Виртуална и реална идентичност

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Телесното отсъствие като структурен елемент при формирането на нов антропологичен модел и позицията на православното богословие

Изминаха много години от деня, в който за първи път се срещнах с пространството и света на интернет. Беше някъде 1995 г. По онова време не всеки имаше собствен компютър. Повечето от нас започнаха да се запознават с това ново интернет-пространство от конкретни кафенета. Но не минаха много години и придобивката на компютър стана реалност в Гърция за по-голямата част от гражданите.

Десетки хора от всички възрасти, в градове и села, стояха с „религиозно“ благоговение пред новото постижение на технологичната цивилизация, очаровани и запленени от скоростта и богатата информация, която можеше да се намери и проследи в това пространство. Беше разкрита нова онлайн планета и тя приканваше всички да я изследват. Един свят на информация и образи, който обработваше данни с невероятна скорост и приканваше потребителите си не само да се наслаждават на новото технологично постижение, но и да участват активно в него.

Пасивният зрител или слушател щеше да отстъпи място на един динамичен субект, който не само щеше да консумира информация, но и вече да съ-конструира реалности. Взаимодействието в областта на знанието, обучението, новините и общите социални коментари щяха да се превърнат в ежедневие за гражданите. Възможността на гражданите да се превърнат от обикновени получатели в преки съавтори, които коментират текстове, намесват се в новинарските репортажи със свои собствени съобщения, участват с критиката си и гласа си в развитието на един нов филм или музикална продукция, е по същество фундаментална революция за модерната форма на демокрация.

Към казаното по-горе трябва да добавим и това, че в много случаи интернет и неговият информационен свят станаха причина за появата на огромни писателски таланти, които при други обстоятелства и в други времена никога не бихме познали. При това не е случайно, че най-хубавите съвременни текстове присъстват в блогове с мисли и текстове под формата на дневник.

Но си струва да си припомним някои от най-важните форми на социално взаимодействие, които интернет и социалното медийно пространство внесоха в съвременната социална реалност:

• Участие на гражданите, независимо от тяхната социална класа, национална, религиозна и културна идентичност, както и от политическите им убеждения, в опознаването на най-големите световни библиотеки, университетски програми, музейни експозиции и, в по-общ план, в първоизточниците на културата и обучението.
• Участие във форуми, групи за социална, политическа, религиозна, а и не само, проблематика. Споделяне на мисли и чувства с хора, които имат същите интереси и проблеми, но са на хиляди километри разстояние.
• Информация и участие в тази съвременна реалност, тъй като сега всеки гражданин може да направи свой собствен репортаж с неговата камера, с негов текст и да го качи в интернет. Нека не забравяме, че голяма част от съвременната информация в големите новинарски медии има за източник на информация, образи и звук обикновени граждани, които често са пряко ангажирани с развоя на събитията.
• Мобилизиране на гражданите по много различни въпроси, включително национални, социални и политически въпроси.
• Жалби, призиви за митинги и масови протести с преки резултати социална намеса в случаи на злоупотреба с власт, недемократично поведение, нарушаване на правата на човека, правата на социалните малцинства и много други.

Като пример за горното, независимо от резултата, бих посочил така наречената „Арабска пролет“. Тя е резултат от онлайн координация и информация. Подобен феномен бяха и „възмутените“ граждани на много страни.

Но това голямо пространство от знания и информация не може да не придобие по-„pop“ форма. Тоест онова онлайн пространство, в което потребителите могат да си починат от напрежението и дългите часове работа. По този начин можем да кажем, че бе създаден интернет площад за онлайн срещи, където хората могат да общуват по-лесно. Определен начин на живот, изпълнен с бързина и ограничения във времето, също формира нужда от кратки, не отнемащи много време „контакти“. Снимки на спокойни моменти от ежедневието, кратки мисли и размисли, видеоклипове и забавни моменти от живота, съставиха една спокойна атмосфера на площада, където човек отморява и мечтателства.

Но площадът не е само едно  спокойно и красиво място. Винаги има тъмни кътчета, където процъфтяват всички онези елементи, които представляват отдалечаване и изкривяване на първоначалната цел. Много бързо площадът на социалната мрежа се превърна в място за практикуване и разгръщане на силно нарцистично поведение.

Хора от всички възрасти качват снимки от ежедневието си, като се самоотразяват и самотематизират, излагат живота си на публичен показ, на който обаче другите не стават причастни, а само го наблюдават.  Можете да видите живота ми, но не можете да участвате в него. И всичко това в една виртуална арена, която понякога избухва в радостни възгласи, а понякога в неодобрение, като вместо чувства се поставят виртуални символи, лайкове, емотикони и т.н.

Но тук възниква важен въпрос. Дали за първи път човешкият субект става самореферентен? За първи път ли човешкият нарцисизъм намира форми и начини да разкрие своята патология? Не е ли налице явлението в по-ранни времена?

Истината е, че битката между реалното и виртуалното, между това, което сме, и това, което искаме да изглеждаме, е много стара. Конвенционалните и виртуалните взаимоотношения, себетематизирането, т.е. опитът да се поставиш в центъра на ежедневието на другите, формирането и проектирането на фалшива личност, която се опитва да се наложи, не са нова реалност. Всички тези нарцистични форми на патология са съществували в психичната история на човека, може би с други проявления и практики, но все пак са съществували.

И така, въпросът, който възниква, е: какво се променя днес в проявите на нарцистичния субект? Смятам, че разликата е във факта, че сега имаме работа с „безтелесен“ човек. Тоест човек, чието тяло съществува, но е безучастно. Не участва в подвига на отношенията.

Все повече се оформя антропологичен модел, който бихме могли да наречем, както сполучливо се изразява философът Теофанис Тасис, „виртуален субект“. Какво представлява това според Тасис? Това е модерният субект, в който образът му доминира повече от физическото му присъствие. Това означава, че според Тасис има постепенно или радикално виртуализиране на живота, т.е. „[…] Аз-ът постепенно се превръща в образ, водейки все повече  живот в интернет […]“[1].

Физическият субект е погълнат от своя образ, т.е. от отсъствието на телесна непосредственост. Физическото тяло съществува, но не е причастно на  реалността на отношенията. То е постоянно отстранено и маргинализирано в една обезсилваща инерция. Струва ми се, че това е нова форма на обезценяване на тялото, тъй като то не се смята за необходимо за осъществяването на субекта.

Непосредствеността и близостта са кошмарът на виртуалния  човек. Тялото изглежда крайно крехко в близост, затова внимателно е скрито.  Звукът на гласа, погледът, ръкостискането, докосването, прегръдката, целувката, любовното съприкосновение не се осъществяват лице в лице, душа и тяло, в цялостно присъствие на другия, а като отсъствие. Всичко това се изразява посредством екрани, но не се предава физически. Реалното е заменено с въображаемото, тялото – с мисловния образ, чувствата – с нематериални емотикони. На другия давам символи вместо своята истина.

Пред нас е нова форма на виртуален неоплатонизъм, който обезсилва цялото Божие творение. Частичността отново се утвърждава, като поставя за пореден път екзистенциална пречка в похода към „цялостното“. С други думи към окончателното явяване на Божието творение.

Другият вече не ни тежи на живота и не му влияе като присъствие, а като отсъствие, затворено в неговия безплътен образ. Безплътен и виртуален, той не може да се съкруши, да изпита болка, да се уплаши или да се нарани в близостта и непосредствеността на личното общение. Но в същото време той не може да бъде обикнат такъв, какъвто е, и, което е по-важно, такъв, какъвто трябва да стане.

Според православното християнско богословие човек не получава идентичност само от това, което е бил в миналото или е в настоящето, а преди всичко от това, което може да стане в есхатона. Възкресението на Христос отваря времето за нови реалности, възможности и измерения. Отваря го към есхатона, като го освобождава от трагичността на смъртта, от границите на тварното, от пространството и времето. В живота в Христос смисълът печели над историята. Подобен нововъзникващ антропологичен модел с тенденции на доминация не може да не повдига някои важни въпроси за човека във връзка с християнското богословие.

Един от най-важните въпроси е поставянето под съмнението и премахването на антропологичния модел според библейското откровение и разказ. Според библейското и светоотеческото учение на Църквата човекът се явява като единство от душа и тяло.

Както сполучливо казва покойният отец Георги Флоровски:

„Човекът е органично съставен от тяло и душа. Нито само душата, нито само тялото представляват човека. Тяло без душа е само труп, а душа без тяло е дух. Човекът не е дух без плът, а трупът не е част от човека […]“[2].

Въпросът, който възниква във връзка с темата, която разглеждаме, е дали човекът от виртуалната епоха е човекът от богословието, от библейския и светоотечески разказ. Ако днес е налице и преобладава радикално изкривяване на библейския антропологичен модел, тогава каква трябва да бъде позицията на Църквата и християнското богословие по отношение на този нов антропологичен модел, който все повече се утвърждава като образец за едно „безтелесно“ виртуално съществуване? Дали сега става дума за целия човек или за едно фрагментирано същество, което няма да може да  прояви „богобразието“ и да  осъществи „богоподобието“? Дали един човек в пълно обезценяване до степен на заличаване на тялото си, е човек по пътя на освещението и възглавяването в Христос? Нещо повече, да не би постепенното, но все по-нарастващо господство на машините над хората да  нарушава плана на Божието домостроителство? Кой ще бъде освещаващият субект на Църквата в бъдеще и какво ще бъде ежедневието на този субект, на който ние като Църква ще бъдем призвани да служим?

По един изключително харизматичен и богословски пророчески начин Диоклийският епископ Калистос Уеър в свое слово за ролята на Църквата и християнското богословие през 21-ви век, произнесено в Академията за богословски изследвания във Волос, прозира, че доминиращият и основен въпрос през новото хилядолетие за християнската Църква и богословието ще бъде антропологията. Той конкретно заявява:

„Убеден съм обаче, че ще има обръщане на централния фокус на богословските изследвания от еклесиологията към антропологията; всъщност има много признаци, че това обръщане вече е започнало. Ключовият въпрос ще бъде не само: „Какво е Църквата?“, но също така и по-основно: „Какво е човекът?“[3]

И продължава, като се спира на втория голям проблем, а именно заплахата, която машините представляват за човека.

„На второ място, що се отнася до технологиите, живеем в епоха, в която все повече доминират машините. Колегите ми в университета са толкова заети да говорят по компютрите си, че им остава все по-малко време да говорят помежду си. Изправени пред подобна дехуманизираща тенденция, ние, православните и християните, имаме спешна нужда да провъзгласим върховното значение на преките отношения лице в лице. Неслучайно гръцката дума „личност“ означава именно лице. Всъщност аз съм човек само когато се срещам с другите, когато влизам в диалог с тях, когато ги гледам в очите и им позволявам да гледат в моите… Не трябва да позволяваме лицата, с тяхната невероятна способност за взаимна привързаност и любов, да бъдат засенчени и погълнати от машините… Като православни и като християни не можем да отговорим ефективно на тези предизвикателства без смело и находчиво съживяване на нашето учение за човешката личност[4]. “

Абсолютно сигурно е, че сме изправени пред нов антропологичен модел, който предизвикателно ни намига и ни приканва да започнем разговор с него за истината за човека и Бога. Мястото на Църквата и богословието е точно тук, в диалога и служението. Християнската Църква трябва да постави огромен „like“ на вътрешната борба на съвременния човек, който се опитва да приобщи душата и тялото си, но не знае как. На това изкуството да се живее според Христос учи Църквата, а именно възможността смисълът да влезе в нараненото човешко състояние и да го спаси.

Освен това не бива да забравяме, че спасението означава възпълване, а днешният човек е толкова фрагментиран, както никога досега. Единството на човешката личност се намира в личността на Христос. И тук е огромната отговорност и предизвикателство за Църквата – да яви Христос на съкрушените хора, които се дематериализират в пространството на образа, страхувайки се от реалността на живота. Християнското богословие и Църквата трябва да свидетелстват за изкуството на живота, което ще позволи на хората в новото хилядолетие да не се крият зад образа си, да приемат цялото си „битие“ без вини и да явят своята смъртна истина, без заместители на изкуственото безсмъртие. След Възкресението на Христос смъртността престава да бъде слабост и се превръща във възможност за участие във вечността на царството Божие.

Ето защо сега трябва да се радваме на своята човечност, тъй като да бъдеш човек е подарък, а за подаръците винаги казваме: „Благодаря!“

Бележки:

[[1] Θεοφάνης Τάσης, Η επιμέλεια εαυτού στην εικονιστική κοινωνία, Πολιτικές του βίου ΙΙ, εκδ. Αρμός, Αθήνα 2017, σελ. 46.

[2] π. Γεώργιος Φλωρόφσκυ, “Η Ανάστασις της Ζωής”, μτφρ. Α. Κουμάντος, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίας, εκδ. Άρτος Ζωής, Αθήνα 1973, σελ. 99.

[3] Επίσκοπος Διοκλείας Κάλλιστος Ware, Η Ορθόδοξη Θεολογία στον 21^ο αιώνα, μτφρ. Νίκος Ντόνος και Αναστασία Βασιλειάδου, Ιερά Μητρόπολις Δημητριάδος/ Ακαδημία Θεολογικών Σπουδών, εκδ. Ίνδικτος, Αθήνα 2005, σελ. 25.

[4] Ό.π., σελ. 27-29.

подготвил: Константин Константинов