Тайнството Покаяние и Евхаристията

Автор: о. проф. Николай Лоски

Православието на ХХ век с помощта на някои известни богослови, особено от т. нар. “Парижка школа”, отново откри светоотеческото богословие и светоотеческия подход към Църквата. Днес това преоткриване продължава и се задълбочава. Струва ми се, че е важно да се подчертае разликата между знанието за светоотеческата писменост и светоотеческото богословие. Има случаи на учени, които изучават и издават Светите Отци, дори да не ходят на Църква и дори понякога да са невярващи. Светоотеческото богословие се явява един подход към църковния живот по подобие на онзи, с който са подхождали към него Светите Отци. Това означава  своевременно свидетелство за пълнотата на Божественото Откровение. За Светите Отци подобно свидетелство е било тясно свързано с истинския евхаристиен живот. Така например Светителят Йоан Златоуст е настоявал, че е нужно да се причастяваш всеки път, когато присъстваш на Божествената Литургия. И така у нас, в много енории, но не във всички разбира се, народът Божий се причастява във всеки неделен или празничен ден.

Тази практика има положителни страни, понеже е завръщане към патристичното разбиране за църковния живот. Но съществува и опасност в това често причастяване. Тази опасност се състои в двете възможни крайности. Някои хора, по т.нар. руски традиции, или по-скоро обичаи, считат, че задължително трябва да се изповядат, всеки път, когато се причастяват. Други въобще забравят, че съществува изповед. И в този и в други случаи, изповедта и покаянието губят целия свой смисъл. А когато тези “чужденци” пристигнат в Русия, то тях често не ги допускат до Причастие. Помня, когато бях иподякон, отидох на обща изповед в долната църква на Даниловския манастир и когато, след всички канони и молитви, дойдох при свещеника, строгият йеромонах ме попита: “А Вие вчера постихте ли?”, на което аз отговорих: “Вчера бях в самолета”. Лошият йеромонах ме попита: “А Вие откъде сте?” – “От Париж”, отговорих аз. “Тук не е Париж, а Москва. Не мога да Ви допусна до причастие!”

Практиката за тридневен пост и задължителна изповед преди всяко причастие се отнася към развитото в Православния свят (руски, гръцки и други части на света) много рядко причастяване. Така, моят дядо, философът Николай Онуфриевич Лоски, се причастяваше веднъж в годината. При това, не на Пасха, като мнозина други, а на Велики Четвъртък. И естествено, той се подготвяше с пост и се изповядваше, преди да пристъпи към Евхаристията. Така тези, които се причастяват рядко и разбира се, всеки път се изповядват, губят целия смисъл на изповедта, която се превръща в някакъв вид “паспорт” за пристъпване към светото Тайнство на причащението.

Тук се появяват два момента. Първо се забравя, че изповедта сама по себе си е едно от от тайнствата, разбира се, свързани с Евхаристията, тъй като в правилното разбиране на православното светоотеческо богословие, всички тайнства са свързани с Евхаристията или по-добре казано – с единното Тайнство Кръщение-Миропомазание-Евхаристия. Разбира се някои хора ми казват, че ние “изповядваме едно кръщение за опрощение на греховете”. Да. Но на всяка Божествена Литургия, ние възобновяваме обетите на нашето кръщение, когато пеем (или казваме като гърците) Символа на вярата.

И второ, появява се, както ми се струва, един абсолютно извратен подход към понятието за същността на покаянието. В случаите на рядко причастяване, човек се кае само за някакво определено време във връзка с изповедта и причастието, а през останалото време, въобще не се замисля за покаяние. Затова ми се струва, че сме длъжни да си зададем въпроса, как трябва да се тълкува истинското понятие за покаяние. Това е особено важно за тези от нас, които възобновяваме практиката за причастяване на всяка неделна и празнична литургия. Въпросът се отнася не само за служещите клирици, но и за всички членове на народа Божий, които се причастяват всеки път, когато присъстват на Божествена Литургия. С други думи – за съзнателните членове на Църквата Христова или децата на такива съзнателни православни семейства.

Неделният ден се явява връх на седмицата и  както сърцето оросява с кръв цялото тяло, така Божествената литургия и причастието трябва да оросяват цялата ни седмица. Не бива особено за тези, които се причастяват често, да бъдат християни само в неделя от десет до дванадесет и с това да се задоволяват. С други думи, на всички е ясно, че Неделята трябва да управлява цялата седмица. Това означава, че човек, ако е съзнателен християнин, трябва постоянно да се намира в състояние на покаяние. Състоянието на постоянно покаяние се изразява в това, че с каквото и да се занимавам, в дълбочината на сърцето ми е необходимо да присъства молитвата на митаря: “Боже, бъди милостив към мене грешния” (Лук.18:13) или “Господи, помилуй ме грешния”. Както знаем, тази молитва на митаря се явява корен на т.нар. “Иисусова молитва”. А както на всички ни е известно, Иисусовата молитва се използва не само от монасите.

Когато човек подхожда към Светото Причастие, неговото покаяние придобива особена форма. Тази особена форма се състои в това, че му е нужно, също подобно на митаря, да осъзнае бездната, която съществува между неговата греховност пред Бога и великата Светиня, към която той подхожда със страх Божий и трепет. Затова е нужно това постоянно покаяние, за което стана дума.

Що се отнася до изповедта, то всеки съзнателен християнин обичайно си има духовник. Тайнството за опрощение на греховете може разбира се да се получи само от архийерей или свещеник (в древната Църква – само от архийерей). А духовният отец не е задължително да бъде ръкоположен клирик. Например в манастирите, духовно наставление често се получава от прост монах. Има случаи духовно наставление да се получи от жени (аз съм имал подобен опит през живота си: получих дълбоки мъдри съвети от игумении, не само на православни, но и на англикански и лютерански манастири). Във всеки случай, за съзнателния християнин, ритъмът на изповедта се решава заедно с духовния отец (или майка). Всеки от нас, особено тези, които се причастяват често, има свой ритъм. Аз, например, се изповядвам веднъж в месеца, други на всеки две седмици, я някои и всяка неделя. Нашето дело е да проповядваме, че изповедта е тайнство и че е нужно да се изповядваме регулярно. А ритъмът всеки е длъжен да го реши с духовния си наставник. Също следва да се проповядва, че честото причастяване и постоянното покаяние е практика на древната Църква и съвсем не е “модернизъм” или “обновленчество”, измислено от “Парижката школа”.

“Модернизмът” по-скоро се отнася за някои черти на “Синодалния период”, когато в ръководството на Руската църква е имало и министър, назначен от императора, пред когато всеки чиновник е бил длъжен да докаже чрез подписано удостоверение, че веднъж в годината се е причастил. Оттук произхожда и задължителната изповед преди всяко причастие. Подобна изповед губи целия си смисъл като тайнство на примирение с Църквата и се превръща в “паспорт” по отношение на задължителното причастие. За съжаление подобно разбиране за причастяването лесно води до неправилно църковно съзнание. Често това неправилно църковно съзнание води до църковен национализъм. Може да се чуят такива изказвания като: “Аз съм православен, защото съм грък” или “Аз съм православен, защото съм руснак”. Но във всеки случай, не защото “Аз вярвам в нашия Господ Иисус Христос”.

От всичко следва, че на нас, клириците, ни предстои да просветим народа Божий с истинската проповед, като напомняме, че Църквата и църковния живот са сърцето на света, дори и ако светът не го знае. И всяка професия, всяко служение в света, в обществото, трябва да бъде осветено чрез редовно причастяване и постоянно покаяние.

Да си спомним в този контекст, какво казва апостол Павел на Римляните: “И понеже, по дадената нам благодат, имаме разни дарби, то, имаш ли пророчество, пророчествувай според вярата; имаш ли служба, пребъдвай в службата; учител ли си, – в учението; наставник ли си, – наставлявай; дарител ли си, – дарувай простосърдечно; предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие; благотворител ли си, – благотвори на радо сърце.” (Рим. 12:6-8). С други думи, каквото и да ни е задължението, трябва да го изпълняваме като дар Божий.

Доклад изнесен на V Международна богословска конференция на Руската Православна Църква под наслов “Православното учение за църковните тайнства”, проведен в Москва, 13-16 ноември 2007 г.

Превод от руски: Мартин Димитров