Пергамският митрополит Йоан пише:

„Държейки ума си в ада, се смиряваш, не психологически, а онтологично. Съучастваш в бездната на небитието, където си се намирал преди Бог да ти дари битие.

Чувстваш отсъствието на Бога като екзистенциална празнота и там, в тази празнота, срещаш твоя праотец Адам да плаче и да ридае за загубата на Рая. Така се отъждествяваш с цялото човечество, особено в неговото грехопаднало състояние, и отъждествен с него в падението му, придобиваш истинско себепознание и преставаш да си горд за себе си – това е истинското смирение – докато в същия момент чувстваш състрадание към всички онези, които като теб са грешни, включително твоите врагове, и така обичаш всички, не емоционално, а екзистенциално, не от задължение да го правиш поради някакъв морален императив, а съучаствайки в тяхното битие, в тяхното отделяне от Бога, в тяхната смърт“.

Грешният човек страда. Опитва се по погрешни начини да намери радост и щастие.  Всеки грях е едно погрешна постъпка на свобода. „Живот с празноти не се издържа“, казваше св. Порфирий, затова тревожно търсим да поставим нещо на мястото на тази екзистенциална празнота. Но нямаме търпението и мъдростта да вложим истината на Бога, личността на Христос, в мрака, който иска да стане светлина и някъде там започва един порочен кръг на страдание. Тази човешка трагедия са познали добре светците, затова обичали грешниците, защото знаели техните рани.

Този свят, докато стигне до възпълването и пълно явяване на Божия замисъл, който е Неговото царство, ще живее с противоречия. Ще живее сред Божията и човешката справедливост. Нека си припомним Пападиамантис и неговия разказ „Убийцата“, където Яновата Франка, тази трагична жена, става убийца на малки момичета и ще умре с куршумите на жандармите по гърба си, но и с параклиса „Свети Состис“ пред очите си. Зад нея като минало е присъдата на закона, отпред – като поглед с надежда е Божията милост.

В историята на този свят човешкото сърце ще се терзае в своите противоречия, в светлината и мрака, в човешката и Божията справедливост. Човешкият закон ще съди нашето минало и Божията любов ще просветлява бъдещето ни. Никоя етика не може да победи смъртта, освен любовта. И тази любов не е чувство или идея, а една личност – Христос.

превод: Константин Константинов

1 Trackback / Pingback

  1. Никоя етика не побеждава смъртта – Блог за отец Харалампос Пападопулос

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: