Епохата на образа

Автор: о. Василий Термос

Много често чуваме твърдението, че живеем в епохата на образа. И с това искаме да подчертаем множеството образи, които ни заобикалят, които многократно ни заливат, дори нямаме време да ги възприемем или обработим. И неизбежно правим избора си според различни критерии, всеки от които обикновено не познаваме.

Вече не е възможно да си представим новинарска емисия по телевизията, която да не включва картина и видео. Ако няма наскоро записан видеоклип на описаното събитие, се изтегля архивен видеоклип. И както може би сте забелязали, след края на архивното видео (тъй като то може да е по-дълго от времето за говорене на диктора), то се пуска отначало. И отново и отново, за да има само една картина. Разбира се, опасенията тук са, че зрителят може да смени канала, ако не се показва  някаква картина.

Така че тук виждаме необходимостта да бъде уловена нашата дейност чрез образа, за да послужим на друга цел, която е икономическа. Виждаме също как рекламата работи с амбицията да заеме цялото публично пространство. Дори и  повърхността на тунела на метрото – там, както знаете, в определени моменти чрез движението на метрото се възпроизвежда един движещ се образ. Окото ни възприема, като движение, това, което рекламата иска да ни каже.

Може да се каже, че начинът, по който образът се използва днес, има за цел да експроприира (конфискува), понякога дори да доведе до насилствена експроприация – ако използваме юридически термин – не само нашето съзнание, но и нашето несъзнавано.

Още в самото начало можем да споменем, че в това изобилие от образи телевизията заема привилегировано положение в семейната система. Ясно е, че телевизорът се е превърнал в допълнителен член на семейството, и то в привилегировано положение. Поведението на семейството е напълно различно без телевизора. Ако например всички телевизори бъдат изключени за една седмица, семейството ще се държи съвсем различно. Променил се е типът на взаимоотношенията и начина, по който се развиват. Най-скорошното нещо, което чух, беше, че в зъболекарската апаратура, в лампата, която се намира над пациента и свети, имало вграден малък телевизионен екран, така че пациентът, който лежи по гръб, да гледа програмата, а зъболекарят да работи в устата му.

Това, което ще се опитам да кажа в опит да изследвам този феномен по един малко по-задълбочен начин, е в две направления. Едната ос е психологическата. Тоест ще се опитаме да разгледаме психологическите измерения на това господство на образа. Другата ос е социалната и политическата. Зад това не стои просто едно невинно развитие на технологиите, а много силни икономически интереси, които биват обслужвани. Цифровата технология позволява да се обслужват тези интереси, защото може да възпроизвежда:

а) образ с много висока точност;

б) с много по-голям обхват, така че в крайна сметка да достигне до много хора;

и

в) с много възможности за избор

(В един момент, докато си водех записки, спонтанно ми хрумна уравнение с трите Ψ Написах: психологически механизми + цифрови технологии  = на лъжа (Ψυχολογικοί μηχανισμοί + Ψηφιακή τεχνολογία = Ψέμα). Това, което се получава, в крайна сметка, е лъжа).

Така че нека се опитаме да разгледаме тези две оси. На първо място, образът е насочен към зрението. Зрението е едно привилегировано чувство. Счита се, че то е най-ефективното от петте сетива – ефективно по отношение на връзката с реалността, която ни заобикаля. Св. Никодим Светогорец в своя „Наръчник с духовни съвети“, където говори за опазването, т.е. за вниманието, за обграждането на петте сетива, започвайки от зрението, казва, че зрението спомага най-много за знанието от всички сетива. Тоест то е това, което развива повече от всички други сетива познанието за реалността, възприемането на реалността. То оповестява реалността. Човешкият ум обича зрението повече от всички сетива, защото именно то най-много му помага да опознае света.

Това привилегировано място на зрението откриваме на местата, където нашата богословска традиция се опитала да представи връзката между човека и Бога. По този начин светоотеческото богословие нарича срещата между човека и Бога  съзерцание, виждане на Бога, боговидение. Откровението на Христовата слава пред Христовите ученици става чрез виждането на нетварната светлина по време на Преображението. Помислете за популярния израз, който се е наложил в устата на толкова много хора (в Гърция): „Кога ще видим Божието лице?“. Този прост народен израз показва значението на зрението, където човек прообразно гледа към срещата с Бога.

Другата страна и сянката на този феномен: Докато зрението par excellence може да изрази близостта на човека и Бога, многожеланото за един вярващ par excellence може да се превърне в средство за отчуждаване. С други думи, неговата сила може да се използва в посока на отчуждаване. Тук отново имаме едно древно свидетелство. Още в първите глави на книга Битие, там, където дяволът идва да изкуши хората, клеветейки Бога, (след като им казва, че Бог иска да скрие съкровището Си от тях, да не станат богове и т.н.), след „съчетаването“, т.е. приемането на тази мисъл в ума на първосъздадените хора, в стиха се казва, че тогава Ева се обърнала и видяла плода и забелязала, че е хубав, дървото било хубаво и плодът бил хубав. Тогава взела, яла и дала и на мъжа си. С други думи, виждаме, че зрението тук се използва по един отчуждаващ начин. Те виждали многократно едно и също дърво, и един и същ плод, но не и с този дух. А сега им се сторил хубав, привлекателен.

Точно тази черта на зрението – да изкривява чрез привлекателността – използва настоящата социално-икономическа система, за да накара човека да се отчужди чрез зрението. Играейки си с думите, бихме казали, че настоящата функция на образа едновременно подвежда и съблазнява. Тя подвежда, защото изчерпва реалността в образа, което не е вярно. Когато новинарският репортаж ни показва видеозапис на събитие, иска да ни убеди, че това е събитието, когато „запечатва“ това събитие за няколко секунди, напълно откъслечно. Иска да ни убеди, че няколко фрагмента от реалността са реалността. От това моментно събитие за секунди или минути, до образа на един политик, артист, обществена фигура, който  иска да култивира в медиите систематично и в дългосрочен план, посланието е едно и също – това е реалността. Но картината за реалността никога не е самата реалност. Защото образът ѝ е опосредстван от много други фактори, като например какво искам да покажа като свой образ, какво избирам да покажа и какво медията избира да представи.

(Съществува много голямо опосредстване, дотолкова, че тези публични фигури, най-вече актьорите, певците и т.н., отначало умишлено култивират различен образ, но с течение на времето, с годините те се интегрират в този техен образ, интегрират се в неговата лъжа и те самите се отчуждават чрез тази лъжа, която представят).

Освен това образът съблазнява, именно в смисъла на съблазняване, както го използваме в сексуалната сфера. Това означава, че съблазнява с очарованието, което явява, следователно отвлича вниманието, пленява, очарова и така стига до отричане на истината и отчуждаване. За да постигне това, образът култивира стереотипи. Това означава, че в публичната сфера не е възможно образът да бъде ефективен без стереотипи. Когато говорим за стереотипи, имаме предвид такива начини на представяне на лица и неща, така че над всичко да се обслужва популярността. Популярността е основната ценност. С други думи, в рамките на няколко секунди, когато човек види например определена форма или цвят на опаковката на даден продукт, той веднага да може да си спомни за него, дори преди да е прочел буквите. Или пък цветът  да му покаже точно разликата, дали продуктът примерно е light или нормален. Виждате също, че почти на всяка страница на вестниците има постоянно снимки на политици, които вече познаваме, виждали сме ги хиляди пъти. Едни и същи фигурират през цялото време. Именно благодарение на популярността те се стремят да не изпаднат никога в смъртоносната опасност на забравата. Бихме казали, че идентичността на човека и ситуациите, в които се намира, днес чрез образа е заменена от логото. Вече нямаме хора и вещи във функционирането на образа в публичното пространство. Имаме лого-та, сбор от лого-та. Дали става дума за хора, за ситуации или продукти – няма значение, всичко функционира като продукт в този процес. Съществуваш, когато те виждат.

Преди година или две Нийл Постман, професор по медии и комуникации в Ню Йорк, даде много важно интервю за един вестник. Той прави смела критика на това явление. Казва, че телевизията не се интересува от мнението. Телевизията се интересува само от зрителния нерв. Това важи за цялата публична функция на образа. И съответно, продължава той, тя се интересува само от онези области на мозъка, които регулират раздразнителната част. Крайната цел е да формира механизми и стереотипи, които да позволят на зрителя да се превърне в добър потребител на продукти, развлечения, политика и т.н.

Това господство на телевизията и образа чрез психологически механизми,   свързани с възприятието първоначално, мисля, че има последици за човека, който е системно изложен на него, но това не е достатъчно. Освен че е силно изложен на образа, човек трябва постоянно да дава своето съгласие. Тоест да се съгласи  образът да го отчужди. Мисля, че дори този, който смята, че се противопоставя на потока от образи, в известна степен е отчужден. Но отчуждението е нещо, в което има ескалация и степенуване и тук роля играят както нагласата, така и възприемчивостта.

Какви биха могли да бъдат тези промени? Първо, касае се за структурни промени. Не гледайте, че частната телевизия в Гърция е на около 12 години (това става в края на 1989 г., текстът е писан през 2001 г. – бел. ред.), което е много малко време, за да се прецени въздействието върху едно или друго поколение, което е израснало с нея. Естествено не очакваме ситуацията да се подобри през следващите няколко години, а по-скоро да се влоши и даже се измислят нови начини за по-ефективно взаимодействие между образа и човека, които да му доставят удовлетворение и лъжеусещането, че той самият определя една част от  развитието на образа. Следователно промените, когато са дългосрочни, са структурни, тъй като са вградени във функционирането на психиката и променят образа (картината), който човек има за себе си.

Сред тези структурни промени бих причислил например импулсивността. При хората, които я имат, образът я увеличава, а при хората, които я нямат, я развива до известна степен. Това е така, защото, както вече казахме, образът се интересува от работата първо с възприятието, първо със зрителния нерв, а след това с раздразнителната част. При това човекът не може да бъде добър потребител, ако не работи с механизмите на раздразнителната част. Ето защо съществува цял клон на пазарната психология – маркетингът. Например в един магазин трябва да има подходящи цветове и подходяща музика, за да могат хората да похарчат повече пари.

Друга структурна промяна, която бих казал, е нетърпението. Това означава, че у стария телевизионен зрител с два черно-бели канала всичко на всичко се е формирала една психика, а друга – сега, когато има петнадесет цветни канала, още от бебешка възраст. Усещането за субективно време коренно се променя за малкото дете, което има възможността да сменя каналите, докато намери нещо, което го интересува; и това продължава като дете и като тийнейджър. Субективното време се променя напълно.

Следователно другите форми на познание или култивиране на човека, които изискват повече самодисциплина, търпение и време, стават непопулярни. Знаем изключително добре кризата, през която преминава книгата. Книгата в съвременната епоха на образа е напълно непопулярна. Разбира се, за това помага и образователната система, която води децата до там, че да намразят книгите. Но днес е много трудно детето да намери мотивация да чете. И книгата трябва да имитира другите методи, т.е. да има твърде много цветни картинки, твърде много кратки абзаци. Да стане много привлекателна, отново за една част от децата, не за всички.

Разбирате какви последствия може да има това за едно пространство като Църквата, чието слово се предава и чрез писменото слово. Тя е носител на хилядолетна история и не е възможно да я предаде на хората без писмено слово. Не е възможно само с други средства и в епоха, в която сме благословени да разполагаме с толкова много книги. Затова трябва да бъдем много загрижени за връзката на днешното дете и утрешен възрастен с писменото слово и от пастирска гледна точка.

Също така смятам, че структурни промени настъпват и във функционирането на семейството. Например някои твърдят, че телевизията намалява конфликтите в семейството, тъй като действа като абсорбираща възглавница. Наистина, ако телевизорът се развали, през първите ден-два караниците в семейството се увеличават. Мисля, че това е напълно повърхностно. Наистина намалява до известна степен конфликтите, именно защото моментите на тревога, напрежение, депресия или други емоционални трудности се преодоляват по обезболяващ начин чрез прибягването до телевизията. Но смятам, че функционирането на семейството в дългосрочен план и в перспектива бива подкопавано. Връзката не се подхранва, няма причина да се подхранва по-дълбоко. Съпрузите имат възможност да не останат заедно, за да развият връзката си по-дълбоко. Така че на пръв поглед имаме намаляване на конфликтите, но в действителност в дългосрочен план имаме условия за една по-плитка връзка, както и липса на душевен контакт с децата.

подготвил: Константин Константинов

Още от същия автор в Задругата:

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: