Двойнственият смисъл на секуларизацията

Автор: о. Василий Термос

Пътят на Църквата в света е белязан от една основна антиномия, описана от отец Георги Флоровски. Тя трябва да работи в света и със средствата на света, но същевременно да свидетелства за различното, което носи. „Защото християните са синове на вечността, т.е. бъдещи граждани на небесния Йерусалим. Дори проблемите и нуждите „на този век“ не могат да бъдат отхвърлени или пренебрегнати в никакъв случай, тъй като християните са призвани да работят и служат именно „в този свят“ и „в този век“. Само че всички тези нужди, цели и проблеми трябва да се разглеждат в тази нова и по-широка перспектива, разкрита от християнското откровение и озарена от неговата светлина“.

Трудно е да има акробатика без световъртеж и без жертви – в нашия случай секуларизацията възниква като инцидент, който се състои в заслепяването от светлините на света и в приземяването  в безопасността на пода. За такова мъчение на съвестта и за нищо по-малко сме предопределени ние, християните. Великият инквизитор го разбрал и въз основа на него  повдигнал обвинение срещу Христос: „И тук, вместо да положиш здрави основи за успокояване на човешката съвест веднъж завинаги, им предложи всичко най-необичайно, условно и неясно, всичко, което е над човешките сили; отнесе се така, сякаш изобщо не ги обичаше… Кълна се, че човекът е създаден по-слаб и по-смирен, отколкото го мислеше“.

В същия контекст Великият инквизитор описва как той и нему подобните изправили делото на Христос: те основавали авторитета си върху чудото, тайната и авторитета. Така направили светско царството Му „отдясно“, т.е. в Негово име. Но секуларизацията обезсилва свидетелството на Царството, независимо от посоката, от която идва.

Понятието секуларизация по странен начин се е свило в нашия богословски и църковен живот. Човек често има чувството, че едната форма на секуларизация най-често бива атакувана в името на другата форма на секуларизация. От една страна, „забравянето на Църквата като тайнство… Където човек рискува да остане на кръстопътя на света като  задъхан пророк, в крайна сметка изоставен на духовете, вместо да ги различава“, а от друга страна, неговият критик, „Църква-убежище, гето, чието литургично богатство, запазено в архаизма си, предизвиква ритуална приспивна песен, трогателна, но без възможност нито да рискува, нито да създаде живот“.

По правило като секуларизация в съвременния църковен дискурс се разбира само първият вид, като покорство пред духа на греха и пред компромиса. Като емблематично място се използва увещанието на св. апостол Павел: „недейте се съобразява с този век“ (Рим. 12:2). Сблъскваме се с много такива секуларизации в личния си живот, както и в църковните си дейности и затова трябва да бъдем непрестанно бдителни. Но ако очите ни са постоянно насочени в една посока, рискуваме да оставим гърба си незащитен.

Когато учениците, раздразнени от отказа на самаряните да приемат Христос,  предложили да слезе огън от небето, за да ги разруши, те чули следния отговор: „Не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси“ (Лука 9:55-56).

Тук имаме характерен случай на секуларизация отдясно, с други думи, под претекст на благочестие. Касае се за онази секуларизация, която днес (а може би и винаги) остава незабелязана, най-вече поради нейната морфологична разлика. За разлика от секуларизацията “отляво”, която лесно се издава заради морфологичния си облик, характеризиращ се с безразличие и отпуснатост, „благочестивата“ секуларизация привлича вниманието, защото има чертата да се проявява в името на Бога и под формата на ревност за Него. Отделните ѝ начини на съществуване са различни: традиционализъм, космофобия (страх от света), поробеност, контрол и т.н.

Дори някои от тях да са били юдеи, които мислили и действали в името на истинския Бог, това не ги прави по-малко „светски“, след като не са носители на Христовата логика. „Но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан. 1:11). Когато Христос произнася думите: “Отче праведний! Светът Те не позна; но Аз Те познах“ (Йоан. 17:25), Той очевидно няма предвид езичниците, а Своите безразлични или фанатични сънародници. Всеки, който не реши да влезе в логиката на Христос, остава в „света“, който не участва в Неговата слава.

Това, че лесно се заблуждаваме от разликата в морфологията не е повод да се  ласкае църковната ни съвест. Сякаш имаме един човек, който, макар и пръстът да му сочи към луната, той продължава да си гледа пръста.

Тъй като този вид секуларизация не се разбира, това води до сериозни последици в живота на Църквата. Когато врагът се появява като приятел, той може да действа необезпокоявано. Например рекламата се възприема като начин за въздействие (продавайки образ вместо реалност), а натискът  – като метод за „убеждаване“ (целящ абсолютен контрол върху ефективността). От друга страна, отказът от диалог на богословието и Църквата с реалностите на света (наука, философия, изкуства и т.н.) се приема от мнозина като вярност към традицията, докато всеки диалог с тях предварително се смята за секуларизация. Всъщност както отстъплението, което води до синкретизъм, така и упоритият изолационизъм, който води до неисторизъм, са форми на секуларизация.

Причината, поради която традиционализмът представлява секуларизация, е, че той кристализира трайно и след това се привързва към конкретни форми на историческо развитие. Където е съкровището ни, там е и сърцето ни (Мат. 6:21); собствената му душа е закотвена в историческите модели, които са ни паснали, и в психологическите реакции, установени поради навика като естествени и резонни. Липсва постоянната подвижност и жаждата за вечното; липсва отказът да се  установим някъде окончателно в настоящия век. „Но абсолютизирането на тварното е основен богословски крах, който отрича същността на християнството. Това абсолютизиране означава затваряне в светския свят; то означава идолопоклонство. В същото време абсолютизирането на тварното осакатява антропологията и истината за човешката личност. Тварното като нетленно и преходно стои отвъд границите на смъртта. Ето защо то не може да избави човека от страха от смъртта и да му предложи свобода и пълнота. То не може да му помогне да се осъществи като личност.“

При секуларизацията отдясно отсъства  духът на странничеството и перспективата на есхатологията. В секуларизацията отляво аскетиката отслабва и изобилстват оправданията. Първата обикновено се отдава на интензивна аскеза, като пропуска обаче аскезата на вярата, защото не понася несигурността. Втората, когато не е „светска“, понякога се характеризира със самодоволството на правилното богословие, което обаче не се преживява на дело. И двете са лишени от смелост и несебичност.

От самото начало на своята история Църквата е избрала да върви по средния път: да не се промени от разпуснатостта на нравите и да загуби аскетичния си дух, но и да не се очарова от строгостта на някои, които се опитвали да я осребрят в името на Бога. Така например тя въвежда препятствия за приемането на свещенство, отрича извънбрачните сексуални отношения, установява дълги периоди на пост, налага помирение преди св. причастие; но в същото време приема брака на духовниците, осъжда онези, които се отвращават от брака под предлог на благочестие, отхвърля разреждането на причастяването, извършено под същия предлог, отхвърля отвръщането от някои храни. Но и много пъти се е наложило да осъди и много ереси, които са се появили под прикритието на благочестието, но в действителност криели пуританизъм: енкратизъм, аполинарианство, монофизитство, монотелитство, иконоборство и варлаамитство Тя никога не се  увлякла повърхностни явления, а е продължила с непоколебима смелост да различава духовете (1 Сол. 5:21; 1 Йоан 4:1).

Свети Йоан Златоуст не се колебае да обвини в юдейско мислене всеки, който се чувства нечист след интимно съпружеско общуване: „Не е нечиста по природа съпружеската връзка, неблагоразумни и безчувствени юдеино, а са нечисти онези неща, които зависят от произволението на човека. Тъй като бракът е почетен и чист, как мислиш, че се оскверняваш от съпружеското общуване?”. Православието не се интересува от добавянето на неоправдани богословски забрани към етиката или от натоварването на богослужението с излишни допълнения, мислейки, че така ще изглежда по-угодно на Бога.

„Много по-лесно е да живеем и дишаме в ясни разграничения между свещено и профанно, естествено и свръхестествено, чисто и нечисто, да разбираме религията като свещени „табута“, юридически предписания и задължения за ритуална изрядност и канонична „валидност“. И е много по-трудно да установим, че такава религия не само не е заплаха за „секуларизацията“, но и е неин парадоксален съюзник.“ Дясната секуларизация винаги търси лесното, сигурното. За нея почетният божествен призив към междуличностни отношения е неразбираем, често дори стресиращ, както и несигурността на „вече и все още не“ на един непрекъснат път.

Дясната секуларизация черпи силата си от отчуждаващото свойство, което езикът притежава. Човешкото слово има способността да използва благочестив материал, за да прикрие именно нечестиви смисли. Херменевтиката, която не подозира за измамната функция на словото, престава да бъде херменевтика. „Тъй като християнският фундаментализъм използва, макар и избирателно, християнски символни системи, които естествено съвпадат с догматичните или другите принципи на Църквата, не винаги е лесно да го разграничим външно и пряко от Църквата. Показателната разлика на фундаментализма се състои в автономността и абсолютизацията на символната система. А това може да се установи само по отношение на лицата или групите, които го използват. Една и съща символна система е способна да функционира не по различни, а по диаметрално противоположни начини. Тя може да изразява свобода или мракобесие, автентичен духовен живот или фундаментализъм. Истинският вярващ преминава от символичното към екзистенциалното равнище, докато фундаменталистът невротично абсолютизира самата символна система, той се фиксира върху нея.“ Това показва голямата истина, че животът или смъртта могат да възникнат единствено от типа богословско тълкуване, което ще се упражни  върху една и съща символна система. Следователно и пленяването от света (2 Кор. 10:5) или заложничеството в света ще зависят и от трезвостта и честността на богословската херменевтика.

За съжаление въпросите, които отците като пионери са разбрали и на които са определили критериите за тяхното решаване, днес все още се разглеждат по един примитивен начин. Отстъпките пред света, но и стъписването пред света се правят понякога под претекст на някакво псевдобогословие, а понякога и без аргументи, просто защото „така ни харесва“. „Прави се опит въпросът за секуларизацията да се разбере морфологично, т.е. като комплекс от положителни или отрицателни действия, а не вътрешно, т.е. като духовно позициониране на човека спрямо величината на света… Тя трябва да се свързва не със степента на участие на християнина в нещата от света, а с неговото намерение“.

В Църквата нямаме нужда от такива категории, защото имаме своя собствена идентичност. Както „прогресивният“, така и „консервативният“ всъщност чувстват, че светът е по-силен от Църквата. Така първият се поддава на чара му, а вторият се опитва да се отбранява. И двамата са лишени от онзи мир, който идва от живота и трезвението по Бога.

В този контекст много аспекти на църковния ни живот изискват преразглеждане. Например каква връзка има между атмосферата на съвременното кръщение или неговото минало, свързано с народните традиции, от една страна, с Огласителните слова на св. Кирил Йерусалимски, от друга? Пропастта, която ги дели по отношение на възприятията и целите (макар да става дума за едно и също тайнство), прави очевидна нуждата от повторно определяне на нашето църковно съзнание. На езика на Църквата тази промяна се нарича покаяние.

Нуждаем се от нов ум, с който като църковно тяло ще изучаваме нашето Предание. Надяваме се, че с помощта на този запас ще можем да разпознаем принципно онези области, в които светът е навлязъл в църковния живот и мислене, дори и да е прикрит под формата на народно благочестие или византийска „традиция“, ритуален обичай или публично посещение на храма.

Ако покаянието ни е последователно, то най-вероятно ще ни позволи да служим на света безкористно, от любов, оставайки на дистанция, необходима за неговата спасителна критика. Ние сме вътре и едновременно отвън.

„Точно такива стават онези, които се покайват пламенно. Съкрушеният дух на човека, жадуващ до смърт за спасяващия Бог, е привлечен към Него с цялото си същество. И тогава човекът не знае кога и как е настъпила промяната в него, но забравя за материалния свят и дори за собственото си тяло. И все пак остава същата личност, можем да кажем, със сила и яснота, както никога досега в обичайния всекидневен живот “ (старецът Софроний).

Кой е казал, че е лесно? Просто е истинно и затова е вечно. Всяка секуларизация, дясна или лява, ще умре заедно с тленните елементи на света. Само Църквата ще оцелее в последните времена, тъй като „и светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека“ (1 Иоан. 2:17).

подготвил: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: