Църквата и глобализацията

Автор: Атински архиепископ Христодул

Темата, която ми бе дадена, е предизвикателство за мен. Това е така, защото въпросът какво е глобализацията наистина се поставя днес – дали е откриване на нови хоризонти, неотложна нужда или загуба на ориентация? Ще се опитам да представя моите мисли и се надявам да ви провокирам към размисъл по темата.

Глобализацията като процес на разрушаване на границите не е нещо ново за нас, християните. Нашата Църква се развила по времето на Римската империя, когато в тогавашния свят не е имало граници и различните народи  живеели под единна държавна власт. Апостолът на езичниците Павел, основателят на нашата църква, пишейки до Галатяните и Колосяните, повдига въпроса, че всички народи са обединени под Божията прегръдка. Всички са личности и са родени по образ и подобие Божие: „няма ни един ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:11). Единството на всички хора, независимо от техния произход или икономическо положение, се осъществява в нашата Църква в Евхаристията.

Когато Църквата ни зове „със страх  Божи, вяра и с любов“ да влезем в общение с Христос, това е покана към  всеки без разлика. Всяко извършване на Тайнството Евхаристия е о-истиняване  във вечността на единството на хората и образ на есхатологичното събиране на разпръснатите Божии чеда.

Чрез Евхаристията и Любовта, която е нейна предпоставка, преодоляваме препятствията на границите както между нас, така и между държавите.
Вселенският характер на нашата Църква се основава върху човека като уникална, безценна и неповторима личност. Върху човека, който е свободен и самовластен (св. Теофил Антиохийски, „До Автолик“ 2:27). В евхаристийното събрание свещеникът казва „Причастява се Божията раб или рабиня…“ и споменава името. Всеки от нас е част от Тялото на Църквата, чийто Глава е Христос. Това се усеща по време на междуправославните срещи, когато българи, руснаци, гърци, араби, африканци, французи, румънци и т.н. се причастяват от  св. Потир като братя и сестри. Тук се вижда духовното единство и „глобализацията“, както я преживяват вярващите в Църквата.

Спойката на вселенскостта, която Църквата живее, е любовта между хората, както нашият Господ ни я даде чрез Своя живот, кръстна жертва, Възкресение и учение и както е описано от св. апостол Павел. Той пише на Ефесяни: „И тъй, подражавайте Богу, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание“ (Ефес. 5:1-2).

Любовта за апостола на езичниците е пълнотата на Закона (Рим. 3:10) и свръзката на съвършенството (Кол. 3:14), а свети Йоан Златоуст добавя, че тя е „майка на всички добри неща и начало и край на добродетелния живот“, защото всяка заповед и всяко наше действие се обобщават в думите на  Господ: „да обичаме ближния като себе си“ (Йоан 3:39).

В Църквата няма врагове, няма противници. Любовта неутрализира враждебността и премахва противоборството. Словото на Господ е ясно: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (Мат. 5:44).

Свети Василий Велики пише, че черта на врага е да вреди и да заговорничи, но Господ учи, че като обичаме враговете си, ние ставаме подобни на Този, Който умря за нас, грешните.

Следователно човешката личност е първият и основен елемент на вселенскостта на нашата Църква, а нейната свръзка е любовта. Ще ви дам още един пример, за да разберете още по-добре позицията на Църквата. В коментара си към евангелския откъс „Ще съборя житниците си“ св. Василий Велики пише, че богатството и любовта са обратнопропорционални. Защото, ако богаташът обичаше ближния си,  щеше да се грижи за него и нямаше постоянно да мисли само за ненужното и безполезното като за необходимо. С духа на разточителството, отбелязва  църковният отец, нищо не е достатъчно за богаташа и той иска да разхищава все повече. Виждате, че това, което се споменава в съвременните книги по икономика и екология, са принципите, на които са учили отците на Църквата преди векове.

И така, сега стигам до главния и решаващ въпрос: дали не губим ориентацията си с глобализацията, така, както тя се развива? Спонтанно отговаряме утвърдително. Свободата на всеки човек в цялото общество се трансформира в свобода на търговията и „социални свободи“, любовта се превръща в личен интерес, грижата за ближния – в експлоатация на най-слабите.

Как Църквата да се съгласи с това ново състояние?

Идеолозите на свободния пазар ни казват, че „глобализацията е исторически неизбежна“. Наистина. Но това не е аргумент за пасивно приемане или мълчание. Любопитно е, че тези идеолози забравят, че Съветският съюз пръв се позова на историческата неизбежност, без това да задължава никого – със сигурност не и историята – да гледа апатично на тях.

Би трябвало да е общоприето убеждението, че колкото и исторически нещо да е неизбежно, то не принуждава човека към пасивно подчинение или съгласие. Защото човекът е не само творение на историята, но и неин творец. От това, което виждам, идеолозите може би срещат трудности да разберат това. Но християните знаят, че Божественият промисъл не отменя самовластието.

Вторият им аргумент е, че глобализацията насърчава свободния пазар, докато мислите за неговото ограничаване засилват етатизма (упражняване на държавна власт и увеличаване на полето ѝ за интервенция върху обществото). Затова нека ги уверим, че Църквата няма причина да защитава етатизма и да се бори срещу свободното предприемачество. Това, което ни интересува, е дали осъзнаваме, че човекът не е средство, а цел. И това, което не може да се пренебрегне, е участта на бедните, участта на страдащия човек. Църквата учи за защитата на страдащия човек и социалната солидарност не като политическа програма, не като набор от предложения, дори не като морална ценност. За Църквата бедните са „пазачите на царството (Божие), които отварят вратите за добрите и ги затварят за лошите“. (Григорий Нисийски PG 46,460C).

Освен това свободният пазар се засилва не само от глобализацията, но и от търговията с оръжие, наркотици, търговията с хора и проституцията на малолетните в публични домове. Свободният пазар се усилва и от премахването на всякакво осигуряване, както и на всички пенсии. Той се подсилва от премахването на държавните училища и държавните болници. Сигурен съм обаче, че дори и най-крайните идеолози не стигат дотам да подкрепят всяка мярка, която насърчава свободния пазар, независимо от социалните разходи.

Тъй като искам да вярвам, че те притежават това благоразумие, мисля, че ще се съгласят с Църквата, която иска глобализацията да не се превръща във валяк, който ще смаже страдащия човек, нито в средство за организирана престъпност.

Идеолозите се чувстват още по-комфортно с последиците от глобализацията върху цивилизацията. Те обвиняват Църквата, че се противопоставя на глобализацията, за да запази национализма, нетолерантността и дискриминацията. Също така я обвиняват, че се бори срещу глобализацията, за да държи хората в плен на остарелите традиции и миналото.

Нека уточним, че Еладската църква не насърчава култивирането на национализма. Ние обичаме родината си, без това да е филетизъм, без да омаловажаваме другите народи, без да проявяваме ксенофобия. Противно на предубедените критики, Еладската църква е защитник на малцинствата и бежанците. Понякога критикува политическите решения, доколкото те са в разрез с духа на Евангелието, но никога не се обявява срещу народите. Почита приноса на гръцкия народ, но никога не пренебрегва приноса на други народи.

За Църквата традицията не са конкретни нрави и обичаи, които трябва да поддържаме по изкуствен начин, а опит от общност; традицията е носител на духа. Това е нещо, което на църковен език наричаме реликва. За чуждия към живота на Църквата реликвата е остатък от нещо, което е съществувало в древни времена. Но за Църквата реликвата дарява живот. В Църквата не се покланяме на трупове, а на сега и винаги живите.

Точно затова Църквата не развива култ към ветхото, не учи приковаване към начини на живот от миналото. Църквата отбелязва, че в историческия ни път успяхме да създадем начини за изразяване на нашата социалност, начини за солидарност и сплотеност, които са се оказали носители на живот и дух. Настояването върху тези принципи би означавало да приковем здрави хора в инвалидна количка. Това, което Църквата учи, е да приемаме нови форми и дори да ги създаваме, но никога да не губим от поглед истината за човека като личност, истината за човека като връзка, като същество, което живее с ближния си и чрез него.

Ето защо нашата Църква твърди, че не може да има уважение към човека, ако презираме неговите корени, език, традиция и искаме да го вкараме в схемите, които сме му определили. Наша отговорност е да помогнем на бедните страни да се развиват, да им помогнем да придобият технологии, да им помогнем да придобият институции, които ще им позволят да просперират икономически, като същевременно проявяваме уважение към културата на всеки народ и всяка страна. Искаме да помогнем ще рече преди всичко, че не ги задължаваме да станат като нас. Защото няма по-лоша форма на расизъм от това да принуждаваш някого, който има нужда от теб, да бъде като теб. Както отбелязва Томас Фридман, директор на мозъчен тръст, в книгата, която е написал по темата, „глобализацията ще доведе до разрушаване на околната среда и до изкореняване на всяка национална култура в степен, невиждана в историята. Но не можеш да изградиш едно общество, ако разрушиш корените му, цивилизационните основи, които дават на членовете му сплотеност и уважение към общите ценности”.

Глобализацията няма нищо общо с вселенскостта, тя е подигравка с нея. Визията на глобализацията е конкуренцията, докато очакването на вселенскостта е славното единство на човешкия род. Глобализацията няма нищо общо с развитието на обществото, а е подигравка с него. Развитието на обществото означава участие и съотговорност, докато глобализацията обещава нови цикли на конфронтация и напрежение между членовете на обществото.

Не мисля, че сред нас има някой, който да не разбира много добре, че през следващите десетилетия търговията с оръжие ще се разрасне, че търговията с пристрастяващи вещества ще се разрасне. Не мисля, че някой от нас се съмнява, че ще станем свидетели на нови вълни от бежанци от същите и нови страни, което, разбира се, ще означава изкореняване и пълно разрушаване на обществата в бедните страни.

Но Църквата не е начин да се констатират предстоящите страдания, тя е любов и загриженост: „защото любовта по Бога е в състраданието към другите“ (Житие на св. Пахомий, 37). Това, което трябва да очакваме от всички нас, от Църквата, не е просто и само  предупреждението, а промислянето.

Съзнавайки социалния срив, който вече е започнал и предстои да се усили, Църквата трябва да пристъпи към междуцърковно сътрудничество, което с Божието благословение ще ни даде сили да посрещнем заплахата от всеобщо изкореняване, да се противопоставим на замяната на нашите култури с глобалното явление на бежанството и да подкрепим онези, които идват в домовете ни като умоляващи, онези, които чакат да получат малко  облекчение и любов.

Заключение

Църквата изтъква своята собствена глобализация. Цялостното ни участие в Тайнството Евхаристия, култивирането на любовта към ближния, уважението към личността и свободата на другите не са теоретични предложения, а опитни реалности. Човекът експериментира, откакто съществува историята, но най-вече от 18-ти век насам. Той се опитва да създаде богатство и щастие в обществото, в което живее, като прилага различни политически, икономически и социални системи. И е  постигнал доста в развитието на богатството, технологиите, науката и социалната справедливост. Но има едно нещо, което не  постигнал, а то е главното: да изпитва радост, спокойствие и сигурност в живота си и да е  решил екзистенциалния си проблем. Екстравертността, алчността, консуматорството, богатството имат своите странични ефекти. Погледнете в богатите страни по света. Някои от страничните ефекти са „луда крава“, генетично модифицирани храни, замърсяване на околната среда, замърсяване на реките и моретата.

Човекът очевидно е в задънена улица. Днес има две решения: едното е да се опитаме отново да намерим изход с антидоти, които обаче ще имат различни странични ефекти, защото и те ще се движат в същата логическа рамка. Това е като да намираш изход от лабиринт, който е затворен в периферията… Другото е да се развиваме, да еволюираме, да се развиваме въз основа на християнските принципи и ценности, т.е. на нравствения закон, който сега човек често пренебрегва. Ние, православните християни, имаме отговорността да популяризираме тези принципи, имаме отговорността да ги преподаваме, имаме отговорността да ги обсъждаме.

Трябва да работим усилено и интензивно в обществото, за да го убедим, че голяма част от него върви по грешен път. И нека се молим Господ да благослови делото на Своята Църква, да даде на хората вяра и надежда и да ги доведе  до един красив и свободен от стрес живот. Когато човек опознае и изпита духовния живот, предлаган от нашата Църква, той се чувства свободен и сигурен в живота си и освен това се грижи за другите и им помага, където и да се намират.

Това е предложението на нашата Църква, предложение, което е на масата от две хиляди години, но което човечеството не е осъществило, търсейки напразно негови сурогати. Като предстоятел на нашата църква аз непрестанно се моля за спасението на всички хора и вярвам, че е дошло времето, когато човек ще вкуси нейното предложение и ще приложи въздържанието в живота си, вниманието и грижата за другия, изобщо евангелският закон на любовта, единственият, който създава неизразима радост от преживяването на Възкресението на нашия Господ и очакването на нашето собствено възкресение, радост, в която се моля всички да участваме.

превод: Константин Константинов