Аскеза и евхаристия

Автор: йеромонах Хризостом Кутлумушски

Един чужд княз посетил древен Рим и когато обърнал гръб, казал: „Това е един град за продажба и чака своя купувач“. Човек би могъл да каже същото за Гърция. Може би ние сме стигнали още по-далеч. Публичният търг вече е станал. И бе постигнато едно ново робство, по-лошо от предишните, имено защото е доброволно. И нямам предвид разпродажбата на Гърция на международните корпорации – това е един симптом. Имам предвид повече разпродажбата на душата ни от много години на един друг бог. Гледайки човек в по-широкия хоризонт, исторически и географски, се пита дали всички общества са се продали да този лукав дух, който ги уврежда и разлага.

Днес навсякъде съществува криза. На равнището на екологията, на икономиката, в социалния живот. Онова, което ни убягва, е, че всичко това са метастази. Първичната болест се намира в човешката личност. Порокът се ражда и умира в личността. На личностно равнище човекът видя живота си погрешно, загуби душата си, мислейки, че ще я намери в материалните блага, в социалното признание, в притежанието на все повече неща, в професионалната или църковна кариера, в придобиването на власт, във всички това, което червеят яде. С тези дадености днес се озовахме на границите на отчаянието. Но от една гледна точка отчаяният е блажен – естествено този, който знае как да оцени и да оползотвори отчаянието, излизането от комфорта, сигурността и убеждението, което ни дават всекидневната посредственост и фалшивата представа, която имаме за себе си.

Излязохме от комфорта, реда и сигурността в една страшна буря, която разтърсва всичко около нас и в нас. И всеки от нас чувства, че се намира сред опасно море, което във всеки един момент може да го погълне.

Днес обаче ще ви отведа в едно друго море, в един далечен океан, в една далечна епоха. Там, където пътува през 6 век един известен ирландски игумен, свети Брендан, с монаси от дружината си. Той извикал дванадесет от учениците си и им казал: „Реших да предприема едно пътуване, ако е Божия воля, и да отведа там, където е Обетованата земя, земята, която Бог е обещал на Своите светии. Вие ще ме последвате ли?“, и те му отвърнали: „Оставихме отечеството и роднините ни и се оставихме на твоето ръководство. Искаме, както и ти, да намерим Божията воля“. Тръгнали от бреговете на Ирландия с един много лек кораб, покрит с кожа, с цел да отплават към земята, която Бог обещал на Своите светии.  Съществувала тази вяра, че, да, тази земя на светците ще бъде дадена в края на историята, но въпреки това, до известна степен, може и сега да е достъпна, макар и за малко, за Божиите приятели. Някои казали, че пътуването на Брендан е истинско, и че игуменът Брендан бил първият, който стигнал в Америка. Други, повечето, казват, че се касае за една алегория на духовния живот, на пътуването към Бога, с всички тайни, радости, изпитания, откровения, изказани и неизказани неща.

Наистина, това пътуване е поредица от спирки на острови, където всяка от тях дава някакво конкретно послание от Бога, послание за духовния живот. Брендан и дружината му посещават общности от монаси, пустинници, странни острови, светци, ангели, демони. Техните премеждия са копие на пътуването на Израил в пустинята, но и на драмата, която се развива около Галилейското море с Христос и учениците Му. Облак и светлина, дивни знамения, опасности и падения, сълзи, вътрешна борба, малодушие, радости и очаквания, дървото на живота и дървото на познанието. Характерно обаче е следното: докато пътуването има конкретна крайна точка, едновременно е едно кръгообразно движение. Това движение съответства на литургичния кръг на часовете и на Господските празници, на неподвижните празници, както и на пасхалния богослужебен кръг. Земята, която търсят, не се намира на картата. Тяхното пътуване не очертава права или начупена линия. Един облак покрива Обетованата земя, за да пътуват в продължение на седем години без да я виждат, защото Бог „искал да им покаже тайните на живота в големия океан“.

Ще спомена само един случай, който има връзка с нашата тема. Където и да се намират, извършват денонощните последования и св. литургия. На един голям празник Брендан извършва богослужението и евхаристията в кораба. В онзи момент морето става прозрачно до дъно. Слънцето не осветлява небето по-силно от морското дъно. Безброй риби се виждат като стадо на ливада и образуват съзвездие от кръгове, тъй като главите докосват опашките. Монасите ужасени искат от Брендан да пеят на литургията тихо, но той казва им казва: „Изненадвам се от вашето несмислие. Нима Христос не е Бог и на рибите, нима не е в Негови ръце всеки живот?“ И докато Брендан пее силно, всички морски твари възлизат и плуват кръгообразно около кораба, съучастват в събранието, предизвиквайки благоговение в монасите, но на известна дистанция. След това отново се губят в морските пътища.

В този малък случай имаме едно събрание=синаксис на цялото творение в св. евхаристия, една всеобхватна хармония, където всичко става прозрачно и мирно. Това се случва в пустинята на океана. В пустинята на отречението, на себеотрицанието, на аскетическия и героичния дух. Техният живот е пеене, бдения, пости, доверие към Бога и послушание към духовния отец за откриване на Божията воля. Веднъж виждат нещо на хоризонта, друг път обаче пътуват ден и нощ без конкретна ориентация, като икономисват храна, претърпявайки безветрие или насрещния вятър. И Христос им праща всеки път това, от което наистина се нуждаят, дали ядене, дали вода, дали ложе за да отморят.

Пътуването на Брендан се осъществява в литургичната година на подвижните и неподвижни празници. Брендан ще стигне до крайната точка, от една страна, чрез аскетически трудове, от друга страна, чрез отбелязването на църковните празници, и конкретно след седем литургични години и „големи и разнообразни изпитания“. Когато се връща, носи със себе си това, което е събрал, и целият му живот става копие на това преживяване. Самите му дрехи ухаят с благоуханието на рая.

Брендан със своето пътуване показва един друг път в драмата на историята. Пътят на аскезата и на евхаристията. Нека видим малко по-отблизо тези две понятия, които са оста на православния духовен живот. Не можем да изчерпим всичко, а просто да изясним определени аспекти.

Какво точно означава евхаристийното отношение към живота?

Тварите са капки от Божията любов – малките любови, казва старецът Порфирий, които ни показват голямата Божия любов. Естествено това не изразява просто една емоционална връзка между Бога и тварите, любовта не е разположение и емоция в Бога. Когато говорим за Божията любов към творението, имаме предвид, че и творението е изпълнено с Божията енергия и Божието присъствие духа, животвори и поддържа всяка твар. В действителност миросъзданието не е топос на Бога, тъй като Бог „не може да бъде побран, а Той е топос на всички“. Затова и творението става повод за общение с Бога. Всички неща са в Него, и Той е целта на всички, казва св. Григорий Богослов. Така всичко е свещено, защото участва по един особен начин в Бога. Това да приемам всяко нещо като дар на Божията любов и като повод за общение, и да го принасям обратно на Бога, е евхаристийно отношение. По какъв начин го принасям обратно, по какъв начин става средство за общение? С това да го пазя, да се грижа за него, да го зачитам, да се грижа за неговото преуспяване, за неговото правилно функциониране, да различавам логоса на неговото съществуване, чрез който логос Бог Слово=Логос се обръща към мене и,  накрая, да го споделям, подражавайки на самата Божия любов. Това означава истинско благородство, нежност, чувствителност към всички твари, и към тези, които изглеждат малки и незначими.

Това евхаристийно отношение е пряко свързано с тайнството св. евхаристия. Символизира се, изразява се, изковава се в тайнството на честните Дарове. Тук се свещенодейства единството с творението, защото в Тялото Христово, което е човешкото тяло, се интегрира всяка материя, всеки елемент, всяко естество, но преди всичко се свещенодейства единството на хората, които стават тяло Христово. Тук природната воля на човеците се съединява с Божията воля, тяхната енергия с енергията на Бога.

Искам да направя обаче следното уточнение, което правят първи отците на Църквата. Тайнството не действа магически, не водим евхаристиен живот, нито се съединяваме с Христос и помежду ни просто с това да участваме в евхарстийното събрание. Можем да формираме църковници или общност от „личности“, както е  модерно да се казва, но какъв тип е тази общност, когато личностите носят с тях своя егоизъм и себелюбие? Когато говорят за Бога, но „се грижат за собствената си слава“? Когато са жертва на комплекси, където изфабрикуват един „Бог“ със същите комплекси? Водим евхаристиен живот, когато в крайна сметка можем да ограничим егоистична воля на нашата личност, за да стигнем отново до единството на човешката природа, в която личностите се взаимопроникват, в истинска и благородна любов, в една воля, която Христос възприел и я съединил с Божията воля. Така че да съществува една цел, едно виждане, една перспектива. Както казва св. Василий Велики, „нищо не характеризира повече нашата природа от това да сме в общение между нас и всеки да обича своя единосъщен“. Нека не мислим, че евхаристията сама по себе си като дело или Църквата сама по себе си като структура е царството Божие, оттук автоматично ставаме ангелчета и богове по благодат. Св. причастие означава общение с Тялото и Духа на Христос, как обаче Духът ще просветли и ще стопли, ако пламъкът не намери кислород в душите ни? Затова св. Йоан Златоуст казва: „Нека не ставаме безочливи, понеже един път сме станали членове на тялото, защото порокът предизвиква сериозна болест. Искреността и чистотата на душата е предпоставка за истинско общение“. Така, абсолютизирането на външното събрание, на евхаристийното свещенодействие и участие крие опасност от формализъм, създава погрешното и опасно разбиране, че самото участие в тайнството без предпоставки ме прави член на Христос.

Ще се осмеля да кажа следното: не тайнството ни спася. Спасява ни Самият Бог чрез тайнствата и това означава, че Бог дава възможността и изисква личната среща с Него и с всички други в пространството на сърцето, което е средоточие на човешкото битие. За да може човекът да живее евхаристийно, трябва да се подвизава да придобие чисто сърце, да се подвизава да се изцели от страстите, които се издигат като стени между него и Бога.

Как обаче са възникнали и как се поддържат тези страсти? Колкото повече човекът се отдалечава от Бога, търсейки сурогат за живота, който губи, толкова повече прибягва до сетивната наслада. И колкото по-здраво се хваща за сетивата, толкова повече нараства чувството за самосъхранение и страхът да не би да загуби тези преходни и променливи неща, от които черпи своя живот и щастие. Придобива и поддържа една острастена връзка с творението. Доколкото превръща в своя ос страстите и живее в този страх, страха от смъртта и нищото, толкова повече употребява творението неразумно, за да откупи живота, за да задоволи телесните сетива. Но сетивата претендират за все повече. Така се измислят нужди, и тези лъжливи нужди налагат необмисленото производство на блага, както и нарушаването на законите на природата, което носи дисбаланс и катастрофа. Слепият комфорт и лъжливата сигурност на охолството не спира там. Стават причина за всички пороци. За изцелението на душата е нужно връщането към източника на живота, съзнателната молитва и култивирането на аскетическия дух.

Наистина ли аскезата лежи в същността на християнството? Несъмнено да. Св. ап. Павел казва, че изнурява и поробва своето тяло. И Христос зове Своя ученик да вземе кръста и да Го последва. Сам Бог става пример за пост и лишение. Св. ап. Павел говори още за разпването на плътта и на похотите, както и за умъртвяването на земните членове. Това първоначално изглежда като отрицание на живота, като отвръщане от материята и тялото. В действителност означава точно обратното. Чрез аскетическия живот научаваме по-дълбоко това, което извършваме символично в евхаристията. Как материята, и всичко, е дар на живота, и се освещава в Божията благодат. Аскезата означава утвърждаване на живота, на тялото, на сетивата. В някои литургични молитви молим Бога да просветли ума и да запази сетивата ни от страстното умъртвяване, тоест от смъртта, предизвиквана от задоволяването на желанията в самите сетива. Именно тези страстни похоти увреждат и умъртвяват човека. Аскезата не означава умъртвяване на силите и енергиите на душата и на тялото. Например, гневът и желанието са съставни елементи на нашата природа, които не могат и не трябва да се умъртвят. Защото, как тогава някой ще пожелае Бога, или как ще се разгневи срещу злото в която и да е негова форма или как ще прояви любочестие да преследва доброто? Аскезата цели обръщането на енергията от нейната изкривена насока към Бога.

Нека вземем например гнева, раздразнителната част на душата. В неговата изопачена насока гневът е едно напълно комплексно състояние. Виждаш съвременния човек да се гневи прекомерно на всичко и да се дразни на всички, и едновременно в живота си да проявява страх или раболепие. Съществува обаче и правилната и здрава употреба на гнева – смелият дух, мъжеството, нервът на душата – което няма връзка с това, което в съвременния език наричаме гняв. Нека вземем сега и желанието. Желанието употребява лица и неща за собствено егоистично задоволяване. Критерият за различаването на доброто и злото става насладата и страданието. Просто е. Преследваш първото, избягваш второто, без други оценки и замисляне, – за Божията воля нито дума. Що се касае до разума, разумната част на душата, в състоянието извън и далеч от Бога той служи сляпо на това, което е начало и същност на греха и невежеството: гордостта. Це  на истинската аскеза в православната традиция е силите на душата, мислите, обноските и желанията да спрат да обслужват егоцентричността, да спрат да се движат от страх и себичност. Касае се за един изцелителен метод. Желанието се изцелява чрез въздържанието, гневът чрез мъжеството и любовта, разумната част се изцелява и окрилява чрез молитвата.

Човек разбира, че аскезата и борбата със страстите има за цел не просто  благочестието, а истината. Това е метод за себепознание и познание на съществуващите твари. И тази истина ни освобождава. Напротив, страстите са състояние на заслепение, една мисловна стена, която лишава човека от вътрешното усещане и го ограничава тиранично в посредственото и осезаемото. „Следователно е опасно“, казва един светец, „да живеете във фантазии и измами, и да не виждате истините, които трябва да обичате, а да виждате нещата, които очароват с тяхното летене“. Отдалечаването, макар и частично, от нещата от този свят, и преди всичко душевното отдалечаване от тях ни помага да видим света, и всичко в него, в неговите истински измерения.

Но и аскезата може да се изкриви в рамките на едно телесно каляване. Нека видим как един велик светец от пустинята, свети Макарий, ни води от външните неща към същността на нещата: „Добър е постът, добро е бдението, добра е телесната аскеза и странничество. Всичко това са въведения към боголюбиво житие. Но е неразумно да се уповаваме само на тези неща. Може дори да имаме в даден момент усещане за Божията благодат. И въпреки това порокът да се гнезди отдолу, скрит, да развива лъщеусещането и тщеславието на съвършенството, да устройва засади, за да нападне разбойнически човека“. За тези, които мислят, че аскезата, постът, бдението, злостраданието са достатъчни за изобразяването на Христос в нас, трябва да кажем, че всичко това, без тайнствената енергия на Духа върху жертвеника на сърцето, предава самия дух на аскезата и култивира гордост и жестокост. Аскезата, въздържанието и злостраданието не могат да имат като плод коравосърдечието. И човек трябва да премине от алчност в щедрост, от вражда в благородство. И отците ясно предупреждават, че суровото злострадание, което умъртвява страстите на тялото, е безполезно, ако любовта към Бога и ближния охладнява. Разбираме, че истинската аскеза не е спортен резултат: колко ще постя, колко поклони ще направя, колко въздържание ще пазя, за да получа бонус. Осъзнатият монах, преди да пости и да отиде прави бдение или преди да брои молитвите с броеница, се е смирил, смачкал е „фасона“ си, влязъл е в пътя на търпението, започнал е да се труди в пространството на сърцето, започнал е да подозира какво означава изискването за любов. Така аскезата означава първоначално обръщане към нашето Аз, изобличение на нагласите и подбудите, орязване на волята, с цел потушаването на страстите, които ни увреждат и убиват – на себелюбието, тщеславието, егоцентричността. Така ще благоукрасим пространството на сърцето, да стане работилница на Божията благодат. И Божията благодат ще оздрави невидимата рана на човека и там ще се възцари любовта.

В писанията на св. Макарий намираме една картина, която ни напомня много пътуването на свети Брендан. Св. Макарий също ни пренася в океана, за да ни покаже една по-екзистенциална картина за монаха: „Както търговците се спускат голи в дълбините на морето, в смъртта на водата, така и монасите голи излизат от света и слизат на дъното на морето на порока и в бездната на мрака и от дълбините събират и изнасят на повърхността скъпоценни камъни за църквата“. Слизането на монаха става в бездната на битието, там, където се изправя пред корените на страстите, изкушението на нечистия дух, ада, но и пред скъпоценните камъни, които са добродетелите, харизмите на Духа. Виждаме, че и Брендан става преселник, мореплавател, стига до пределите на ада, излиза от стабилността на земята, става бездомен, далеч от човешкото вземане-даване, не търси спокойствие, ред и сигурност, а истината. Монашеската философия винаги е била противотежест на конвенционалната етика и добродетел на света. Християнското общество често остава на повърхността и прави едно съчетаване между евангелски добродетели и себичност. Пренебрегва факта, че в сърцето,  дълбоко, далеч от сигурността и приятността на познати неща и навици, се намира работилницата на правдата и неправдата, там е смъртта, там е животът, там е Бог, Ангелите, светлината, царството.

Търсейки изходните точки на аскетическия императив в православното предание, забелязваме два аспекта. Отрицателният аспект, който се отнася към аскезата на лишението, и положителният аспект, който е аскезата като пълнотата. Първият изразява усилието да отдалечим корените, причините и поводите за страстите.  Втората, аскезата като пълнота, е израз на любовта към Бога. Себепревъзмогването става естествена проява на обичащия. Виждаме стареца Паисий да говори за първия, и стареца Порфирий да се удивява на втория аспект. Старецът Паисий казва, че Божията благодат е скъпо нещо и за да се всели в човека, е нужна голяма борба, смирение, себеотрицание, жертва. Но любовта не допуска аскезата да се превърне в терзание. Превъзмогва и препокрива труда, защото нищо не изглежда като борба, а е благородство, радост и мир. И това се случва, защото аскезата е свързана с Кръста на Христос, тя е негово подражание, което означава, че е отговор и участие в любовта Христова. И както много хубаво се изразява св. Григорий Богослов, живеем Пасха, живеем бляскавостта на божеството, когато жертваме всекидневно себе си, и всяко наше движение, за Христос, както и Той се пожертвал за нас. Когато с нашите страдания подражаваме на Неговото страдание. Когато Неговото Погребение, Възкресение и Възнесение стават събития от нашето лично съществуване. Аскезата трябва да започва от любовта, малката и нищожна човешка любов, и да има за цел великата Божия любов. Това е нажежаване и разширяване на душата, за да побере целия свят.

Също така трябва да кажем, че аскетическият етос не се изразява само с доброволното лишение и труд, нито евхаристийният етос се изразява само с благодарение за благите и хубави неща. Евхаристия (благодарение) и аскеза е нещо друго. То е търпение сред изкушенията и скърбите, приемането на неочакваните изпитания – защото любовта винаги претърпява. Затова и свети Брендан стига до своята крайна точка чрез големи и различни изпитания. И св. Йоан Златоуст сред скръбта и горчивината на изкушенията не пропуснал да възкликне: „Слава Богу за всичко!“.

Аскезата и евхаристията-благодарението конституират ядрото на християнския живот, но винаги съществува опасност да се лишат от тяхното духовно съдържание. Човекът остава често в на повърхността и бива погълнат от нея, от външното.  Законите, обредите, външните дела, символите, йерархиите имат едно богатство на красота, което ни очарова да останем в този впечатляващ микрокосмос, който ни помага да развием нашите способности и стремежи. От друга страна, съществува една друга опасност от навика, от привикването, което ни кара да загубим същността и красотата на нещата. Дали заслепени от този свят на законите и символите, дали потопени в навика, забравяме, че всичко това е станало и става за живата Божия Църква. За Бога, изобщо не принизяваме ценността на видимото: цялото домостроителство и служение на църковните тайнства се извършва чрез силата на Светия Дух. От кръщението, евхаристията и цялото мистично богослужение верните сърца приемат енергията на Духа, възсъздават се чрез силата на благодатта и дават небесни плодове. В крайна сметка спасението ни е постоянно съработничество на Божията благодат с нашата свобода, в пространството на нашето тясно лично общение с живия и непредвидим Бог.  Това е един път на изисквания, съзнателен отговор, на любочестие, както казваше старецът Паисий. В противен случай самото понятие за тайнството може да се промени трагично. Без постоянно себенаблюдение, себеизобличение, съзнателност и лична борба всичко се превръща във формализъм и сигурна фарисейска себедостатъчност, превръща се в символи без Символизирания. Чел ли е някой Великия Инквизитор? Братя Карамазови от Достоевски? Там Великият Инквизитор казва на Христос, че ние построихме царство върху три сили, които могат да направят хората щастливи и които Ти отхвърли: тайната, чудото, авторитетът. Учихме, че не е свободната преценка на сърцата, че не любовта е онова, което има значение, а една тайна, която човек трябва да последва сляпо, робски и с абсолютна сигурност. Така от любов облекчихме товара на хората, и им позволихме дори да съгрешават, стига да е с наше благословение. Разбираме колко лесно християнството се превръща в една несвободна религия на подчинени и приспани съвести, които имат сигурно спасение, но без труд, без разсъдителност.

В пустинята Христос бил изкушен от дявола да превърне камъните в хляб. Христос отказал да направи чудото, казвайки, че човекът не живее само с хляб, но най-вече с Божието слово. Но човекът, и особено човекът от модерната и съвременна епоха, се подаде на изкушението да превърне камъните в хляб. Да ги превърне в хляб, за да спечели пари и да подчини другите хора, защото хората преследват чудото. Съвременната цивилизация влиза насилствено и видоизменя собствената си природа и функциониране на тварите, престъпва техния логос, детерминирайки техните функции, за да станат продукти на пазара. В житията на светиите чудото никога не действа, за да промени творението. Дори и в св. евхаристия, където се обновяват естествата, не говорим за трансубстанция, а за претворяване на честните Дарове, което всъщност е обогатяването на материята с пълнотата на Божията благодат, с боготворящата енергия. Така в хляба обитава цялата пълнота на Божеството. Не природата се трансубстанцира, а Бог с Неговата благодат освещава Своето творение.

Разбираме, че евхаристийно-аскетическият път е предложение сред днешната многоаспектна криза. Евахристийно-аскетическият етос конституира употребата на нещата въз основа на нуждата, т.е. това какво и в каква мярка допринася за  поддържане на живота, материален и духовен. Човекът не трябва да премине границата, която отделя аскетическата/евхаристийна употреба от алчността. Така изразява и своето уважение към дара на природата.

Има един малък случай в живота на един друг свят игумен от Ирландия.  Когато веднъж св. Кевин с дружината си вървели и останали без храна, потърсили храна от някакви рибари, но те им отказали. Тогава един брат с жезъла на светеца ударил по водите на реката и Бог по чудодеен начин им донесъл една риба. Дотук добре. Но когато Кевин, който чакал в тяхното убежище, видял в Божия Дух монаха да хвърля жезъла, за да улови още една риба, казал: „Спри, това се нарича алчност. Достатъчно ни е това, което уловихме“. И монахът, чувайки думите на светеца, хвърлил рибата обратно във водата и се върнал с едната риба. Кевин има аскетически етос, което означава, че приема от околната среда това, от което има реална нужда, а не излишното. Знае, че задоволяването на желанието увеличава постоянно алчността. Затова и настоява (той и цялото евангелско и светоотеческо предание) върху най-необходимото, само това, което покрива нашите реални нужди: проста храна, проста дреха. Така няма да има нужда и от необмислено производство на хипотетични блага и човекът ще се изцели от болестта на лакомията и консуматорската психоза. И ако аскетическият етос означава, че приемам това, от което имам нужда, евхаристийният етос означава, че приемам това, което е благословено. Когато монасите на Брендан стигнали до един остров и се втурнали да почерпят вода от изворите, светецът им забранил. Ще вкусим само това, което Христос ни дава, това, в което има благословение, а не това, което намираме на пътя или задоволява сетивата.

Още повече аскезата придобива едно обширно социално измерение. Както евхаристията ясно подчертава, че най-свещените и ценни неща, Сам Бог, принася Себе Си за общо участие от всички, така и аскезата помага за равномерното разпределение на благата на живота. “Излишъкът, който постът оставя, където трябва да отива?“, пита монахът един старец. „Дай го на гладния, враг или приятел“. Напротив, увеличаването на излишъка води до недоимък, затова и  отците на Църквата го смятат за кражба в ущърб на онези, които имат недоимък. С две думи: можем ли да раздадем всичко? И ако не, можем ли най-малкото да разберем, че желанието да придобия богатство води до бедност за братята ми? Това не е въпрос на политически избор, а на покаяние, тоест на придобиването на един друг етос.

Така аскезата става състрадание. И състраданието не е едно емоционално състояние, едно сладникаво усещане. Състраданието означава да скърбя и да се боря срещу нещата, които увреждат ближния, да се радвам и да се подвизавам за негова полза.

За един велик отец на монашеския Изток, свети Ипатий, чийто манастир бил близо до Константинопол, се казва: „Като игумен сам се грижел за болните, които лекарите не доближавали поради тяхното зловоние, ставал отец за сираците, защитавал онеправданите със застъпничество пред управниците и никой не знае колко голи облякъл, колко гладни нахранил Господ чрез него. Кой странник идвал и не намирал утеха покой? Кой наскърбен не получавал утеха? Затова Божията благодат сияела върху лицето му“. Етосът на състраданието произтича от чистото сърце. Това е един вселенски закон, след като всички неща биват поддържани от същия логос и закон на любовта, който се намира в Божието битие.  Всичко е за всички, както слънцето, дъждът, луната, всички велики и хубави неща. Всичко е Христово. Ако това, от което имам нужда за живота ми, принадлежи на Христос, много повече излишъкът от него трябва да се дава обратно на Христос. И понеже Христос отъждествява Себе Си с най-малкия брат, с ближния, който търси утехата, подкрепата, любовта ни, излишъкът принадлежи на този, който има нужда от него. Това е състраданието на светците, усещането за равенство на всички в Божията любов.

След всичко това навярно е излишно, но нека кажем, че говорейки за евхаристийното и аскетическо отношение, говорим за едно и също нещо. Аскезата и евхаристията могат да се разглеждат само като страни на една истина. Много повече не могат да се противопоставят. Някои академични богослови, следвайки  линията на нашата епоха да категоризира и да изолира елементи от действителността, измислят противопоставяния, както това между „евхаристийното“ и „терапевтично“ богословие. Тази фрагментираност свидетелства за оскъдица в духовния живот и опит. Това навярно е нещо, което отличава творбите на съвременни богослови от творбите на отците. Човешкото само по себе си е склонно към раздробяване. Боговдъхновеното води до синтез и единство.

И тук се връщам към една подробност от разказа за Литургията на Брендан в морето. Рибите възприемат кръгообразна форма и се движат кръгообразно около кораба. Както и монасите на Брендан очертават кръгообразно движение. Кръгът е символ на единството и  съвършенството. И духовният живот, тоест животът, воден от Светия Дух, е един кръг, където няма край, краят е началото, което преодолява тлението и промяната на времето, защото всеки повторяем празник, и самата евхаристия, въвеждат вечността във времето. Кръгът изобразява литургичния ход и вътрешния ход. И двете водят до същия център. Затова и монасите спазват постоянно богослужебния денонощен кръг, дори когато не се извършва Евхаристия.

Днес живеем един разпад и излизане от релсите на всички равнища. И първо на личностно равнище, човекът живее един разпад. Трябва да помислим да не би и за нас днес главна цел на живота, макар скришно и неизповядано, са парите, и не толкова парите, колкото това, което следва от тях: сила, привилегии, власт. Да не би и това да е уязвило християнското общество? Да не би да съществуват верни християни, които трупат богатство и увеличават своя излишък? Да продължим ли по-нататък? Колко от нас не използваме вярата като идеологема (тоест без живот и дело), просто за да се позоваваме на нея? Старецът Паисий казваше, че това, което ни липсва днес, е смелият дух. Всичко отслабва, не съществува патос, воля, мерак, разположение на душата. Не влагаме сърце в каквото и да правим. Това, което се е увеличило, е безразличието, потискането, унинието.

В съзнанието на мнозина, ако не на мнозинството християни, има едно погрешно разбиране за доброто и злото. Понеже се хващаме в непосредствеността на нещата около нас, смятаме за зло и беда всичко, което ни причинява болка, страдание, изпитание, криза. Смятаме за зло и самия Христов Кръст, ако трябва да го понесем заедно с Христос. Но както казва св. Василий Велики, истинско зло е това, което ни отдалечава от извора на благото, Бога. И реална смърт е тази, която ни откъсва от източника на живота, Бога.

За съжаление изопачаваме не само понятието за зло, но и понятието за добро. Отците казват, че едно е благото: близостта с Бога и връзката с Бога чрез любовта. Понятието за благо за нас е възприело друго съдържание, нехристиянско. За благо се смятат професионалният успех, успешният брак, кариерата, социалното признание, щастието поради богатството, телесното здраве. Така противоположното на тези неща се смята и разглежда като зло. И се случва това, за което протестира св. Йоан Златоуст: християните застават до езичниците в оценяването на житейските ценности и предават този светски дух на децата си. (Това се вижда ясно в случаите, в които единият родител е изправен пред избора на детето си да се посвети на Бога.  Обикновено нито се радва, нито го приема, дори и да почита и да уважава монашеството и да ходи на поклонения в манастири). Случва се също така някои християни да казват: „Предприемач съм, търговец, адвокат, и за да изпълня моите задължения, трябва и аз да измамя или да излъжа, след като всички така правят, след като така правят хората“. Можем, ако искаме, да живеем така, стига да знаем, че това не е християнство.

Днес, когато всичко изглежда се разпада, в един хаотичен пейзаж, е нужно обръщане навътре, към центъра на личността, за да видим и да преодолеем нашите грехове и страсти. И там вътре да открием истинската молитва и евхаристия, за да може нашето битие да се крепи реално на Бога.

Това не означава, че вярващият трябва да се изолира и да остави другите – тази тъмна система, която ни управлява – да вилнеят в експлоатацията, неправдата и насилието над хората и творението. Християнинът претърпява неправдата в свой ущърб, но защитава ближния, дава живота си за ближния си. Това е изключителната черта на любовта. Да скърби човек и да се разстройва за увреждането, което търпи онзи, който обича, да се радва и да се подвизава за него.  Дори и отците в пустинята, и стълпниците, които живеели между небето и земята,  се намесвали по подобен начин в обществото. Християнинът излиза от самоуспокоението, подкрепя и поема инициативи, грижи се, противопоставя се, защитава, дава не само от своя излишък, но и от своя недоимък, бори се с мастило и чук, съобразна личното дарование. Тук е необходимо четенето на светците и на отците на Църквата, към които трябва да се върнем, за да усвоим техния опит и да се издигнем малко по-високо. Колкото повече доближаваме Бога, толкова по-чувствителни ставаме. Съществува законът на състраданието и ние се хармонизираме  с този закон, казва старецът Порфирий. Затова е необходима Божията благодат, вътрешното просветление. И старецът Порфирий продължава: „Този, който има Божия Дух, внимава където минава, гледа и усеща… чувства всяко едно нещо, живее във всичко“.

Ще завърша с откритото море, в което пътува св. Брендан. В началото благоприятният вятър сам насочва кораба им, докато монасите просто държат рула, без да е нужен допълнителен труд. След няколко дни вятърът – символ на благодатта – утихнал. Тогава грабват греблата, докато силите им се изтощят. В очите на монасите Божията помощ отстъпва. Тревожат се и изпадат в малодушие. Но светецът ги подбужда, казвайки: „Братя, не се бойте! Предайте се на Божия Промисъл и Бог ще направи това, което иска“. „Не се бойте“ е изразът, който се повтаря постоянно. Но онова, което светецът иска от монасите си, е да се молят. Да бъдат бодри, да благодарят и да са последователни във връзката с живия Бог. Божията благодат търси нашия отговор. Истинският и живият Бог дава спасението, дава Себе Си, но не наготово. Иска труд, усилие, свобода, доверие, търпение, търси мъченически дух. Неговата благодат действа и дава плодове в евхаристията и аскезата.

Чрез аскезата и евхаристията, както по-горе ги определихме, и ние можем да осъществим пътуването на свети Брендан в морето на настоящия живот. Не с наети и лъжливи кораби, а с цялото ни битие, след като Божията благодат ни дава привилегията тук и сега да вкусим нещо от светлината и сладостта на царството Му, като залог за вечния живот. Тогава, в който и мрак да се намираме, ще имаме вътрешната светлина и ще благоухаем от аромата на Рая.

превод: Константин Константинов