Интернет и демокрацията

Автор: Триандафилос Делистаматис

Интернет като част от обществения ни живот, демократизацията, страничните ефекти от интернет и свободата на словото

Когато интернет стана част от обществения живот, едно от големите му обещания беше разпростирането на демокрацията. Отсега нататък общественият дебат вече нямаше да бъде доминиран от големите медийни групи: щяха да се чуват гласовете на обикновените хора. Точно това се случи отчасти благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, които позволяват на всеки, който има разум и елементарни познания по четене и писане, да публикува мнението си за почти всичко – от Brexit до това дали земята е плоска и дали А или Б е глупав.

Но заключението, че интернет е допринесъл за демократизацията, не е толкова ясно. Всъщност той позволява на повече хора да изразят мнението си и да се обединят около общи проблеми, опасения, искания и цели: това се демонстрира всеки ден с мобилизации като настоящата вълна на солидарност в Украйна. Същевременно глобалната мрежа позволи на малки групи от особено гласовити активисти да доминират в дебата: техните настойчиви обвинения доведоха до изтегляне на книги от обръщение, отмяна на представления и отхвърляне на хора чрез клевети, преувеличения или обвинения в неща, които са напълно законни.

Броят на обвинителите често е малък. Векове наред теоретиците са се опасявали, че демокрацията може да се изроди в тирания на мнозинството, но днес сме свидетели на тирания на малцинството: една система, в която една крайна и егоистична част от народа може да упражнява непропорционална власт над едно мнозинство, което е безразлично или твърде уплашено, за да им се противопостави. Претенциите на активистките малцинства се основават на мълчаливото предположение, че те съставят един много по-голям корпус от мнения. Обвиненията в културно присвояване, например, се основават върху обикновено неоспоримата идея, че представител на дадена група може да говори от името на цялата или по-голямата част от тази група. Ако някой каже: „Не харесвам бели хора, които носят сомбреро“, нямаме причина да го разглеждаме като нещо повече от лично мнение. Но ако това лично мнение мобилизира инстинктите на тълпата, защото претендира, че представлява огромното мнозинство, мнозина ще побързат да се съгласят с нещо, което може би никога не са помисляли. В този случай резултатът би бил ефективна забрана за носене на сомбреро на един карнавал, защото ще обидим мексиканците. Министър-председателят на Канада Джъстин Трюдо трябваше да се извини, защото веднъж се е облякъл като арабин, т.е. обидил е арабите. Може ли някой да ни обясни защо и как ги е обидил и защо Трюдо се извинил „за младежката си грешка“?

„Принципът на вредата“ гласи, че правим каквото искаме, стига да не вредим на другите. Но как се измерва вредата? Ако разкажа неприличен виц и някой се оплаче, това представлява ли вреда? Трябва да се съгласим с онова, което според логиката представлява вредата: например не е незаконно да кажа нещо, с което другите не са съгласни, но е незаконно да им го налагам насила.

Тълпите в интернет не следват правната логика и макар да са малцинство, я оспорват с такава сила, че много повече хора започват да се чудят. Накратко, те вдигат толкова много шум, че създават атмосфера и илюзия за мнозинство, както в праисторически времена, когато в събранията на някои келтски племена воините гласували, като удряли оръжията си помежду си: надделявало мнението на страната, която вдигала повече шум. В много древни общества по-малките по численост, но по-бурни от по-големите групи, успявали да наложат своето мнение.

Демокрацията обаче не се основава на това колко много поддръжниците на дадена идея се чувстват прави; тя се основава на това колко хора предпочитат един конкретен избор. Ние не гласуваме с викове, а мълчаливо и тайно, и всички тези мълчаливи и тайни гласове имат еднаква стойност. Ако в процеса на гласуване влезе интензивността на емоциите, хората ще станат още по-разпалени само и само за да откраднат избора от опонентите си; с други думи, бихме стигнали до една бясна надпревара на фанатици. Това почти се случва: умерените гласове нямат никакво влияние. Особено в областта на културата интернет решава кои книги се издават или оттеглят, кой се наема или уволнява, коя знаменитост се очерня, кой интелектуалец става обект на мрачни подозрения и т.н. Тези решения все повече се влияят от самозвани малцинства, които придобиват власт не с броя на членовете си, а с интензивността и постоянството на протестите си.

Какво да правят онези от нас, които ни е грижа за демокрацията? Първо, опитваме се да разберем дали даден протест или жалба действително имат широка подкрепа. Често хората се плашат пред шума на гласовете, например пред заплахите и проклятията, които получават много лайкове. Но в действителност много рядко тези заплахи и проклятия представляват обикновения човек. Да „слушаме“, дори по-лошо, да се „подчиняваме“ на този шум, да се съобразяваме и да се приспособяваме, означава да подхранваме екстремизма и произвола. В парламентарната демокрация не решаваме с акламация, нито пък всички решаваме за всичко – избираме някои, които имат познания в определена област. Проблемът на днешната демокрация е, че тези избрани хора сякаш се вслушват и често следват прищевките на неколцина възмутени активисти, които упражняват тиранията на малцинството. Така се формира една част от обществото, която винаги иска да постигне своето и един политически персонал, който се страхува да не им се хареса.

Ако към този сериозен страничен ефект на интернет се добави и използването му от авторитарни режими, параноични лидери и агресивни религии, киберпространството се превръща в минно поле, по което трябва да  вървим много внимателно. Всъщност „вниманието“ не е достатъчно; дори за да се придобият знания чрез интернет се изисква предварително знание – и точно тук се получава объркване…

превод: Константин Константинов