Марксизмът като идеологическа основа на атеистичната пропаганда в България през комунизма (1944-1989)

 

Автор: Илия Маринов

Атеистичната пропаганда в България през комунистическия период (1944-1989) е пряко обвързана с марксистката идеология и изпълнява конкретен план за премахване на религията от човешкото общество. Идеен автор на този план е Карл Маркс (1818-1883), чието отношение към религията е от определящо значение за цялостната марксистка ориентация по въпроса, както и поглед в идеологическата основа на атеистичната пропаганда през комунистическия период. Тази тема разкрива метафизичната основа, с която марксистката философия се идентифицира, а също дава яснота върху взаимоотношенията между християнството и марксизма като цяло.

Християнството и марксизмът

Въпреки че идеите за равенство, братство и справедливо разпределение на благата са изцяло християнски, идеята за християнски комунизъм звучи като оксиморон. Противоречи ли социалистическата идея на думите на Спасителя: „който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото“(Лук.3:11)? През 50-те години на ХХ век в отговор на нападките от атеистичната пропаганда, че християнството оглупява хората, проф. Борис Маринов (1895–1980) изтъква някои непогрешимо „социалистически“ идеи в библейската проповед и пита: как е възможно да бъдат изказани от глупави хора?

“Горко вам, които притуряте къща към къща, които присъединявате нива към нива, тъй че за другите не остава място, сякаш само вие сте заселени на земята.” (Ис.5:8) Думи на Господ, казани чрез св. прор. Исаия, с които е трудно един марксист да не изкаже съгласие. На друго място Свещеното Писание предупреждава: „Дойдете сега вие, богатите; плачете и ридайте за бедите, които идат върху вас. Богатството ви изгни, и дрехите ви молци изядоха. Златото ви и среброто ръждяса, и ръждата им ще бъде свидетелство против вас и ще изяде плътта ви като огън: събрали сте си съкровища за последни дни. Ето, заплатата, що сте задържали от работниците, които пожънаха нивите ви, вика, и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота. (Иак. 5:1-4). В книга Деяния на светите апостоли е описана ранно християнската община, където материалните блага са били разпределяни „всекиму според нуждата“ (Деян. 4:35). Подобен модел на колективен живот, базиран на обща собственост, не може да не предизвика асоциации със социалистическото разбиране на комуналния живот. Погледнати под определен ъгъл християнството и комунизмът не само не се отричат, но и в някакъв смисъл намират обща принципна основа.

В съчинението си „Успехите на движението за социално преобразование на континента“, Фридрих Енгелс (1820-1895) се удивлява, че „докато английските социалисти, общо взето, са противници на християнството и са принудени да страдат от всевъзможните религиозни предразсъдъци на действително вярващото население, френските комунисти, принадлежащи към една нация, която се слави със своето неверие, сами са християни. Една от техните любими аксиоми гласи, че християнството е комунизъм — „le Christianisme c’est le Communisme“. Те се стараят да потвърдят това, като се позовават на Библията, на обстоятелството, че първите християни живеели на общинни начала “

Фридрих Енгелс намира достойни за внимание допирни точки между ранното християнство и работническото движение. За него християнството е революционно движение създадено от масите. И едното и другото възникват като движение на угнетените. „И християнството и работническия социализъм проповядват идещото избавление от робството и нищетата“. Фридрих Енгелс открива и прилики между своето учение и революционния потенциал на християнството. След като изтъква нищетата на работническата класа в Англия, той отбелязва, че „това положение е характерно за всяка революционна епоха, което особено се прояви в религиозната революция, чийто продукт беше християнството: „блажени са бедните“, „мъдростта на този свят стана безумие“.

На база тези близки позиции между християнството и социалистическото движение, все по-настойчиво надвисва въпросът за непримиримата вражда между комунистическите режими и християнската Църква. С голяма сила стои и въпросът за произхода на атеизма, който се възприема като една от дефинициите на този строй. Атеизмът и борбата с религията, които по никакъв начин не се предполагат в идеята за социално равенство, често се възприемат като една съществена предпоставка за социалистическо мислене. Това не е логично и не е било първоначално установеното положение на нещата.

Създател на утопичния социализъм всъщност не е Карл Маркс, а французинът Шарл Фурие (1772–1837). Фурие е чужд на атеизма, той често интерпретира библейски разкази и учения, за да илюстрира своите идеи за социална хармония и човешка природа. Фурие тръгва с идеята, че трябва да има някакъв божествен план, определен социален ред, който да е угоден на волята на Бог и като такъв да донесе щастие за цялото човечество. Въпросът е в това да се открие този план. Социалният проблем се свежда до някаква божествена загадка и Фурие има чувството, че е разкрил тайната. Светогледът му може накратко да бъде представен в следната мисъл: „Човекът е същество, създадено за хармония и за всякакви начини на общуване и съжителство; Бог го е надарил във всеки период от живота му с наклонности, съобразени с възможностите и начините, които предлага общественият живот.“ Твърде далечен на атеизма, разбирането за божествен план присъства във всяко едно от съчиненията на Фурие. Автентичният утопичен социализъм не само не е антирелигиозен, но използва религията като морална основа за своето съществуване.

Отец Сергей Булгаков (1871-1944) е бивш марксист, преминал в православната вяра, който публикува през 1907г. труда си „Карл Маркс как религиозный тип“. Като използва богат набор от биографични източници, за да характеризира личността на Маркс, о. Булгаков счита, че отричането на всякаква религия от страна на Карл Маркс дава възможност той да бъде анализиран от религиозна гледна точка. Основната мисъл на о. Булгаков е, че Маркс е поставил печата на своя дух върху религиозно неутралното социалистическо движение и това е бил печат на войнстващ атеизъм, дух антирелигиозен и антихристиянски.

Такава позиция е радикална за времето си, когато марксизмът е бил все още само романтична теория в опозиция и о. Сергей получава много критики за пристрастност и едностранчивост. Когато обаче марксизмът се реализира практически в Русия, България и други страни по света, то става очевидно, че атеизмът и борбата с религията, в това число с жестоки репресивни средства, се превръщат в основна характеристика на режимите. При все, че е обект на спорове, до колко атеистичните устои на т.нар. „народни републики“ са пряко вдъхновени от Карл Маркс или са частна интерпретация на неговите учения в Русия, то марксизмът несъмнено става научно-философската основа на атеистичната пропаганда в България по време на комунистическия режим.

Карл Маркс – ранни години и влияния

Личността на Карл Маркс е важна за разбирането на марксизма и атеистичната пропаганда. Както е забелязал още Аристотел, човек започва революционни промени по причини свързани с личния си живот. И доколкото Маркс е повлиял силно чрез своята идеология на атеистичната пропаганда в България през комунистическия период, то би било пропуск в разбирането на периода, да не бъдат проследени и влиянията върху самия Карл Маркс. По отношение на атеизма, ясно се открояват влиянията на древните атомисти, младохегелианската школа, френските енциклопедисти и философът Лудвиг Андреас Фойербах (1804–1872).

Карл Маркс е третото от девет деца родени и възпитани в семейство на Хершел Леви Мордехай (1777-1838), който още до рождението на Карл приема протестантизма и името Хайнрих Маркс. Карл Маркс е роден и отрасъл в град Триeр, едно от най-спокойните, най-мирните и най-религиозни градчета с преобладаващо католическо население. Не друг, а св. Амвросий Медиолански (†397) е родом от същия град. Според Преданието лично св. Елена (248-330) е дарила земя, за да се изгради там първата християнска църква в Германия през 320-330 г. Бащата Хайнрих е споделял либерални, конституционно-монархически, но пропруски политически идеи и просвещенски, протестантски религиозни възгледи.

В началото на XIX век в Германия протестантството е било предпочитаното вероизповедание за привържениците на рационалистичните идеи на Просвещението. От това, разбира се не следва, че всички протестантски теолози от XIX век са подкрепяли Просвещението, но сред протестантската интелектуална средна класа стремежът да се съчетаят рационализмът и емпиризмът на Просвещението с принципите на богооткровената християнска религия е много широко разпространен. В спомените си най-малката дъщеря на Карл Маркс Елеонор споделя, че Хайнрих е чел на глас произведенията на Волтер на малкия Карл Маркс.

Като част от формално обучение по вероучение, на 17 годишна възраст Маркс пише богословско есе на тема: „Обединение на вярващите с Христос според Иоан 15:1-14“. Текстът на есето, което никога не е било превеждано на руски или български език, представлява най-ранното запазено съчинение на Маркс. Есето е издържано в стила на класическата лютеранска теология, има апологетична и пастирска насока. При изложението на общи елементи на християнското учение, интерпретацията им от Маркс ясно показва, че той е бил възпитаван в просвещенска версия на християнството.

През 1835 г. записва да учи право в университета в Бон по настояване на баща си, но се отдава на бохемски живот и не се отличава с голяма академична дисциплина. Замесен е в дуел с аристократ и е арестуван заради носене на пистолет, ергенство и шумна нощна проява. Недоволен от резултатите на сина си, бащата Хайнрих го прехвърля в Берлин, но младият Маркс, като че ли вече е загубил интереса си към правото. В Берлин Карл Маркс е приет в кръга на младохегелианците и става близък с Бруно Бауер (1809–1882).

Бруно Бауер оказва силно влияние върху Карл Маркс. Биографът на Маркс Джонатан Спербер (1952-2024) вероятно го представя най-точно, когато описва грубия интелектуалец Бауер като „неприятна личност“, най-крайно левия и „най-радикален“ сред младохегелианците, „открит атеист“, антисемит, „злобен човек“, „високомерен и себичен до крайност“. Именно той е бил приятелят и дори съквартирантът на Маркс в решаващ период от формирането му в ранните години. Джонатан Спербер отбелязва, че съвременниците са възприемали Маркс като протеже на Бауер.

Бруно Бауер става професор по богословие в Университета в Берлин, където се специализира повече в тънкостите на атеизма, отколкото в самото богословие. Неговата област на специализация е критиката на Новия Завет, която той възприема с ентусиазъм. В трактата си „Критика на синоптичните Евангелия“ Бауер отрича историчността на Христос и представя Евангелията като фантазия, като митологични измислици. Карл Маркс никъде не се е изказвал пряко по отношение на историчността на Христос, но и никога не се е разграничавал от това учение на Бауер.

Бруно Бауер въвлича Маркс в това, което биографът Дж. Спербер нарича „публична атеистична провокация“. През 1842 г. на празника Вход Господен в Йерусалим (Цветница), Бруно и Карл отиват в близкото село Годесберг, любимо място за разходки, наемат магарета и яздейки ги минават през селото в пряка и съзнателна пародия на влизането на Иисус Христос в Йерусалим. Случката, отбелязва Спербер, се разпространява от уста на уста и по-късно Бауер я разказва с удоволствие.

Именно това е намерило най-силен отклик в душата на Маркс, посочва о. Сергей Булгаков; от цялото изобилие и разнообразие на философски мотиви, прозвучали в епохата на разпадането на хегелианството на различни направления, ухото на Маркс е уловило религиозния мотив и по-точно богоборческия. Просвещенският рационализъм и протестантският антиклерикализъм, с които Маркс е закърмен намират своя естествен завършек и поставена в среда на откровен атеизъм, мисълта за Бог става чужда на Карл Маркс. На този етап от живота му се проявява и засилен интерес към материалистична философия.

Атеистичната философия на Карл Маркс

Ярко изражение на неговите атеистични възгледи е защитената дисертация „Разликата между философията на природата при Демокрит и Епикур“ (1839-1841). В дисертацията Маркс очертава, че природата е съставена от материя, която се движи по неизменни закони, а не е продукт на някаква божествена воля. Според него, древногръцките философи Демокрит и Епикур са първите, които открито поставят материята в основата на всичко съществуващо, като по този начин премахват всяка необходимост от богове за обяснение на природата.

Карл Маркс се съгласява с повечето позиции на Епикур, който въвежда идеята, че атомите, падащи в празното пространство, могат спонтанно да отклонят траекторията си. Това дава необходимата непредсказуемост в природата и основата на свободната воля за разлика от механичния детерминизъм на Демокрит. Епикур твърди, че човекът не е напълно подчинен на външните сили, а има възможност за лично щастие чрез разумно избягване на страданията. Карл Маркс оценява това като етично-материалистичен подход, при който човешката личност не е пасивен обект на природата.

Това е един от малкото прозорци към етичните възгледи на Маркс, който като цяло не разглежда теми като „етика“, „човешко същество“, „права“ и „морал“ и дори в съчинението си „Немската идеология“ (1845–1846) счита морала за идеологическа категория целяща да отклони вниманието му от важните и актуални въпроси на класовата борба. Този прозорец не разкрива някаква стройна етична система, а по-скоро дава далечен поглед към студеното лице на механистичния материализъм със смътна утеха в епикурейския хедонизъм. В дисертацията си Маркс одобрително цитира възхвалата на римския философ Лукреций Кар (99 – 55 пр. Хр.) за Епикур. Като осъжда „бремето на потисническата религия“, която „с ужасяваща гротеска заплашително е плашела човечеството“, Лукреций възклицава: „Религията лежи в краката ни, напълно победена.“ Това е триумфът, на който Карл Маркс ще посвети живота си след това: религията в краката ни!

Решаваща роля за формирането на марксисткия материализъм изиграва философията на Лудвиг Андреас Фойербах. Един философ починал в нищета и почти пълно забвение, той вероятно би бил забравен от историята ако не беше голямото му влияние върху Маркс и Енгелс, които го реабилитират и чрез които Фойербах става един от най-цитираните авторитети в атеистичната литература през комунистическия период. Карл Маркс публикува своите „Тези за Фойербах“ през 1845 година. В Теза 6 Маркс признава, че Фойербах премества религиозните идеи върху човешката природа, което за Маркс е основа за материалистическата критика на религията. Фридрих Енгелс му посвещава „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“(1886), където определя, че Фойербах е първият, който успешно трансформира теологията във философия, като по този начин изважда религията на светско ниво. Това е единствената истинска философия за марксизма, в която младите Маркс и Енгелс намират революционен пробив от идеализъм към материализъм. Именно това е философията, която Карл Маркс визира в известното си съчинение „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ от 1843 г., където срещаме следния знаменателен текст:

„Единствено практически възможното освобождение на Германия е освобождението от позициите на оная теория, която обявява за висша същност на човека самия човек. В Германия еманципацията от средновековието е възможна само като еманципация същевременно и от частичните победи над средновековието. В Германия никое робство не може да бъде унищожено, ако не бъде унищожено всяко робство. Педантична Германия не може да извърши революция, ако не започне революцията от самата основа. Еманципацията на германеца е еманципация на човека. Главата на тази еманципация е философията, нейното сърце е пролетариатът. Философията не може да бъде въплътена в действителността без премахване на пролетариата, пролетариатът не може да премахне себе си, без да въплъти философията в действителността.“

Делото на философията, която е учението на Фойербах, а именно теоретичното освобождение на човечеството от религията и делото на пролетариата се обединяват тук в едно органично цяло. Пролетариатът получава мисията на историческо реализиране на делото на атеизма, тоест практическото освобождение на човека от религията. О. Сергей Булгаков отбелязва, че точно тук се проявява истинският Маркс и се открива истинската „тайна“ на марксизма, неговата истинска същност.

Това място обикновено се цитира, за да се потвърди мнимата връзка между марксизма и класическата философия, каквато се опитва да установи и Енгелс. Безпристрастният поглед, обаче вижда, че в този текст няма подобни намеци. Напротив — тук такава връзка по-скоро се отрича, тъй като класическата идеалистическа философия неизменно е била свързана с различни религиозни идеи. Учението на Фойербах, което в действителност се има предвид, отрича основите на идеалистичната философия. Според тази представа на езика на Маркс „човешката еманципация“ по това време означава именно освобождение от религията. Тази позиция особено се изяснява в спора с Бауер за еврейския въпрос. Там Маркс посочва недостатъчността на чисто политическата еманципация, защото тя не премахва религията.

Джонатан Спербер също забелязва, че Карл Маркс вижда реализацията на атеизма в секуларизацията на държавата. Маркс въвежда разграничение между „политическа еманципация“ и „човешка еманципация“. Последната форма, която премахва човешкото самоотчуждение в рамките на гражданското общество и надхвърля дори радикалните идеи на Френската революция, представлява „еманципацията на човечеството от юдаизма“. Това разбиране не се ограничава до еврейския въпрос, а преминава през всички политически стремежи на Маркс, формулирани в Манифеста на комунистическата партия и съпътства усилията му за политическа промяна — от Революцията от 1848 г. до Парижката комуна от 1871 г.

Карл Маркс, който в своите възгледи за религията следва Фойербах, постановява, че „религиозната ограниченост е същевременно израз на действителна ограниченост и протест против тази действителна ограниченост. Религията е въздишка на потиснатата твар, сърце на един безсърдечен свят, както тя е дух на бездушни порядки. Религията е опиум за народа. Премахването на религията като илюзорно щастие на народа е искане за неговото действително щастие. Искането за отказване от илюзиите за своето положение е искане за отказване от едно положение, което се нуждае от илюзии. Следователно критиката на религията е в зародиш критика на долината на плача, чийто свещен ореол е религията.“ Маркс вижда в религиозната вяра най-голямата пречка за еманципацията на пролетариата, а с това — и на цялото човечество. Религията пренася осъществяването на човешкото благо в илюзорен, призрачен, нереален свят и поради това пречи на неговото реално осъществяване, отслабва активността на човека, парализира волята му за организиране на социалния живот. Религията дава призрачни утешения и по този начин санкционира несправедливостта, бедността и слабостта в земния живот. Небето е най-големият враг на устрояването на земята.

В съзнанието на Маркс възниква всеобщо‑историческата задача на човешката самоеманципация, която изисква съответното средство за своето реализиране. Именно това средство е „научният социализъм“, една система, която Маркс започва да разработва в своята дейност. От този момент нататък, кръгът на неговите теоретични интереси и занимания — според това, което можем да разберем от неговите съчинения и собствените му показания за себе си, се стеснява и се концентрира основно, ако не и изключително, върху политическата икономия и текущата политика.

Според о. Сергей Булгаков, Маркс принадлежи към онзи тип хора, които по вътрешен строеж са чужди на трагедията, неспособни дори да разберат религиозния проблем, който произтича от трагизма на индивидуалната съдба. Маркс не е атеист от типа на персонажа Иван Карамазов от произведението „Братя Карамазови“ на Ф.М. Достоевски – атеизмът не е за него мъчение и ужас, а той е самодоволен атеист, който се стреми да излекува хората от религиозното безумие, от духовното робство. И този атеизъм, тази борба с религията и християнството, според о. Сергей Булгаков, е била душата на неговата дейност, вдъхновявала е цялата му теория.

Философът Николай Бердяев (1874–1948) допълва, че мотивът на марксовия атеизъм е съвсем различен от мотива на традиционния руски атеизъм. Докато в руския атеизъм силни са били мотивите на състраданието, жалостта и своеобразния аскетизъм, то в атеизма на Маркс преобладава мотивът за силата, за мощта на организираното общество. Нужно е да се изтръгне от сърцето на човечеството религиозната вяра, да се унищожи идеята за Бога, за да стане човешкото общество силно, за да се организира и рационализира окончателно човешкият живот, за да стане възможна окончателната победа над стихийните сили на природата и над стихийните ирационални сили в самото човешко общество. Атеизмът от марксов тип изобщо не се движи от жалост — напротив, той е безжалостен. За постигането на мощ и богатство на социалния колектив отношението към хората трябва да бъде безпощадно и жестоко. В атеизма на Маркс вече няма никакви хуманистични елементи. Той изхожда от Фойербах, но отива по-далеч от него и отхвърля фойербаховата „религия на човечеството“. Маркс не издига знамето на въстанието в името на човека, а в името на могъществото на социалния колектив — на новото божество.

Атеизмът на Маркс е победоносен, тържествуващ атеизъм, както и социализмът на Маркс. Той се движи не толкова от жалост към страдащия, унижен пролетариат и от жаждата да облекчи тези страдания, колкото от идеята за бъдещата мощ и сила на пролетариата — този бъдещ „месия“, призван да организира световното царство. Патосът на Маркс е преди всичко патос на силата; той се покланя на силата, той иска победа. Психологията на марксизма е психология на победата. Той иска човекът — като социално и социализирано същество — да стане могъщ организатор, конструктивист.

Заключение

Икономическите и религиозно-философските идеи на Карл Маркс ще бъдат реализирани в страните от източния блок в един грандиозен експеримент върху човечеството, който оставя своите трайни икономически и духовни последствия. Именно Карл Маркс не просто бележи социалистическото движение с печата на атеизма, но дори и подчинява самия социализъм на целите за борба с религията.

Учението на Карл Маркс проектира студения, властови образ на един безапелационен атеизъм, който е склонен да оправдава средствата си. Това е самодоволен атеизъм, който е твърде зает да гради „светлото бъдеще“, за да изпада в ненужна философска полемика. Той се самоопределя като исторически неизбежен в социалната еволюция, а следователно и етичен. Марксисткият атеизъм не представлява някакъв специален научно-философски пробив или достижение на науката. В основата си е формиран от древните атомисти и френските материалисти на XXVIII век, застинал е в тази епоха и претенциите му за научност, в най-добрия случай, отговарят на научните разбирания на същото това време.

Възникнал в пост-хегелианска среда, този тип атеизъм има своите претенции за диалектичност, както и своята характерна лексика, която остава абстрактна, тежка и чужда на българите. Марксисткият атеизъм носи ясни просвещенски белези на анти-средновековност, квази-научност, освобожденческа революционност, исторически ревизионизъм, утопизъм и универсализъм, простиращи се в глобални претенции. Той унаследява и типичния реформаторски антиклерикализъм, изразен в презрение към свещеническото съсловие, като към привилегирована каста, враждебност към традиционната Църква и историческите устои на християнството. Именно такъв тип атеизъм е пропагандиран в България през комунистическия период от 1944 до 1989г. Неговите учения и презумпции в голяма степен влияят и на съвременния начин на мислене.

Използвана литература:

Аристотел. Политиката. Фондация „Отворено общество“. С.,1995.

Бердяев, Николай. Русская релипозная психологія и коммунистическій атеизм. Ymca Press. Paris, 1931.

Крывелев, Иосиф. Маркс и Енгелс о религии. Издателство „Наука “. Москва, 1964.

Маринов, Борис и Величков, Александър. Наръчник на апологета. Книга първа. В: Годишник на духовната академия „Св. Климент Охридски“. Изд. на Софийска духовна академия, С., 1954-1955.

Маркс, Карл и Енгелс, Фридрих. Съчинения в 50 тома. Издателство на БКП. С.,1957-1989.

На латиница:

Devellennes, Charles. Marx and Atheism. Routledge. Kent, 2016.

Fourier, Charles. Design for Utopia. Selected Writings of Charles Fourier. Schocken Books. New York, 1976.

Fulton J. Sheen, The Church, Communism, and Democracy. Farrar, Straus and Giroux. New York, 1964.

Gould, Carol. Marxist Ethics. In Wiley Encyclopedia of Management. John Wiley & Sons. Chichester, 2016.

Kengor, Paul. The Devil and Karl Marx. Tan Books. Noth Carolina, 2020.

Marx, Karl. Differenz der demokritischen und epikureischen Naturphilosophie, 1841. Dietz Verlag. Berlin, 1975.

McLellan, David. Marx Before Marxism (2nd ed.). Macmillan. London, 1980.

Sperber, Jonathan. Karl Marx: A 19th Century Life. Liveright Publishing Corporation. New York, 2013.

Интернет ресурси:

Бердяев, Николай. Рец. на кн.: Проф. С.Н. Булгаков. Карл Маркс как религиозный тип, СПб., 1907. Публикувано на: https://azbyka.ru/otechnik/Sergij_Bulgakov/s-n-bulgakov-pro-et-contra-tom-1/3_48

Булгаков, Сергей. Карл Маркс как религиозный тип. Изд. Д. Е. Жуковского. СПб., 1907. Публикувано на: https://azbyka.ru/otechnik/filosofija/karl-marks-kak-religioznyj-tip/

Marx, Karl. The Union of Believers With Christ According to John 15: 1-14, Showing its Basis and Essence, its Absolute Necessity, and its Effects, Публикувано на: https://marxists.architexturez.net/archive/marx/works/1837-pre/marx/1835chris.htm

Вижте още: