Духовният климат в началото на третотото хилядолетие

Автор: Атински архепископ Христодул

Днес се навършват 14 години от блажената кончина на Атинския архиепископ Христодул. В негова памет публикуваме тези негови размисли върху съвременните глобални проблеми, споделени в края на 90-те години от миналия век:

Няколкото години, които ни делят от третото хилядолетие, вече започнаха да разкриват новия климат, в който всички ще бъдем принудени да живеем. Основните му характеристики са: деградация на ценността на личността, подчинението ѝ на властта, поробването ѝ от електронните технологии. Повече в Европа и по-малко в нашата страна осъзнаваме един нов а-морален ред, който бавно, но сигурно се оформя и се определя от две основни оси: „холистичност“ и „глобалност“. И двата термина са придобили специфично значение, което трябва да се разкодира.

Холистичността се стреми да сведе подробностите до общи положения. Това  означава, че отделните елементи на цивилизацията са подчинени на общото и че особеностите на традициите, които формират самосъзнанието, отстъпват място на общите принципи, които важат за всички. С други думи, „холистичността“ води до ерозия на всякаква конкретност и зачерква ценността на личността, за която са характерни изключителност и уникалност и само при тези условия представлява основа на всяка цивилизация. В крайна сметка изглежда, че новата философия на живота ни, отричайки детайлите, въвежда създаването на безлични маси, с което вече сме свикнали. Опитът за заравняване на всичко е необходимо следствие от тази логика. Хората днес вървят към духовно осакатяване и единственото, което им остава, е да говорят непрекъснато, да говорят без никой да ги слуша. Те са се превърнали в същества, направлявани от другаде.

Нещо повече, с глобалността нуждата от идентичност на народите може би окончателно слиза от сцената на историята и падат стените не само между идеите, които някога са отличавали и не непременно са разделяли културите, но и между техните индивидуални черти. Новата тенденция се утвърждава все повече и повече и насърчава духа на заравняване на всичко и създава условия за подкопаването на индивидуалните черти на културите и идеологиите.

„Глобалността“ означава общо разбиране и перспектива, основани на избора на силните. Отстъпване и може би дори изчезването на локализма, изпитвано в ежедневието, и на традиционализма, който подхранва със соковете си дървото на нашия живот. „Холистичността“ и „глобалноста“ се отдалечават от отделните традиции, религии, езици и форми на изразяване на всеки народ и целят да изградят една Нова Епоха, в която нищо от това няма да може да разграничава народите. Това е феноменът на синкретизма, на сливането на религии, култури и традиции, който в историята е предшествал унищожаването на цели светове. И, разбира се, в основата на този стремеж –  за да отпадне очакваната съпротива –  стои търсенето на единството на всички в един общ начин на живот и разбиране на света. Примамката привлича незащитените, като унищожителната заплаха за личността и самосъзнанието е очевидна.

Целият свят се превръща вече не само в квартал от гледна точка на комуникацията, но и в семейство от културна гледна точка. За Европа това вече е легитимен стремеж с установяването на „четвъртия стълб“ на ЕС (Първи три стълба на ЕС са: европейските ценности, обща външна политика и политика за сигурност,  сътрудничеството в правосъдието и вътрешните работи)  – линия, въз основа на която общият културен произход на европейските народи очертава нашия общ европейски духовен и културен произход и път, като крайната цел е да се постигне „духовно“ единство в Европейския съюз, което сега липсва. Но днес Европа и Западът като цяло преживяват дълбока нравствена криза, която се определя от синкретизма или релативизма. Католицизмът и протестантството са преминали от секуларизъм към отчуждение, което ограбва душите. Случващото се днес на Запад поражда меланхолични мисли за бъдещето на западната цивилизация.

Когато „църквите“ заемат водеща роля в признаването на хомосексуализма, когато „християнските“ държави забраняват публичната молитва в училищата, за да не обиждат инакомислещите, когато в „християнските“ университети се преподава богословие заедно със сатанизъм и окултизъм, когато се виждат мащабите на детската проституция в „християнските“ общества, тогава става ясна спешната нужда от преливане на истинска християнска кръв в отчуждените общества на Запада.

Пред тази нова реалност Гърция е призована да заеме позиция. Разбира се, целта не е нашата интеграция и асимилация от Запада. Ако това ще ни унищожи, няма да бъде от полза за Запада. Това, което сме призовани да направим, е да останем това, което сме, т.е. гърци и православни, и това е в интерес не само на Запада, но и на нас. Това е условие за нашето оцеляване.

Гръцката държава, която трагично не подозира какво се случва и днес срещу човека на Запад, е едностранчиво загрижена единствено за възстановяването на икономиката, на което разчита единствено като надежда за оцеляването на нацията. Очевидно се пренебрегва фактът, че не само икономическите показатели гарантират на народите съществен просперитет и историческа продължителност. Но Църквата, която се изразява чрез Православието, също носи голяма отговорност за развитието на страната ни и за „отварянето“ ни към Запада. И нашата Православна Църква – най-вече тя – трябва да заеме отговорна позиция пред проблема, като се отърси от себеугодническата интровертност. Ако не успее да го направи, ще осъди себе си не само в съвестта на народа, но и ще се откаже от една изключително важна мисия. Въздържането е опасно, защото издава липса на силни рефлекси, самоувереност, страх от асимилация, липса на вяра. И това води до периферията на историята и съвестта. Но позиционирането също е проблем. Защото предполага предварително освобождаване от котвите и капаните, в които автентичността и истинността на евангелското послание на Църквата са били заплетени в продължение на много години. Но няма време за губене и светоотеческото Православие трябва и може да посрещне предизвикателствата на съвременния свят. Не само заради Гърция, но и заради човека. С готовност да скъса с установените правила на целесъобразността, заради висотата на живота извън интелектуализма, далеч от превръщането в безлична маса. И с перспективата да формулираме едно ново предложение за живота и човека, което, без да е ново, може да бъде обновяващо. Това винаги е била ролята на Църквата, още от 4-и век, когато тя е влязла в сблъсък с идолопоклонството, излагайки посланието за „новата твар в Христос“. И по-късно се случило същото, когато влязла в сблъсък със Запада,  предлагайки перспективата на живата източна традиция.

Проблемите, пред които е изправен човекът днес, са безпрецедентно остри. Невероятно жестоки и мощни са силите, които заплашват да унищожат младите, да разбият семействата, да превърнат народите в маси без история и без перспектива. Настоящата тенденция в западния свят е – както вече беше казано – замяната на класическата писменост, на Християнството, на моралните ценности, на западната цивилизация като цяло със синкретизъм, религиозен тоталитаризъм и фашизоиден интелектуализъм. Православието не е романтична идеология, а предложение, което смирено въплъщава надеждата на падналия човек в наши дни.

Елементите на универсалност (вселенскост) и всеобхватност (католичност), които го характеризират, нямат нищо общо нито с холистичността, нито с глобалността, както я възприема новият световен ред. „За да бъдеш космополит, първо трябва да станеш грък“, казва Г. Царухис. Нека лидерите на Православието най-сетне разберат, че проблемите на Църквата трябва да бъдат самите проблеми на нейното паство. А не другите проблеми, с които обикновено се занимаваме. Църквата няма други собствени проблеми. Ако често се говори и пише, че Църквата преживява голяма криза, това със сигурност означава, че се подхлъзваме в лични конфронтации или търпим нахлуването на параполитическото мислене в Църквата и замяната на духа на единство с този на партията.

Така че това, от което нашият народ има абсолютна нужда днес, е внимателното и изпълнено с болка за родината усилие на всички нас, в йерархията и извън нея, в Църквата и около нея, на младите хора, родителите, книжовните хора и духовниците от всички степени да видим какви са проблемите и какви са решенията, какво Църквата трябва да направи от това, което държавата не може или не трябва да прави. Или какво могат да предложат двете заедно в общо сътрудничество за доброто на страната ни.

Днес всеки йерарх трябва да се бори не само в йерархията, но и в обществото. Защото той знае, че императивът на времето не е претенцията за звания, а служението на ценности. И неговият пример веднага ще бъде последван от всички добросъвестни хора, които жадуват за автентичност и другост на словото и опита. Но и западният човек се нуждае от Православието днес. И наш дълг, ако го разбираме, е живо да участваме в това историческо предизвикателство.

На 1 септември 1992 г. патриарх Вартоломей заяви, че „Православието, въпреки настоящите трудности, ще бъде Църквата на третото хилядолетие“, като затвърди у нас вярата в непреходността на нашата източна традиция. Преди години Стивън Рънсиман направи същата оценка на нашата вяра, като подчерта, че след 50 години на историческия преден план ще остане само Православието. Тези оценки са пророчески. Нашата „технократска“, „икономическа“, „корпоративна“ и „масова“ епоха, в която обикновеният човек е в непосредствена опасност да престане да бъде неповторима ценност и да се превърне в кодов номер, зове всички нас към бдителност, за да запазим лицето си и да се избавим от неизбежните странични ефекти на системите, които направляват живота ни. „Масовият човек“ се изразява в една шаблонна форма. От облеклото до храненето, от социалното поведение до моралните позиции, кодексите, които са почти еднакви, започват да управляват начина, по който хората по целия свят мислят и действат. Човекът без граници, космополитът, е поласкан да вярва, че принадлежи към прогресивната фракция. Всъщност принадлежи към изгубените хоризонти…

Другият, този, който има религия, държава, семейство и ценности, е този, който е нужен на нацията днес. А Православието формира и подкрепя този тип човек. Човекът със самосъзнание и идентичност. Времената изискват по-широко отваряне на Църквата към света с визия и надежда. Вселенското и същевременно  православното виждане. По Божия милост Православието през новото хилядолетие ще бъде изходът от задънената улица и на западния човек. И тогава Новият световен ред няма да може да придвижва своите псевдодуховни състояния и нечовешки избори. На всеки, който отрича това, ще предложим стиховете на поета: „За нашите религиозни вярвания глухият Юлиан (Отстъпник) казал: „Проучих, узнах, отхвърлих“. Уж ни неутрализирал с неговото „отхвърлих“. Такива хитрости обаче не минават при нас, християните. „Прочете, но не разбра, ако разбираше, нямаше да осъждаш“ (Отговор на св. Василий към думите на Юлиан)…

подготвил: Константин Константинов