Проблемът за боговдъхновеността на Свещеното Писание

автор: Павел Евдокимов

За божественото вдъхновение се говори ясно в самото Писание: „Всичкото Писание е боговдъхновено” (2 Тим. 3:16) – „от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21), но това понятие не е просто. Механичното записване на диктуваното, теопневстията (боговдъхновеността) на всяка буква превръща авторите в пасивни фиксатори. В по-мека форма същият автоматизъм следва от понятието за причинност: Бог е единственият автор, causa principalis – първопричината, а човекът – causa instrumentalis, средството. В безкрайната верига на причините, които непрестанно се множат, реалното участие на човека се размива. Източният синергизъм, напротив, предлага решение, предпола­гащо взаимност, което запазва свободата на човека и достойнството му на син, към когото се обръща неговият Отец. Св. Василий Велики казва ясно, че Светият Дух никога не лишава от разум онзи, когото вдъхновява, защото едно такова въздействие би било бесовско[1]. Човешката природа остава неповредена в това, което е характерно за нея, но се обогатява, вдъхновява и насочва от действието на Светия Дух. Във всяка библейска книга присъства неоспоримо печатът на човешкия гений, присъщ на все­ки автор. Светите отци много настойчиво подчертават (след като е била завършена работата, предприета от прекалено опростяващите апологети от II в.) човешкия характер на библейските автори.

Когато човек слуша Божието Слово, той никога не го възприема пасивно, а винаги с активна, творческа реакция, свързана с неговата възприемчивост. Разбира се, авторите на свещените книги са автори пророци и въпреки че творчеството им възхожда към интуитивното схващане на благовестието и показва харизматично озарение, то остава вярно на своята същност, запазвайки цялата човешка реалност, без да изопачава нищо от нея. Всеки пророк е упълномощен да сподели съоб­щеното му слово с църковната община. Светоотеческите и литургични тълкувания показват, че макар откровението да е дадено веднъж зави­наги, то никога не е завършено в богатството на своето съдържание и се предава чрез творческата възприемчивост на Църквата.

Свещеното Писание е човешката форма на божественото Сло­во и в това единство то изпъква като богочовешко. Разделението на Слово Божие и човешко слово е несторианство; само Слово Божие или само човешко слово е монофизитска ерес. Библията обаче е богочовешко слово. Човекът съвсем не става медиум, тук няма ни­какъв духовен автоматизъм. Заедно с абсолютната чистота на дог­матическите твърдения и общата вдъхновеност на всички текстове законно място се предоставя и на човешките грижи, дължимото се отдава и на пречупващата призма на човешкото възприятие, което оправдава всяка научна работа върху текстовете и историческото развитие на един такъв труд.

Може също така да се говори и за боговдъхновеността на прочита. Библията се обръща преди всичко към сърцето, органа на мъдростта: „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците” (Лука 24:25). Сърцето съдържа и интелектуална страна, но я превъзхожда, което му позволява да открива ново ниво на дълбочина при всеки нов прочит. Например типологичното тълкуване на Стария Завет като предобраз на Новия повдига завесата и спомага за циклично­то виждане на анагогичното разгръщане на събитията*. По този начин кръстеният човек изминава целия път на предобразите на спасението и изживява реално цялата съвкупност на библейските събития, възп­роизведени в собственото му съществуване. Именно за такъв начин на изживяване у човека, вдъхновен от сакраменталния живот, се отнасят думите на Господа: „Който има уши, да слуша!”.

Из книгата на Павел Евдокимов “Православието”