Обещания за безсмъртие: трансхуманизмът и технологичният постхуманизъм

Автор: Теофанис Тасис

Сравнителен преглед на някои аспекти на трансхуманизма и технологичния постхуманизъм:

Във филма „Сталкер“ (1979 г.) водачът отвежда един писател и един учен в Зоната – забранено място, изпълнено с опасности, с цел (да стигнат до ) стая, където се изпълняват тайните желания на човека. Писателят копнее за вдъхновение, а ученият – за истина. На водача е забранено да влиза в стаята – той може само да води другите в нея, доволен, че помага за изпълнението на желанията им. С негова помощ и въпреки разногласията  с него, както и помежду си, авторът и ученият ще преодолеят изпитанията на Зоната. Когато стигат до входа на стаята, водачът  ги предупреждава, че ако влязат, ще се изпълни истинското им желание, а не това, което си мислят, че е такова. Ако най-дълбокото  желание на човека е безсмъртието, трябва ли да се опитва да го постигне? Ако не го постигне, ще изгуби ли значимото си място в ускоряващото се развитие на технонауката, която сякаш е станала автономна? Дали, за да защити превъзходството си над изкуствения интелект, няма да се наложи той да се надгради в киберорганизъм?

Ако човекът стане безсмъртен, ще реши ли планетарните проблеми и ще изпълни ли назначението си, като използва максимално възможностите си? Какво ще означава това за човешката природа и как ще се развие човечеството? Отговори на тези въпроси се опитва да даде  трансхуманизмът – сложно, нехомогенно течение между философската антропология и философията на технологиите, което обединява разнообразни проблеми от различни области като физика, социални науки, културология, неврология, компютърни науки, молекулярна биология, роботика и изследвания на изкуствения интелект.

Трансхуманизмът има за цел да модифицира и усъвършенства човека с помощта на технологията, като твърди, че биологичната еволюция е непълна и безпосочна, поради което ние самите трябва да я поемем. Възприемайки елементи на хуманизма, като разум, самопознание, грижа за себе си, автономност и самосъздаване, трансхуманизмът ги интерпретира по нов начин, като се позовава на идеала за създаване на нов човешки вид. Накратко, както човекът е преодолял животинската си природа, така сега трябва да надхвърли и човешката в сегашната ѝ биологична форма.

В крайната версия на трансхуманизма, технологичния постхуманизъм, целта не е радикална трансформация на човека чрез технологиите в посока създаване на подобрен човешки вид, а трансцендиране на човека като такъв дори в постбиологична форма.

Технологичният постхуманизъм възприема технологията не като средство, а като самоцел, целейки създаването на една технологична другост, която ще наследи човешкия вид. Затова и не го интересува човека и неговото подобряване, особено с въвеждането на наноботите, последвани от прехвърлянето на ума  му (за което ще стане въпрос по-надолу – бел. прев).  Това е само страничен ефект по пътя към създаването на една технологична другост. В тази статия ще разгледаме основните характеристики и теми на трансхуманизма и техническия постхуманизъм, както и приликите и разликите между тях, като се съсредоточим върху значението на безсмъртието, за да формулираме критика на двете в контекста на цифровия хуманизъм. Целта не е пълно отхвърляне на всяко човешко подобрение под сянката на една техноантиутопия, а  първоначално проучване на предпоставките за мъдро отношение към новите технически възможности в сравнение с ентусиазираното безкритично приемане на обещанията както на трансхуманизма, така и на техническия постсхуманизъм. От методологична гледна точка решихме да не обсъждаме художествените и естетическите позиции на трансхуманизма, както и техните религиозни и духовни тематики.

I. Археология на трансхуманизма: от хуманизма до идеята за обожествяване

Корените на трансхуманизма, както се вижда от името му, са в хуманизма. Ще започнем с кратко изложение на някои от основните му характеристики, като например образа на идеалния човек и значението на образованието в него, индивидуалистичната и социоцентричната интрепретация на хуманизма, както и връзката между душата и тялото в него. По-нататък ще обсъдим, с алюзии към технологичния постхуманизъм, възприемането, отхвърлянето или модифицирането на горните характеристики на трансхуманизма. Като дефиниция можем да кажем, че хуманизмът е отношение и светоглед, който издига човека като основна ценност, с черти  състрадание и душевно спокойствие, постигнати чрез отлично развитие на неговите способности чрез образование, разум и добродетел. Човекът притежава способността да разбира и контролира природата чрез науката и технологиите, като има власт и морална/политическа отговорност над своите социални институции и технически постижения. В сравнение с другите живи същества той може да развие тези способности чрез размисъл, умствени и физически упражнения и усвояване на навици. Накратко, той се отличава с наличието на потенциал за самоусъвършенстване, който трябва да използва, като отделя време и усилия, за да не изпадне в животинско състояние, както смятат Цицерон и Еразъм. В древногръцкия светоглед човекът стои  в средата на йерархичен ред, в единия край на който е животното, а в другия – винаги недостъпно  – божественото, така че неговото саморазбиране има  негативно измерение. Напротив, в хуманизма на Ренесанса, където светът се разбира в противовес на християнското богословие въз основа на човека, се развива позитивно саморазбиране на човека, който благодарение на това, че поема отговорност за своите действия и за историята си въобще, използвайки разума и свободата, постига човеколюбие, т.е. любов към човека, и следователно стига до своето съвършенство.

Това себеразбиране въз основа на себесъвършенстването се открива в „Разговор за достойнството на човека“ на Джовани Пико дела Мирандола, където намираме най-красноречивия израз на идеализирането на човека, което срещаме със съответния религиозен нюанс и в трансхуманизма, според който човек трябва да надскочи своята несъвършена природа, като придобие втора, по-висша природа чрез технологията.

Освен гореспоменатия идеалистически хуманизъм можем да разграничим множество версии на хуманизма, като например класическия хуманизъм, основан на гръцката античност, либералния хуманизъм, марксисткия хуманизъм, екзистенциалния хуманизъм и т.н. Общата им черта е вярата в автономността и самосъздаването на човека. По-специално, централно място в марксисткия хуманизъм заема вярата в способността на рационално действащите субекти да премахнат експлоататорските отношения и да създадат справедливо общество. Въпреки това в повечето версии хуманизмът е ориентиран към индивида, а не непременно към обществото и еманципацията, както вече можем да видим в корените му от теченията на гръцката античност, особено през елинистичния период, където индивидът вече преживява града не като място, където може да претендира за добра слава (след смъртта) чрез добродетелта, а с тревога, чувство на несигурност и дори самота.

Съответно индивидуалистичен, но по един по-ясен и силно изразен начин, е трансхуманизмът, който освен това е дълбоко повлиян от утилитаризма. Тук обаче става дума по-скоро за егоистичен утилитаризъм, тъй като целта на трансхуманизма не е да се постигне възможно най-голяма наслада и възможно най-малко страдание за възможно най-голям брой хора, а възможно най-голяма индивидуална полза. Трансхуманизмът се характеризира, както ще видим, в повечето си версии или с безразличие, или с инструментален интерес към социалните и политическите последици от идеята  за подобряване на човешкия живот. От друга страна, технологичният постхуманизъм е тоталитарен, тъй като заличава не просто индивида, а самия човек.

Безразличието на технологичния постхуманизъм към човека очевидно включва и безразличие към човешкото тяло, което в класическия хуманизъм не е подценявано. По-специално в древногръцката философия грижата  за себе си винаги включва грижа за тялото чрез упражнения, пост и разумно използване на насладите, въпреки че душата запазва първенството си, което ще бъде засилено от ренесансовия хуманизъм и след това. Докато в хуманизма телесността е границата на автономията, в трансхуманизма тя е полето на нейното изразяване. Подобряването на тялото и изследването на възможностите и изборите, които то предлага, в контекста на естетическите предпочитания и, по-общо, на изкуството на живота, което лекува субекта, представляват неговата най-висша автономия. Въпреки че трансхуманизмът до голяма степен усвоята дуализма на душата и тялото, той го превръща в материалистичен монизъм, като свежда интелектуалните способности и емоциите до техния биологичен субстрат. В противовес на трансхуманизма, технологичният постхуманизъм го превръща в идеалистичен монизъм, в смисъл, че възприема човека като точно определен набор от информации. Изключение прави Марвин Мински, който определя душата като телесна функция, но в същото време твърди, че тя не представлява нещо и съществува като съществувание отвъд нашите сетива.

В средата на 20 в. есето на Джулиан Хъксли „Трансхуманизъм“ е първият важен текст на по-късния етап на движението, в който откриваме няколко от основните моменти на неговата проблематика: „Човешкият вид може, ако пожелае, да надскочи себе си – не само спорадично, един индивид тук по един начин, един индивид там по друг начин, а в своята цялост, като човечество. Имаме нужда от име за това убеждение. Може би ще послужи трансхуманизмът: човекът да си остане човек, но да надскочи себе си, като осъзнае нови възможности на и за своята човешка природа“. За Хъксли човекът има потенциала да опознае и изчерпи възможностите на своята природа, като поеме ръководството на биологичната си еволюция. Резултатът, според него, ще бъде подобрен човешки вид, в който човечеството ще остане същото. Няколко години по-късно, през 1962 г., Робърт К. У. Етингер в „Перспективата на безсмъртието“ описва лечението, първоначално забавянето на стареенето и желанието за безсмъртие като изследователски проект, като се титулува баща на криониката, а десет години по-късно публикува първия систематичен труд за трансхуманизма – „Човек в Свръхчовек“. В този труд Етингер се опитва да представи свръхчовешкото състояние като бъдещ начин на съществуване на човека. Описанието на трансхуманизма в социален и политически план може да се намери в книгата Up Wingers: A Futurist Manifesto (1973 г.) на Fereidoun M. Esfandiary. Тук трансхуманизмът се предлага като отговор на предизвикателствата на техническата еволюция и социалните промени, които надхвърлят политическото разграничение между дясното и лявото.

За Есфандири е абсолютно необходимо да се откажем от традиционната политическа лексика, от установените политически практики, но и от по-общо наследените начини на мислене, като например линейното историческо съзнание. В този смисъл управлението следва да се делегира на мрежи от алгоритми, а политическите ръководства да се премахнат. И все пак в следващия си труд Are You a Transhuman? (1989 г.),  настъпва радикална промяна към аполитичен индивидуалистичен възглед, чиято цел сега е постигането на лично безсмъртие.

Трансхуманистите твърдят, че обновяват и завършват традицията на хуманизма, особено идеалистичната традиция на Ренесанса, като изпълняват нейните обещания за човешко съвършенство. Онова, което хуманизмът се стремял да постигне чрез образование, духовни и физически упражнения, трансхуманизмът иска да постигне чрез използване на технологията. Като съчетава желанието за самоусъвършенстване с желанието за безсмъртие, изискването за човешко съвършенство се превръща в проект за обожествяване на човека. В този смисъл трансхуманизмът не се опитва да трансцендира човека като такъв, а да подобри неговите физически и умствени способности в непрестанен опит. Така от антропологичното описание на човека като същество, способно да преодолее себе си, се извежда нормативното изискване за контролиране на биологичното му развитие чрез технологиите. Но търсенето на безсмъртие в трансхуманизма е не само естествена последица от стремежа на човека към себеусъвършенстване, но е вече  необходимо, тъй като подобренията под сянката на смъртта не могат да се използват пълноценно. Едва след като постигне безсмъртие, човек ще разполага с времето, необходимо не само за пълното им използване, но и за решаването на всички свои проблеми и осъществяването на мечтите си. И накрая, самото желание за самоусъвършенстване произтича от желанието да се преодолее смъртността, което е основна характеристика на човешката природа поне от времето на епоса за Гилгамеш. Историческата мисия на трансхуманизма се състои в осъществяването на това желание.

1. Кой иска да живее вечно? Радикално удължаване на живота и търсенето на безсмъртие

Първата обща черта на почти всички течения на трансхуманизма е опитът да се удължи животът, като се спре процесът на стареене, а крайната цел е безсмъртие. За трансхуманистите старостта е лечима болест, която трябва да бъде излекувана, за да може човекът да стане наистина автономен, освободен от своята срамна смъртност. Въпреки че може да загине при злополука или да бъде убит, той все пак ще има контрол над живота си, за да го превърне в живот по свой избор, след като е отхвърлил игото на времето. За трансхуманистите повече време винаги е по-добре – следователно е за предпочитане пред по-малко време. Същото важи като цяло за човешкото усъвършенстване, при което всяко количествено увеличение на човешките способности (например възприятие, памет, физическа сила, радост) винаги е за предпочитане пред намаляването им. Стремежът към безсмъртие е от голямо значение не само защото, както беше отбелязано по-горе,  представлява изпълнение на основно човешко желание, но и защото подобренията на качествата и способностите на човека, въпреки тяхната желателност, остават временни, докато човекът остава смъртен, без да носят максимални ползи. Едва след като човек стане безсмъртен, той ще може да преодолее, благодарение на своето усъвършенстване, всички интелектуални и психически ограничения, като достигне своето съвършенство. Вторият антропологичен аргумент в полза на стремежа към безсмъртие е, че то е предпоставка човечеството да се справи успешно с планетарни проблеми като глад, епидемии, екологични разрушения, войни и други заплахи за неговото съществуване. Трансхуманистите вярват, че при достатъчно време всички проблеми на човечеството ще бъдат решени. Струва си да се подчертае, че решаването на планетарните предизвикателства не изисква безсмъртието на цялото човечество, а на едно способно малцинство, което да действа като авангард. За съжаление, трансхуманистите пропускат опасността от установяване на тиранична олигархия под алибито на спасението на човешкия вид.

От друга страна, ако безсмъртието се разпространи от самото начало или впоследствие върху цялото човечество, а не се ограничава само до определени индивиди или членове на дадена социална класа, това би довело до пренаселване на планетата. За трансхуманистите недостигът на пространство и природни ресурси не е проблем, защото човечеството постепенно ще колонизира други планети, тъй като преодоляването на огромните космически разстояния ще бъде много по-лесно за безсмъртните същества.

Въпреки това, докато не се постигне преместване на човечеството на нова планета или космическа станция, първата мярка за справяне с пренаселеността вероятно ще бъде да се забрани възпроизводството и раждането. Подобна забрана би имала далечни последици, тъй като всяко раждане бележи начало и промяна в света по уникален начин. Както Ханс Йоас в „Принципът на отговорността“, така и Хана Аренд в „Човешкото състояние“ твърдят, че ако ние като вид не знаем как да свършваме, ще забравим как да започваме. Човечество без раждания е човечество без младост, без спонтанност. Ежедневието  вероятно ще се характеризира с монотонност и скука. Освен това семейните и социалните отношения ще се променят радикално, тъй като хората ще бъдат вечни съпрузи, братя и сестри, родители или ще прекарват векове с едни и същи съседи, колеги или съграждани. Възможно е да станат апатични, тъй като са имали толкова много преживявания и сега не само не желаят, но и не вярват на промените. В този случай страховете от загуба и отхвърляне в личните взаимоотношения вероятно ще се засилят. Но Хана Аренд изтъква и друг аргумент срещу безсмъртието: загубата на индивидуалността.

Уникалността на човека се състои в това, че за разлика от другите животни той притежава биография, която оформя, осмисляйки своята смъртност. Тъй като е безсмъртен, рано или късно човешкият вид ще се хомогенизира, тъй като биологичният живот се превръща в живот, така че едно човешко същество без индивидуалност да не се различава от друго повече, отколкото от две цветя помежду си. Може би тогава човешкият живот ще бъде третиран по подобен начин, т.е. както се третира растението.

Безсмъртието обаче повдига множество трудни въпроси, като например какво се случва с паметта, след като станем безсмъртни. Избледнява или остава? Какво се случва, ако не можем да забравим или, обратно, ако не можем да си спомним? Можем ли да се запитаме също какво се случва с гробищата след безсмъртието? За колко време ще бъдат посещавани? Дали ще бъдат болезнен спомен, или ще са станали безразлични? Ще бъдат ли опразнени, за да се спести ценно място? Освен това, ако ражданията са забранени или ограничени, какво ще се случи с онези, които искат да станат родители? И ще има ли желание за придобиване на потомство след постигането на безсмъртие? И накрая, как можем да си представим сегашното човечество като последното човечество?

Засега и докато безсмъртието все още е благочестиво пожелание, криониката е стратегия за преход към него, когато то бъде постигнато. Тялото на починалия се замразява незабавно в течен азот при -196 °C за съхранение и размразяване в бъдеще. За трансхуманистите замразяването не представлява запазване на трупа, а медицинска интервенция и част от бъдещо лечение. Починалите са спящи пациенти. Мъртвото тяло няма място в трансхуманистичното мислене, в което смъртта е оскърбление за човешката свобода. В живота то е само носител на ума, на личността на човека и въпреки опитите да бъде укрепено, то им отстъпва по значение. Трансхуманистите смятат, че най-важният телесен орган е мозъкът, с чието унищожаване настъпва смъртта. В допълнение към възприемането на картезианския дуализъм на душата и тялото, криониката разкрива и ненаситното желание за автономия под формата на абсолютен контрол. Но отвъд фантазията за всемогъщество, криониката представлява и утопия като отказ от място за мъртвото тяло. И накрая, криониката повдига съществени правни и философски въпроси, като например: Кой е собственик на имуществото на спящия? Колко време трябва да измине, за да се счита за мъртъв? Може ли да го поиска, когато се събуди? Имат ли попечителите и техните наследници правна отговорност към спящия? Възможно ли е човек да наследи себе си? И накрая, как се определя смъртта, ако тя не е необратима?

   2. Отключвайки небесния град: Подобряване на човека, морфологична свобода и ектропия

Както беше отбелязано по-горе, колкото и полезно и желателно да е усъвършенстването на човека, то придобива пълния си смисъл за трансхуманистите едва след постигането на безсмъртие. Затова, въпреки че не всички му придават еднакво значение, неговото осъзнаване остава от решаващо значение за разбирането на трансхуманизма. Следователно под термина „подобряване на човека“ разбираме набор от медицински, генетични, невронни и по-общо технологични подобрения на съществуващи човешки качества като интелигентност, красота, физическа сила и издръжливост, чувство на радост и щастие, както и добавяне на качества, които човешкият вид не притежава, като например зрение в инфрачервения спектър на светлината, слух в ултразвуковите честоти и др. Някои от стратегиите за усъвършенстване на хората включват човешкото генетично инженерство, използването на невронни импланти за по-добро взаимодействие с интернет, невротехнологии за прехвърляне на съзнанието в компютър и морално усъвършенстване, т.е. засилване на желаните морални качества в съчетание с потискане на нежеланите чрез използване на генетични интервенции и лекарства.

Трансхуманистите твърдят, че горепосочените стратегии за усъвършенстване на човека са само радикални подобрения, дължащи се на техническата еволюция на съществуващите стратегии, като например сегашното използване на мобилни телефони, изкуствени крайници и органи, зрителни и слухови апарати, ваксини, пластична хирургия, както и психотропни лекарства за лечение, напр. на стрес, депресия и т. н. или на вещества за подобрение на сексуалната функция или на менталните способности (nooptropics.) Трябва да се подчертае, че трансхуманистите не правят разлика между лечение и подобряване въз основа на обективната трудност да се определи „нормалното състояние на човека“. Те смятат, че всяко количествено увеличение на положително качество или способност е едновременно и подобрение, и лек за един недостатък, дължащ се на несъвършената биологична еволюция на човека. Така увеличаването на зрението, слуха и мускулната сила, тъй като природата не ни е дарила с по-добри качества от самото начало, означава съответно по-добро зрение, слух и мускулна сила, точно както повече интелигентност, красота и щастие означават по-добра интелигентност, красота и щастие. Но в случая с последното не е ясно как количественото увеличение води до качествена промяна, тъй като обективното измерване на тези качества е проблематично. Но не само че няма универсални критерии за красота и щастие, но и количественото увеличаване на физическите способности има силно субективно измерение. Например, има глухонеми родители, които предпочитат глухонеми деца. Трансхуманистите отговарят на горните възражения, че дори и да ги приеме, човек сам трябва да избере как, кога и колко да се усъвършенства. Тази лична свобода за надграждане представлява квинтесенцията на индивидуалната автономия и се нарича морфологична свобода. И все пак трансхуманистите обсъждат границите и съдържанието й повърхностно, като често проявяват потенциално опасна от политическа и социална гледна точка лекомисленост.

Това се разкрива в някои противоречиви аспекти на морфологичната свобода, които по-лесно се разграничават в следните видове подобрения: а) подобрение на неродения живот, б) генетично подобрение и в) социално планирано подобрение, както и, по-общо, политическите последици от подобрението. По отношение на първите два вида трябва да се отбележи, че подобряването на неродения живот не се извършва изключително чрез използването на генетични технологии, както и обратното – генетичното подобряване не се отнася изключително до неродения живот. Въпросът, който възниква при ембрионалното подобрение, е дали е морално допустимо или дори необходимо морфологичната свобода да включва подобрение на потомците. Онези, които отговарят утвърдително, твърдят, че родителите вече решават да прекъснат бременността след пренатални тестове за диагностициране на болести; следователно съществува право на ембрионално подобрение, защото ако едно дете се роди неподобрено, въпреки възможността за подобрение, то ще бъде в неравностойно положение както по отношение на подобрените деца, така и по отношение на потенциала за пълноценен живот, както, съответно, ако се роди с наследствено заболяване. Въпросът за подобрението на ембриона налага морално балансиране между правото на самоопределение на тялото и автономията на майката, от една страна, и на неродения живот, от друга. Тук първо трябва да разгледаме въпроса кога животът става живот, т.е. кога ембрионът се превръща в личност и носител на права. На следващо място трябва да се вземе предвид видът на подобрението, например дали става въпрос за естетическо подобрение, като например цвета на косата или очите, или за физическо или интелектуално подобрение. Подобрение, което предотвратява появата на увреждане или болест, може по-лесно да бъде подкрепено от подобрение, което развива определени личностни качества, като например способността за подчинение. В сравнение с ембрионалното подобрение, генетичното подобрение изглежда по-малко осъдително, но има и непредвидени последици за бъдещите поколения. Освен това нетерапевтичните модификации на генетичния код с цел повишаване на физическата или умствената работоспособност формират бъдещите поколения въз основа на настоящите ценности. Трансхуманисти като Ник Бостром отговарят, че бъдещите технологии ще позволят отмяна на модификациите стига да се смятат за нежелани от бъдещите хора. Тревожни са обаче не само политическите последици от индивидуалното подобрение, но и перспективата за централно планиране под формата на програма за усъвършенстване на гражданите на дадена страна, която Бостром оценява положително, тъй като смята, че намаляването на агресията на индивидите чрез намеса в генетичния им код от страна на държавата е обществено полезно и желателно. Морфологичната свобода като върховна ценност подценява факта, че подобрението може да задълбочи съществуващите социални неравенства, изразявайки индивидуалистичния характер на повечето течения на трансхуманизма, в които себесъздаването на субекта се предпочита пред справедливостта.

Въпреки че мнозинството трансхуманисти мълчат за политическото измерение на  подобряването на човека, има някои забележителни изключения. Макс Мор разработва философия на трансхуманизма, съсредоточена върху концепцията за ектропията, която се основава на седем принципа. Ектропията се определя като „степента на интелигентност, функционален ред, жизненост, капацитет и желание  на жива или организационна система за подобрение“. Според Море концепцията е формулирана, за да обхване основните ценности и стремежи  на трансхуманизма, така че те да могат да бъдат изкристализирани в седем принципа, които изясняват радикалните технически възможности, откриващи се пред човечеството. Той добавя, че тя не трябва да се разглежда като противоположност на ентропията, а по-скоро като метафора. Седемте принципа на трансхуманизма са: а) постоянен прогрес, б) себетрансформация, в) практически оптимизъм, г) интелигентна технология, д) самоопределение, е) рационалност и ж) отворено общество. Непрекъснатият прогрес се отнася до стремежа към удължаване на живота, увеличаване на знанията, интелигентността и премахване на политическите, културните, биологичните и психологическите ограничения върху развитието на човека като индивид, общество и вид.

На индивидуално ниво развитието се изразява в себетрансформация, описана като „укрепване на  непрекъснатото морално, интелектуално и физическо себеусъвършенстване чрез критично и творческо мислене, непрекъснато учене, лична отговорност, превенция и експериментиране“. Използване на технологиите в най-широк смисъл с цел физиологично, неврологично усъвършенстване, съчетано с емоционално и умствено усъвършенстване“. Горните принципи показват, че трансхуманизмът се разбира от Море като отворен процес без край в аристотеловия смисъл на думата. Този отворен процес се характеризира с практически оптимизъм, тъй като трансхуманистите вярват в по-доброто бъдеще благодарение на интелигентните технологии,  поемайки отговорност за заявяването и постигането на желанията си. Интелигентната технология е разработването и използването на технологиите не като самоцел, а като средство за подобряване на човешкия живот, което се постига чрез надхвърляне на границите му, за да се разгърне пълният си потенциал. Принципът на самоопределение определя като ценности независимото мислене, индивидуалната свобода и отговорност, но също така и самоуважението, съчетано с уважение към другите. Принципът на рационалността дава предимство на разума пред сляпата вяра, на съмнението пред доктрината, защитавайки  ученето, експериментите и иновациите. И накрая, принципът на отвореното общество се отнася до подкрепа на форми на социална организация, които приемат и развиват предходните принципи, за разлика от йерархичните или авторитарните форми на социална организация.

Трансхуманизъм с ясно изразена политическа перспектива се открива в книгата на Джеймс Хюз „Гражданинът киборг“ (2004 г.), където е формулирана лява трансхуманистична програма с акцент върху свободното разпространение на модерни технологии сред гражданите. За Хюз социалдемократическото общество, в което подобряването е право за всички, е предпоставка за справедливо човешко подобряване, т.е. за правилното развитие на киборгите и тяхното хармонично съжителство. За да се осъществи този преход, е необходимо да се създадат съюзи с прогресивни движения, настояващи за свобода в интернет, като например програмата Global-Internet-Freedom-Programme на организацията с нестопанска цел Freedom House и проекта Great Ape. В противовес на това мислене  е технофашистката творба на Ник Ланд, който в „Тъмното просвещение“ (2008 г.) разглежда индивидуалната свобода като несъвместима с демокрацията и се застъпва за олигархично общество, в което управляващият елит от свръхчовеци надделява чрез генетична модификации и вградени нанотехнологии.

Политически активните трансхуманисти са организирани в „Института по екстропия“, основан през 1992 г. от Макс Мор, „Световната трансхуманистична асоциация“, основана от Ник Бостром и Дейвид Пиърс, която публикува декларацията на трансхуманизма през 1998 г. и е преименувана на „Humanity+“ през 2008 г. В същото време в няколко държави са основани трансхуманистични партии, като например Трансхуманистичната партия на Золтан Ищван в САЩ и едноименната партия в Обединеното кралство или Transhuman Partei в Германия. Обща слабост на повечето от тях е липсата на конкретни предложения по актуални политически въпроси поради трудността програмните им изявления да се приложат към настоящето. Трансхуманистичната партия в Германия е пример за опит за формулиране на прагматична политическа програма. Предложенията й включват, наред с другото, искане за гарантиран минимален доход за всички граждани без условия, цифровизация на образованието, разширяване на изследванията в областта на взаимодействието между мозъка и компютъра и гарантиране на неутрален по отношение на пола живот чрез премахване на декларирането на пола.

II. Утрешният ден без нас: техонологичен постхуманизъм

Технологичният постхуманизъм не цели обожествяването на човека, нито го разглежда като потенциален венец на творението чрез подобрението му по силата на технологията, както е при трансхуманизма. Напротив, той заявява, че в бъдеще човешкият вид ще бъде заменен от свръхинтелигентен изкуствен интелект. В тази светлина той не възприема технологията като средство за усъвършенстване на човека, а като самоцел, която прославя. Технологичният постхуманизъм има силни религиозни елементи и би могъл да се разглежда като радикален трансхуманизъм, базиран на силиций, но при който подобряването на човека се случва като страничен ефект по пътя към създаването на свръхинтелигентен изкуствен интелект. В картезианския дуализъм на душата и тялото, както и в Glossographia (1656 г.) на лексикографа Томас Блънт, където се среща терминът „posthumian“, могат да се открият някои от корените на техническия посхуманизъм. Идеята за трансцендирането на човека и края на хуманизма са описани за първи път в „Прометей като изпълнител: към постхуманистична култура? (1977 г.) на Ихаб Хасан, в който Прометей открива епохата на постхуманизма. Хасан разглежда постхуманизма, от една страна, като трансформиран хуманизъм, а от друга, спекулира със замяната на човешкия вид със свръхчовешки изкуствен интелект. Идеята за съществуването на постчовеци е развита по-подробно от писателя Брус Стърлинг в научнофантастичния му роман „Schismatrix“ (1985 г.), в който метачовешки форми на живот обитават едноименната слънчева система.

В по-общ план научнофантастичните романи, телевизионни сериали и филми изиграха подобна роля за формирането на технологичния постхуманизъм като тази на изследванията на изкуствения интелект, като основните насоки на изследванията на изкуствения интелект бяха очертани от Марвин Мински и неговите колеги още през 1956 г. на конференцията в Дартмут. Мински укрепва научно основите на технологичния постхуманизъм, като формулира теория за изкуствените невронни мрежи. В „Обществото на ума“ (1986 г.) Мински описва появата на свръхинтелигентен изкуствен интелект въз основа на предположението, че умът, както всяка сложна когнитивна система, се състои от набор от прости процеси, които функционират колективно като общество. По подобен начин физикът Франк Типлър в книгата си „Физика на безсмъртието“ (1994 г.) обяснява математически и с помощта на физични понятия появата на свръхинтелигентен изкуствен интелект в контекста на теорията „Омега“, според която, за да бъдат природните закони съвместими помежду си, интелигентният живот трябва да надделее над материята във Вселената, което ще доведе до нейния колапс. През този период изчислителният капацитет на Вселената  става безкраен, тъй като тя се превръща в сингулярност, която Типлър нарича „точка омега“. Първото задълбочено описание на концепцията за сингулярност се намира в книгата на Върнър Виндж „Идващата технологична сингулярност“ (1993 г.), която ще бъде доразвита от Рей Курцвейл, изпълнителен директор на Google и съосновател на Университета за сингулярност, в неговите трудове „Ерата на интелигентните машини“ (1990 г.), „Ерата на духовните машини“ (1999 г.) и „Сингулярността е близо“ (2005 г.). Централни теми на гореспоменатите произведения и на технологичния постхуманизъм като цяло (които ще разгледаме по-долу) са прехвърлянето на ума с цел цифрово безсмъртие, сингулярността и свръхинтелигентният изкуствен интелект.

1. Дух в броня (Ghost in the shell): как да „прехвърлите“ ума, постигайки цифрово безсмъртие

Под „качване/сваляне на ума“ (mind uploading/downloading – mind cloning – whole brain simulation) разбираме пренасянето на човешката психика, съзнание, личност, накратко, всички нематериални свойства, чийто център е в човешкия мозък, върху  друго средство – компютър или изкуствено тяло. Трябва да се отбележи, че технологичният постхуманизъм не прави разлика между съзнание, психика и мислене, разглеждайки ги само като сбор от данни, което е характерно за неговата недостатъчна често опростена теоретична основа. Срещу този редукционистки информационен възглед за психиката, в който човечеството се свежда до данни, са разработени множество критики, които остават без отговор от технологичния постхуманизъм.

Прехвърлянето на ума се извършва или неинвазивно, чрез сканиране на мозъка и събиране на данни за поведението, за да се постигне пълна симулация, или инвазивно, чрез цифрово сканиране на мозъка, при което след отваряне на черепа мозъкът се сканира слой по слой от повърхността към сърцевината, а резултатите от сканирането се прехвърлят на компютър. По този начин мозъкът се „изпразва“, а компютърът се „пълни“. Концепцията за прехвърлянето на  ума е формулирана за първи път през 1971 г. от биогеонтолога Джордж М. Мартин и води до цифрово безсмъртие, тъй като когато рецепторът на ума се износи или просто бъде сметнат за ненужен, той може да бъде заменен. Най-известното му описание се намира в книгата „Mind Children “ (1988 г.) на Ханс Моравек, който, противно на това, което би твърдял един трансхуманист като Бостром, смята, че процесът на прехвърляне е процес на трансформация, така че новото същество вече не е човек, както пеперудата вече не е гъсеница. По подобен начин Рей Курцвейл описва прехвърлянето на ума като дългосрочен постепенен процес на прехвърляне и разширяване на съзнанието в един небиологичен субстрат. Въпросът е дали прехвърленият от компютъра „човек“ е „същият“ човек, симулация, клонинг или различен човек. Философският въпрос: „Какво е Азът?“ и колко личности може да включва, остава без отговор, точно както остават неразгледани правните, моралните и социалните последици от прехвърлянето в контекста на технологичния постхуманизъм, което се разглежда като крайната еманципация на човека, тъй като бележи разкъсването на биологичните му връзки чрез изоставянето на смъртното тяло и природата. Въпросът за прехвърлянето на ума е важен и в контекста на разграничението между технологичния постхуманизъм и трансхуманизма. В сравнение с трансхуманизма тук тялото е презряно и бъдещето на човека е описано не просто като постбиологично, но и като безтелесно. Когато човекът се освободи от природата, той престава да бъде човек и се превръща в техническа другост; така Моравец твърди, че следващата цивилизация ще бъде цивилизация на техническите същества, които са заменили човека. Напротив, за Курцвейл въпросът за човечеството, т.е. кога ще престанем да бъдем хора и ще се превърнем в техническа другост, както и въпросът за съзнанието и личната идентичност, са от безразлични до тревожни, защото не могат да получат научен отговор.

2. Близо ли е времето? Навлизането на сингурялността и свръхинтелигентният изкуствен интелект

Основната концепция на технологичния постхуманизъм и същевременно отличителната му разлика от трансхуманизма е концепцията за уникалността. Терминът „сингулярност“ в технологичния постхуманизъм описва исторически момент или период, когато човешкият вид ще отстъпва по всички свои способности на изкуствения интелект. Всички течения на технологичния постхуманизъм приемат вярата в настъпването на сингулярността, която може да настъпи като хоризонт от събития или като ускорена промяна и „експлозия на интелигентността“. При хоризонта на събитията сингулярността се появява внезапно и непредсказуемо, докато при ускорената промяна има експоненциално нарастване на техническата еволюция, така че появата на сингулярността може да се предвиди с точност. Джон Гуд използва термина „експлозия на интелигентността“, за да определи началото на епоха на радикално разрастване на човешкия и изкуствения интелект. В статията си от 1965 г. „Размисли върху първата свръхинтелигентна машина“ той поставя началото ѝ в момента, в който компютърът ще може да се намесва в своя алгоритъм, за да го подобри и да създаде следващото поколение по-интелигентни компютри, които на свой ред ще проектират следващото поколение и така до безкрай.

За Гуд този свръхинтелигентен изкуствен интелект е необходим на човешкия вид и ще бъде последното му изобретение. Той е необходим, защото от него ще зависи оцеляването му, но същевременно ще го изправи пред множество икономически, социални, политически и морални въпроси, включително: а) вероятността човечеството да стане излишно, б) дали един свръхинтелигентен изкуствен интелект изпитва страдание и в) дали и при какви условия може да бъде прекратен.

Както за Гуд, така и за Вемор Виндж сингулярността бележи началото на нова епоха, характеризираща се с „пробуждане на технологията“, чието настъпване обаче е непредсказуемо. В „Технологична сингулярност“ (1993 г.) Виндж изрично формулира идеята за сингулярността в контекста на хоризонта на събитията, описвайки я като момент на радикална промяна в човешкото съществуване, която настъпва мигновено и неочаквано, като изкуственият интелект поема съдбата на Вселената в свои ръце. Виндж отказва да прави прогнози за предстоящата техническа еволюция, нито пък смята, че е необходимо настъпването на сингулярността. Още повече,  това, което го отличава от повечето технологичните постхуманисти – той не вярва, че последиците от сингуларността за човечеството ще бъдат непременно положителни.

За разлика от него Рей Курцвейл в книгата си The singularity is near (2005 г.) защитава модела на ускоряващата се промяна, като смята, че сингулярността ще настъпи непременно и неизбежно поради експоненциалното нарастване на техническата еволюция. Той я описва като момент на „пробуждане на Вселената“, който може да бъде точно предвиден. Този момент е 2045 г., тъй като сливането на човека и машината чрез интернет вече е започнало да се ускорява. След появата на сингуларността на човечеството ще му остане само да се възхищава с благодарност на своето творение, което ще се отнася към него с уважение и доброта. По пътя към сингуларността човекът ще бъде усъвършенстван чрез използването на наноботи, които ще поемат функциите на тялото, като същевременно ще укрепват умствените и духовните му способности. За Курцвейл появата на сингулярността бележи началото на петата епоха, в която, започвайки със сливането на човека и машините, небиологичните същности постепенно ще пренесат и реализират всички човешки ценности, за да доведат до шестата и последна епоха – пробуждането на Вселената.

Подобно на Курцвейл, Ханс Моравек описва в „Mind children“ едно постбиологично бъдеще, в което човешкият вид ще бъде наследен от една изкуствена другост. Наследяването се случва, след като хората за пръв път са се освободили от биологичните си ограничения, т.е. след като са напуснали телата си. За Моравек човекът има нужда от илюзията за каквото и да е тяло; следователно той ще остане човек, докато има тяло, дори ако то е направено от силиций. Този постбиологичен човек ще престане да бъде човек и ще се превърне в постчовек само тогава, когато живее като дух без тяло. Подобно на Курцвейл, Моравек смята, че последният етап на човешкото и техническото развитие е създаването на свръхобщност след тяхното сливане. В съответствие с горния възглед е и този, развит от Франк Типлър в неговата „Физика на безсмъртието“, който описва сингулярността като хоризонт на събитията, но не я назовава изрично като такава. Вместо това той нарича точката „омега“ една радикална космологична революция, която води до усъвършенстване на битието на всички окончателни същества.

В точката омега вселената е завършена, тъй като пространството и времето престават да съществуват в сегашната си форма, както вече не съществува и разликата между естественото и изкуственото, между „аз“ и „другия“. Оттук нататък животът ще бъде вечен, при условие че „обработката на информация“ няма да е приключила.

Развитието на изкуствения интелект, водещо до появата на сингулярността, е съпроводено с важни философски предизвикателства, като например: а) при какви условия изкуственият интелект може да се счита за морално действащ и б) дали и как може да съществува морален изкуствен интелект. Тези въпроси са разгледани от Ник Бостром в неговия труд Superintelligence: Paths, Dangers, Strategies (2014 г.), като прави разграничение между три форми на свръхинтелигентен ИИ: (а) скоростен свръхинтелигентен ИИ, който се различава от човешкия интелект само по по-високата си скорост; (б) колективен свръхинтелигентен ИИ, който се състои от набор от модули с по-ниска интелигентност; и накрая (в) качествен свръхинтелигентен ИИ, който превъзхожда човешкия интелект не само количествено, но и качествено. Бостром смята, че именно последният може да представлява екзистенциална опасност за човечеството, за която трябва да се подготвим.

Въпреки това, дори ако Бостром, Виндж в по-малка степен и Курцвейл посочват опасността от самоунищожение на човечеството, в техните текстове няма призив за самоограничаване като израз на мъдрост. В тях бъдещето на човешкия вид изглежда до голяма степен предначертано, а историята е станала „автоматична“ – или по-скоро автоматичното се е превърнало в история.

III. Носталгия по човека: Някои критични бележки за трансхуманизма и технологичния постхуманизъм

Следващите критични бележки по отношение на трансхуманизма и технологичния постхуманизъм са фокусирани върху   концепцията за контрол. В предложеното тълкуване и двете представляват проект за пълен контрол над човека и неговото развитие, който пренебрегва неопределеността на психичното.

Аргументацията се развива в две направления: опасностите от надграждането и слабостите на антропологията на трансхуманизма и технологичния постхуманизъм. Като начало трябва  да имаме предвид, че трансхуманистите обявяват свободата на индивида и неговото себесъздаване за своя основна грижа. Видяхме, че докато хуманизмът се интересува от грижата и упражняването на тялото, зачитайки неговата биология в контекста на грижата за себе си, насочена към автономия, за трансхуманистите тя се изразява в морфологична свобода. Както видяхме, това означава, че субектът сам избира формата и възможностите на тялото си, като го модифицира, за да увеличи свободата си, възможностите за самосъздаване и подобряване на  качеството на живот. Трансхуманизмът възприема утилитаризма като основа на своята аргументация за подобряването на човека и е ориентиран предимно към индивида и по-малко към обществото. От друга страна, технологичният постхуманизъм се отнася до бъдещата колективност на технологичните другости, където вече няма „аз“ и „друг“, нито пространство и време в сегашното им разбиране. Както трансхуманизмът, така и технологичният постхуманизъм поддържат разграничението между душа и тяло, но в тях душата се отъждествява с ума. Но докато трансхуманизмът, свеждайки умствените и по-общо психичните способности на човека до биологичния им субстрат, който иска да подобри, води до материалистичен монизъм, технологичният постхуманизъм води до идеалистичен монизъм, тъй като схваща човека и вселената като съвкупност от информации. Въпреки това и двете проявяват силна тенденция да се превърнат в религия.

Трансхуманизмът се стреми към налагане, предполагайки възможността за пълен контрол над човека и неговото развитие чрез подобряване. Но стремежът на човека към себеусъвършенстване като основа на подобряването и въобще на трансхуманистичната идея  не е нито единствената, нито непременно основната характеристика на човешката природа. Той описва обикновено и все по-често, особено във виртуалното общество привилегированите социални класи. Ако това бе основната човешка характеристика, тогава появата на свръхчовека би била неизбежна, а тези, които са безразлични към нея, отричат я или й се противопоставят, както и тези, които не се стремят към самоусъвършенстване, биха били низш вид човешки същества със съмнителна стойност. Трансхуманизмът не само че не обосновава достатъчно философския си възглед за човешката природа,  представяйки подобряването като цел на историята, но освен това, тъй като е индивидуалистичен, пренебрегва политическите и социалните последици от подобряването, като например увеличаването на неравенствата или установяването на тиранични  режими.

Когато дори безболезнени подобрения като използването на козметиката или козметичните процедури оказват влияние върху общественото мнение и образованието, като установяват стандарти за красота и предлагат ценности/начини на живот, тогава как е възможно разпространението на по-радикални подобрения да няма решаващо влияние върху социалния живот? Ако човешкото съвършенство не се постига чрез образование, а чрез подобряване, тогава какви ще бъдат последствията за образователната система, основана на хуманистични принципи? Какви ценности трябва да се предават на децата? Ще продължи ли образованието да бъде задължително за всички или ще се отнася само за онези деца, които нямат възможност за подобряване? Дали последното ще бъде право или привилегия на елита и ако се превърне в право, как правната рамка, която го описва и гарантира, ще бъде съвместима с основните ценности, гарантирани от Конституцията, като равенството на гражданите, когато те се подобряват в различни степени и качества?

Ако например продължителността   на живота на социално привилегированите е изключително висока в сравнение с тази на по-малко привилегированите или ако първите са безсмъртни, а вторите само удължават живота си, тогава как и по какъв начин се гарантира равенството между тях?

Нещо повече, трансхуманизмът предполага, че подобряването на качеството на живот е положително за индивида и за другите, но какво се случва, когато, дори и незаконно, бъде подобрен престъпник или безнравствен човек? Или – още по-лошо – ако самото подобряване води до жестокост към другите? Защо повишаването на интелигентността, физическата сила или, да речем, способността да виждаме в инфрачервения спектър трябва да бъде неизбежно придружено от състрадание и солидарност?

Що се отнася до усъвършенстването в случая на технологичния постхуманизъм, тялото като несъвършена обвивка, наложена от природата на човека, трябва да  бъде подобрено, за да се контролира, докато не бъде изоставено. Успоредно с обезценяването на тялото, което се разглежда като излишна пъпна връв на човека с природата, психичното се свежда до набор от информация, независима от материалния му фон, в резултат на което човекът, след като премине един постбиологичен период в силиконови тела, да се дематериализира и обезценява в полза на изкуствените същества. Но възможно ли е наистина да се изрази битието на човека като съвкупност от данни, без да се подцени значението на опита и субективността? Дали е тъждествено това кой е човекът  с това какво е? Нещо повече, въпреки пренебрегването на биологичната основа на човека, негови фундаментални свойства като сетивата се пренасят към постбиологичния субстрат, но също така се прехвърлят, когато този субстрат на свой ред бива изоставен. И накрая, теориите за сингулярността се характеризират с техномесианство и не се интересуват и не критикуват сегашната социална реалност, а разглеждат само нивото на техническата еволюция, както не се интересуват от историята, а само от развитието на технологиите, което достига своя връх със създаването на свръхинтелигентен изкуствен интелект.

Независимо от гореизложеното, крайно съмнително е дали е валидно упоритото твърдение на трансхуманизма, че продължава и завършва хуманистичната идея за усъвършенстване на човека с други средства, тъй като използването на технологиите е коренно различно по своите последици за автономията на човека в сравнение с образованието. В образованието индивидът участва активно и е насърчаван постоянно да поставя под съмнение това, което научава, както и своите учители, докато при подобряването той има само възможността да се съгласи или не, преди да бъде подложен на технически процес, който   трудно може  да се промени. Но дори и да можеше да се промени, той вероятно щеше да бъде запазен до известна степен във физическата памет. Също така потенциалните ограничения в процеса на учене са качествено различни и по-меки, с цел постигане на автономност. Учениците не са програмирани да записват данни в себе си, докато подобряването обективира човека, като го прави контролируем. Автономията в образованието и нейната липса в процеса на подобряването отразяват основната разлика между хуманизма и трансхуманизма. В антропологията на трансхуманизма човекът се описва като съвкупност от добре дефинирани качества без противоречия и неясноти, без противоречиви желания, неврози и вредни страсти, по същество рационален, но с една инструментална рационалност, която цели господство над себе си и околната среда, потенциално и над другите. Но дори и да приемем горното описание, както и факта, че преходът към свръхчовека ще стане плавно чрез постепенното развитие на всички човешки способности, кой може да гарантира, че той ще бъде просто желаната идеализирана версия на сегашния човек? Защо свръхчовекът да не представлява нещо съвсем различно от изпълнението на нашите желания или страхове? Защо да не надхвърля категориите на нашето мислене,  оставайки непостижим?

Предходните въпроси засилват противоречивия характер на трансхуманистичната идея, която се описва като технологичен детерминизъм, синхронизиран с човешката еволюция, и в същото време като изискване за лично себеусъвършенстване чрез подобряване. Като изисква от хората да го подкрепят,  трансхуманизмът се явява едновременно телеологично като неизбежна участ на човека и същевременно като нравствен дълг. Но не би ли било по-разумно, ако разглеждаме трансхуманизма не като идея за безсмъртие, а като предизвикателство за изследване на нашата човечество или дори като утешителна надежда за оцеляването на човешкия вид във вселена, която един ден може да бъде унищожена? Ако се усъвършенстваме така, че последиците от усъвършенстването да не поставят в опасност нашето човечество и същевременно да насърчават нашата автономност?

Накрая авторът и ученият решават да не влизат в стаята. Водачът  се връща при семейството си изтощен. „Боже мой, какви хора! Видя ли ги? Очите им са празни. Никой не вярва. Кого ще заведа в Зоната? Най-лошото е, че никой няма нужда от нея.“ Може би имаме нужда от нея,  може би трябва да я проучим, а може би е по-разумно да не влизаме в стаята.

превод: Константин Константинов

* Теофанис Тасис е преподавател по съвременна философия в Университета Алпен-Адрия в Клагенфурт и гостуващ професор в Университета в Санкт Гален.