Чертите на кадифения тоталитаризъм според о. Николай Лудовикос

Posted на 26/01/2022 in Актуално, Възгледи, идеологии, проблеми, Съвременност // 0 Comments

Автор: Георги Дрицос

„Кадифеният тоталитаризъм“, въпреки че е органичен наследник на всяко събитие и виждане, култивирани или появили се на Запад, не е тоталитаризъм от миналото. Напротив, той по-скоро ще приеме формата на сложна и гъвкава система, която няма да зависи от прякото налагане на някаква централизирана власт. Форма на непряко и доброволно манипулиране на социалните групи (дори и на тези, които привидно се „противопоставят на системата“) чрез новопоявилите се цифрови технологии и онлайн медийни услуги, както и чрез непрякото доминиране на определени икономическо-политически интереси.

По този начин се сблъскваме с нова цялостна ситуация, облечена в мантията на технологизма, но без посредничеството на „революционни елити“, вдъхновени от определен светоглед, както стана през 20-ти век. Следователно той засяга не някакъв „заговор“ за налагане на форма на абсолютна власт, а едно присъщо социално състояние и нагласа, които водят, бихме могли да кажем, до социалното явление на превръщането на хората в безлична маса, фрагментация на индивидуално-колективното самосъзнание и увеличаване на властта на някои фактори, които притежават или имат достъп до средствата за производство на стоки и услуги на съвременния посткапитализъм.

Тази нова форма на тоталитаризъм има някои основни формиращи черти на нормативно-етическо и политико-социално равнище. Но преди да се спрем на тях, трябва да очертаем условията, при които това става възможно, колкото се може по-кратко.

О. Николай Лудовикос първо идентифицира следните полурелигиозни елементи, които проправят пътя към „кадифения тоталитаризъм“:

1. „догматично подражание“, т.е. едностранно и условно съществуване на критика на отделни социални процеси, с критерий това доколко повлияват личното благополучие на всеки човек;

2. авторитарно налагане на инструменталния рационализъм като единствената доминираща надстройка с почти религиозна власт;

3. всички средства, особено „техниките“ за саморелаксация, благополучие, свърхсексуална наслада, биват „сакрализирани“ и техните странични ефекти върху човека не се споменават;

4. дуалистичната догматична концепция за човешкото Аз-Природа, която води до превръщането на последното от първото в обект на господство, допълване, простиране, общо надграждане и модифициране (дори генетично);

5. доминиращите морални принципи, свързани с лайфстайла и масовата култура, които проектират форма на постчовек, без да е необходимо да се търси цел в историята и съществуването му;

6. сотирологичната посока на една „религия без Бога“, която се стреми чрез индивидуалистично утвърждаване да откъсне човека от всичко, което се смята за „консервативно“, но не с цел някакъв „прогрес“ и разбиране-критика на реалните проблеми на епохата, както правеше Просвещението в миналото, а с цел да „освободи“ западния субект от всички константи, предлагани от формални и неформални институции като религията, семейството и традицията въобще, като водещ принцип е просто отказът да се намери място-форма за човека в рамките на социалните процеси. (1)

Освен тях има и някои други, този път културни елементи, свързани с „инструменталния дискурс“ на рационализма, които оформят средата за развитие на „кадифения тоталитаризъм“. Те са:

1. абсолютна невротична приспособимост на свръхсоциализирания модерен човек, който „принадлежи“ на другите, а не на себе си, на своите особености и на традициите, които носи и наследява;

2. възприемане на реалността като илюзия, тъй като важна е „частната истина“, „истина“, основаваща се на утилитаризма („всички правят така“), и липса на морален кодекс и светоглед – дори когато се позовават на такива, тъй като няма лично съприкосновение с нещо – мисловно или метафизично – трансцендентно;

3. доброволно подчинение на изкуствено създадената потребителска необходимост от придобиване на стоки, които стават „необходими“ чрез рекламата, от обновените сили на съвременния посткапитализъм;

4. залезът на индивида, който не носи елементите на личност, тъй като губи всякакъв съществен контакт със социалното цяло и се превръща в зависим и крехък субект без по-дълбока онтологична ценност;

5. господството на етоса на компромиса и подражанието, както може да се види в случая с „политическата коректност“, която може би е една от най-верните на „инструменталния дискурс“ форми на наложено и полурелигиозно взаимоотъждествяване на индивидите помежду им, и накрая

6. „революция“ на всичко и на нищо в епоха, в която всеки велик светоглед се е сринал и няма воля да се намери нова цел. (2)

След като изяснихме полурелигиозните и културните условия, в които се развива „кадифеният тоталитаризъм“, можем да преминем, колкото е възможно по-кратко, към основните му черти.

О. Николай Лудовикос определя следните черти:

1) историята се развива само в рамките на човешкото съзнание, чрез форма на колективен нарцисизъм, който е синтез от индивидуалните нарцисизми;

2) съвременният човешки субект, чрез социалните медии и новите електронни приложения, се върти около своя въображаем характер, с други думи около своите хедонистични фантазии, които той има по отношение на себе си

3) проблематичното или дори злоупотребяващо отношение към историята, било чрез експлоатиране на историческата поява на конкретни индивидуални или колективни отклонения и страсти, било чрез едностранния контакт с всяка традиция, но въз основа на чисто нарцистична въображаема обвивка на нейната рецепция,

4) езикът губи онтологичната си връзка с нещата, които описва, и става неясен;

5) поява на „култура на самооправданието“ на нарцистичния въображаем субект, който вярва, че „винаги е прав“, и настоява на тази своя позиция с натрапчива, психопатологична и екзистенциална обсесия,

6) изгубено е всякакво чувство на благодарност в нарцистичния субект към другия, тъй като той чувства, че така „принизява“ себе си;

7) изразяване на свръхнарцистична омраза към всичко, което нарушава въображаемото съвършенство, което субектът е създал за себе си;

8) желанието на субекта се намира в режим на фрагментиране и необуздан стремеж, който го кара да се стреми да затвори всички същества и неща в „менгемето“ на задоволяването на индивидуалните си наслади;

9) фалшифициране на автентичността на субекта като личност чрез посткапитализма на рекламата и услугите, основан върху духа на консуматорството, а не на производството;

10) превръщане на биологичното тяло във въображаемото тяло от рекламата, лайфстайла и временните емоции, в едно обездвижено състояние, което се върти около себенаблюдението и себесъзерцанието;

11) губи се всякакъв смисъл на интерсубективния акт на прошката, тъй като субектът не се нуждае от нравствената преценка на никого и всъщност не признава никакво разделение „добро-зло“ – „правилно-неправилно“;

12) постоянно и безкрайно търсене на „новото Аз“, в контекста на всемогъществото на едно безцелно самозалъгване;

13) господството на една „идеология“, основана на нова непоколебима и хилиастична вяра в „непрекъснатия прогрес“, а следователно и в „системата“, и в липсата на нужда от намиране на нова цел в историята;

14) фиксиране в подчертаването на „неутралния религиозен характер“ на държавата, което я прави неконтролируема и концентрирана в утилитарния аспект на властта, без нужда от метафизично или нравствено валидиране;

15) сляпо придържане към „демокрацията“ от западен тип, която подвежда хората, тъй като тя не изразява реална форма на демокрация;

16) създаване и поддържане на практически и приложен нихилизъм във всекидневния живот, който допринася за безразличието към всяка форма на неизменна ценност;

17) преход от духовния заместител на цивилизацията, като координирана и активна колективна дейност, към една „вечна еуфория“, чрез погрешното убеждение, че е постигната някаква форма на пълнота, която превръща чувството за смъртност в остаряло понятие, а заедно с него и героизма, саможертвата и истинската солидарност;

18) щастието, разбирано като освобождаване от всякаква форма на мяра и същевременно на християнско-аскетичен идеал;

19) отхвърляне на всяко „обективно виждане“, което дава онтологично съдържание на човека и света,

20) отхвърляне на всяка форма на идентичност (национална, религиозна, идеологическа) и в крайна сметка на другостта, тъй като всичко е притъпено и се губи всеки същностно-онтологичен смисъл;

21) продължаващото отхвърляне на идентичностите, с единствената разлика, че сега чисто биологично-половите идентичности също са отхвърлени и заменени от лабораторния тип “социален” и „психологичен“ пол.

22) нарушаване на всички форми на свобода, тъй като индивидът е призован да не се отклонява от „общоприетото“ и да не го поставя под съмнение, в противен случай съществува секуларизирана форма на „Света инквизиция“ за индиректното агресивно преодоляване на всякакви несъгласия;

23) доближаване и до идеологията на „непрекъснатия прогрес“ на Просвещението и модерността и преход към постмодерната хилиастична вяра, че настоящето вече съдържа в себе си бъдещето, тъй като настоящето, в което живеем, според тази вяра е придобило формата на абсолютно изпълнение, и накрая

24) „затворената история“, т.е. историята, затворена във въображаемото и нарцистично самосъзнание на западния субект, която отново анализирахме по-горе, създава есхатологизация на настоящето, на което е призвана да служи всяка съществуваща религиозна вяра. (3)

В заключение о. Николай Лудовикос смята, че това превръщане на хората в безлична маса и липсата на каквато и да било индивидуална или колективна отправна точка спомагат за появата на нова форма на надзираващ посткапитализъм, налаган от различни заинтересовани групи. Освен това този феномен е свързан с естеството на съвременния човек, който според о. Николай Лудовикос е станал почти киборг, желаейки да прескочи мислено своята смъртност и нейните ограничения и превръщайки всичко около себе си и в себе си в аналитични съвкупности, които подлежат на обработка, без друг, по-дълбок, онтологичен смисъл. (4)

Бележки: