Или за единовластието в Църквата

Автор: Иван Димитров

(магистър по теология, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“)

Статията има за основа курсова работа по Социално богословие с преподавател Свилен Тутеков (ВТУ), където се разглежда социалният облик на земната църква и нейният автентичен съборен вид управление, изявени в семейството (малката църква), манастира, енорията и епархията.

Съборната Църква

В скоро време отново се постави въпроса в каква църква вярваме според символа на вярата – вселенска или съборна. За съжаление, днес този въпрос носи силно политизиран характер и не се търси особена дълбочина и тълкувание, отколкото внушение и налагане на определено мнение.

В своята книга „Тайнство и съборност на Църквата“ о. Сава изяснява подробно този въпрос, като противопоставя латинското и православното схващане за „католичната“ Църква. В обобщение става ясно, че вселенската църква е събраните в едно, пръснатите по целия населен свят църкви. Този образец е близък до вселенският модел на Римската империя с един вселенски император. Съборната Църква е с глава Христос и в този смисъл тя не е събрание от различни части в хоризонтален, т.е. земен план. Съборната Църква има вертикално измерение, тя е част от Царството Божие и се състои от всички верни, живи и починали, светиите, ангелите, св. Богородица, с глава Христос.[1]

Отец Йоан Романидис казва, че „според учението на отците, на извършването на божествената Евхаристия присъства не само Христос, но в Него са представени още и всички светци и християни от цялата вселена. Когато ние се причастяваме с малкото парченце от светия Хляб, ние получаваме вътре в себе си целия Христос. Когато християните се събират заедно на определено място, с тях се събира и цялата Църква, а не само част от нея.“[2] Това означава, че на всеки малък олтар, където се служи св. Литургия присъства цялата съборна Църква, защото там е Христос.

Светата Троица

Свети Софроний (Сахаров) отбелязва нещо доста интересно по отношение на числеността на трите Лица на нашия Бог. Той казва, че ако Божиите Ипостаси бяха два, то неименуемо това ще доведе до конфликт – противопоставяне, противоборство, което всъщност е „ограниченост“. Числото 3 е символ на безкрайността и то „преодолява всяка относителност“.[3]

Трите Лица на светата Троица са напълно равни един с друг. Липсва всякаква форма на йерархия и подчинение. Свети Софроний описва това недоумение така: „ Умът ни не може да схване такова Битие, в Което виждаме едното онтологическо Начало – Отец – не предхожда нито Раждащия се Син, нито Изхождащия Дух Свети; Начало, което няма онтологическо превъзходство, и затова можем да говорим за съвечност и пълно равенство на Тримата, т.е. за Тяхната равнобожественост, равнодостойнство, равносилие…“ [4] Освен пълно равенство, между всички цари абсолютно единомислие, изразено от едната Божествена воля на трите Лица. Това единство е осъществено от безгранична любов, която изпълва всичко и само чрез любов можем да се докоснем до тази велика тайна.

Двама или трима събрани в Мое име

Когато Бог сътворил човека, „мъж и жена ги сътвори“. Веднага след това ги благославя да се плодят и множат.[5] Човека е определен да живее в общност, а тази общност от човеци се предполага, че по образа на Светата Троица е равноправна и единна. Жената – помощник „нему подобен“ [6], е взета от реброто на Адам, което е символ на равенство. Нито по-ниско, нито по-високо от него, за да „бъдат двамата една плът“. Божието благословение е да се плодят и множат и да господаруват (всички) над цялата земя. Така от събранието на двама чрез любовта се ражда трети, а числото „3“, както казва св. Софроний се равнява на безкрайността.

Свети Софроний говори за призванието на човека към единство с всички хора и казва “човекът е замислен като един, единен, но в множество ипостаси.“ [7] Осъществяването на това единство прави възможно и приравняването на човека с Бога, а всичко това може да се случи само чрез любовта.

Грехопадението е проява на първия индивидуализъм, т.е. своеволие, което е нетипично състояние за човека в рая. За това жената получава епитимия – да се покорява на мъжа си. Освен, че Ева се отделила от Адам и останала сама, тя взела важното решение без да се съветва с него. Още при сътворението на човека, свещеното писание ни показва как всяко важно решение се взема чрез съвещание, от където и става ясно, че Бог е в три ипостаси. Бог казва „да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие“ и после „И сътвори Бог човека, по Свой образ…“ [8]

Събранието на двама или трима е минималното условие за извършването на  Литургията, която знаем, че е общо дело и по-точно дело на тялото Христово. Това са всички верни събрани заедно в съгласие – клир и миряни (миропомазани). Върху тази литургична съборност се гради всяко действие в Църквата и всяко решение (би трябвало) да се съгласува и да се взема съборно.

Богослужебното устройство е изпълнено в определен ред на събраните двама или трима в име Христово. Епископ, презвитер и дякон; свещеник, певец, канонарх; свещенодействащи, певци и народ и т.н. Обособени в трите части на храма – олтара, корабната част и притвора.

На литургичната съборност се градят и църковните събори, където е наложително участието на представители от различни служения. В Деяния апостолски, когато се описва Апостолския събор се казва: „Апостолите и презвитерите с цялата църква намери за добре…“ или „апостолите, презвитерите и братята“ [9]. Условието обаче за свят събор, е събранието на двама или трима светии – Божии угодници, в които обитава светия Дух, както заключава о. Георги Флоровски [10].

Семейството, манастира, енорията

Семейството е наречено домашна Църква и като тяло Христово, знаем че главата е самият Христос. Обичаме да казваме, че християнското семейство е патриархално, по образеца на Pater familias, но всъщност не е така.

Пирамидалната йерархия, където Бог Отец стои на върха, е чужда на автентичното православно учение и в този смисъл мъжа не стои йерархически над жената и децата. Мъжът като образ на Христа полага душата си (т.е. живота си) за семейството, а жената му се покорява, от послушание. Св. ап. Павел ясно определя взаимоотношенията в брака като образец на връзката между Христос и Църквата, а основата на всичко това е жертвената любов. Това е причината брака между мъжа и жената да съответства на тайна на Кръста.

Монашеската общежитийна традиция е изградена на основата на семейството. Там човек се ражда повторно в ново семейство, с нов баща и братство, където израства духовно чрез послушание, подобно на децата в семейството. Налагането на монашеският образец в енорията е лишено от смисъл и колкото и благочестиво да изглежда, то целта е председателя да придобие пълни права над енориашите, чрез благовидната обвивка на послушанието. По този повод св. Паисий Светогорец казва „ игуменът (или игуменката) по отношение на останалите членове на манастирския събор е пръв между равни.“ [11]  Както в семейството мъжа е пръв, по библейския образ на Адам като първо-създаден, но равен на Ева, така и игумена, макар и пръв, е длъжен да се съветва за всичко с по-старите монаси, които са избрани от цялото братство.

Енорийското събрание е литургична общност, където се осъществява в пълнота действието на Тялото Христово. Днес е трудно за разбиране, че енорията всъщност е поместната църковна община, а не събраните привърженици на даден свещеник. От последното произлиза и авторитарния режим на енорийското управление, при което църковното настоятелство има само някаква привидна роля.

Пирамидалната подредба се допълва, когато епископа или по-скоро архиерея се възприема като главнокомандващ, по латински образец. Тогава имаме на лице командир, който издава заповеди от горе на долу. На втори ред са презвитерите и най отдолу народа.

Съборната традиция на Църквата обаче изисква равното участие на двама или трима, които да постигнат съгласие при вземането на всяко решение, било то в енорията или в епархията. Тези двама или трима могат да бъдат свещенството и народа Божий или епископа, презвитера и мирянина, а защо не и възрожденския образец – попа, даскала и кмета.

Царствено свещенство

„Иначе казано, освен специалното свещено установление на Божии помазаници – иереи, съществува и всеобщо свещенство, което принадлежи на целия народ Божий, който Свещеното Писание нарича царско свещенство (Изх. 19:6; Откр. 1:6, 5:10). И наистина, какъв бе първият праведник и първият мъченик Авел, ако не едновременно свещеник и жертва…Какъв бе праведният Енох, ако не свещеник, чиято проповед бе угодна на Бога, така че бе взет жив на Небето…Но и Мелхиседек, станал според Павел предобраз на Христа…също е наречен свещеник на Бога Всевишни (Бит. 14:18).“ [12]

Св. Никодим Светогорец като цитира св. Йоан Златоуст, пояснява равенството между свещенството и миряните с това, че „за всички са приготвени едно и също Тяло и една и съща Чаша.“[13]

Миряните (миропомазаните) наравно със свещенството са призвани към святост. Получили са осиновлението при кръщенето и са удостоени да бъдат богове по благодат, т.е. Бог е готов да раздели всички свои богатства със всички нас, ако сме верни Негови чеда.

Богослужението се извършва чрез симфония между клира и миряните, събрани в единомислие и изразена чрез хвалебна жертва. Миряните като царствено свещенство принасят сами себе си в жертва на Христос, докато свещеника принася даровете от народа към Христос, а самият себе си – на народа. Така се уподобява на Христос, който едновременно е свещеник и жертва. В този смисъл, презвитерът служи от името на хората (енорията).

Св. Василий Велики в 70-то и 71-во нравствено правило казва: „Предстоятелят на словото трябва да върши всичко и да говори внимателно и след подробно изпитване, с цел да благоугоди на Бога, като човек, нуждаещ се от одобрението и засвидетелстването дори от страна на онези, които са му поверени. …

Слушателите наставени в Писанието, трябва да изследват какво говорят учителите и да приемат онова, което е в съответствие с Писанието, а онова, което не е в съответствие, да отхвърлят и още повече да се отвръщат от придържащите се към такива учения“. [14]

Тези правила потвърждават съборната природа на православието и утвърждава събранието на двама или трима във всяко начинание. Одобрението на народа Божий изречено чрез „Амин“ е необходимо условие за достоверността на думите и делата на йерея.

Бележки:

[1] Прот. Сава Кокудев – Тайнство и съборност на църквата. Изд. Изток-Запад 2023. Стр. 196

[2] Кратка православна светоотеческа догматика от прот. Йоан Романидис

[3] Архим. Софроний Сахаров – Раждането за непоклатимото царство. Омофор, 2009. Стр. 76

[4] Пак там. Стр. 64

[5] Битие 1:27

[6] Битие 2:18

[7] Раждането за непоклатимото царство. Стр.221

[8] Битие 1:26-27

[9] Деяния 15:22-23

[10] Прот. Георги Флоровски – Авторитетът на древните събори и преданието на светите отци

[11] Преп. Паисий Светогорец – Слова, том. 1 стр. 257. Зограф

[12] Йосиф Ватопедски – Утешителни слова 1, Православно отечество 2016, стр. 163

[13] Св. Никодим Светогорец, св. Макарий Коринтски – ДУШЕПОЛЕЗНА КНИГА ЗА ЧЕСТОТО ПРИЧАСТЯВАНЕ СЪС СВЕТИТЕ ХРИСТОВИ ТАЙНИ. Богоносци. 2013. Стр. 47

[14] Светител Василий Велики Творения, том 3, Нравствени правила, стр. 412; 413. Зограф 2008