Грешали ли са светиите – втора част

автор: прот. Димитрий Моисеев (продължение от тук)

… Подобно отношение по този въпрос намираме и у други св. Отци. Така, преп. Иоан Касиан Римлянин, коментирайки книгите на бл. Августин, отбелязва:

„Дори и у забележително начетени мъже има неща, които могат да се поставят под въпрос“.  (цит. по Иером. Серафим (Роуз). Вкус истинного православия. М., 1995, стр.31).

Св. патриарх Фотий също дава православна оценка на тези Свети Отци, които са допускали в своите трудове грешки в изповеданието на вярата: „Нима е нямало  затрудняващи положения, които са принуждавали много Отци понякога да се изразяват неточно, понякога да говорят по стечение на обстоятелствата при нападки от врагове, а  други пъти и от човешко неведение, под което и те са попадали? Ако някои и да са говорили неточно, или поради неизвестни за нас причини дори са се отклонили от правия път, но е нямало разисквания и никой не ги е призовавал към засвидетелстване на истината, – ние ги оставяме в числото на тези отци, точно така, както и ако не бяха говорили, както заради знаменитостта на техния живот и славата на добродетелите, така и заради непорочността на вярата им в други отношения; но ние не следваме техните слова там, където са сгрешили“ (Цит. по Архиеп. Филарет (Гумилевский). Историческое учение об Отцах Церкви, Св.-Троицкая Сергиева Лавра, 1996, т.3, стр.334).

Самият Блажени Августин, който въпреки неприемливостта на някои аспекти от своето учение, не по-малко безусловно принадлежи към лика на светиите (неговата памет се чества на 2/15 юни), в заключението на своята книга „За Троицата“ е написал: „Господи, Боже Единствений, Боже Троице, това, което казах в тази книга от Тебе, нека бъде прието като Твое, ако съм казал нещо от себе си, то простете ми – Ти, и тези, които са Твои .“ (Иером. Серафим (Роуз). цит. съч., стр. 39).

Св. Марк Ефески, говорейки във „Второ слово за очистителния огън“ по повод грешките, които се съдържат в учението на св. Григорий Нисийски, отбелязва: „Има голяма разлика между казаното в каноничните писания и преданието на Църквата и това, което е било  написано от отделни учители като частно мнение или дори учение; така – на първото, като предадено от Бога, сме длъжни да вярваме…, а на второто – не сме длъжни безусловно да вярваме или да го приемаме без изследване. Понеже е възможно, някой и да е учител, но да не говори съвършено правилно за всичко. Понеже каква нужда би имало от Отците на Вселенските Събори, ако никой от тях не е можел по никакъв начин да отстъпва от истината. В това, до известна степен, са се подхлъзнали Дионисий, епископ Александрийски и Григорий Чудотворец; макар единият от тях да е понесъл мъченически венец, а самото наименование на другия да предизвиква похвали.“ (Архим. Амвросий (Погодин), Святой Марк Эфесский и Флорентийская Уния. „Сирин“, 1994, стр.128).

Св. Василий Велики говори за свщмчк Дионисий Александрийски (паметта му се чества на 5 октомври по стар стил) така: „Аз не се възхищавам на всичко, което е написано от този мъж; а има и нещо, което съвършено не одобрявам. Понеже, може би, той е бил този,… който първи е посял семената … на аномейското нечестие. Причината за това, мисля, че не е в погрешната насоченост на душата, но – в горещото желание да се противопостави на Савелий.“ (Архим. Амвросий (Погодин), горепосочено съчинение., стр. 128).

Св. мъченик Иустин Философ казва, че „ангелите… паднали в съвокупление с жените и се родили синове, така наречените демони“ (2-я Апология, 5). Съвременното богословие обяснява Бит. 6:2 по друг начин.

Освен това са грешали дори Събори, чиито решения са признати за канонични. Така например, 16-о правило на Шестия Вселенски Събор поправя грешка, допусната в 15-о правило на Светия Поместен Неокесарийски Събор. Отците от Неокесарийския Събор постановили, че във всеки, дори много голям град, не е било нужно да има повече от седем дякона, позовавайки се за това на книга Деяния Апостолски. Отците от Шестия Вселенски Събор поправили това, като казали, че служението на тези дякони се е отнасяло към потребностите на трапезите, а не към Тайнствата, и затова върху дяконите – свещенослужители не било необходимо да се налага числено ограничение. (Вж. Книгу Правил, а също и горепосоченото съчинение на архим. Амвросия, стр.28).

Следователно, учението на Църквата по този въпрос говори напълно еднозначно, че ние трябва да сверяваме нашите възгледи не с мнението на един или дори няколко уважавани Отци, но със съборното предание на цялата Църква. Ако не сме длъжни да приемаме на сляпо всички светоотечески изказвания по догматически въпроси, т.е. – най-важните за нашето спасение, то още по-малко имаме право да извеждаме в ранг на абсолютна истина онези вече остарели, но общоприети по тяхно време сведения на един или друг Отец за географията, медицината, естествознанието и останалите науки на основанието, че те се срещат в светоотеческите творби. Това е така, защото св. Отци са използвали научните данни от своето време не с цел да ги потвърдят или да ги опровергаят, но с тяхна помощ да доведат хората към размишление за Бога, за Неговите свойства и действия в света и с това да им принесат духовна полза. („Аз имам една цел – всички да се обърнат към наставлението на Църквата“ – св. Василий Велики, Беседи върху Шестоднева, т.1, стр. 132, „Изследването на същността на всяко същество, или попадащото в нашето умозрение, или подлежащото на нашите чувства, .. ни най-малко не служи за наставленията на Църквата“, – пак там, стр. 13-14). Затова те, разбира се, не са се молили на Бог да им открие истинни ли са или са лъжливи едни или други научни схващания (вж. по-горе думите на св. Варсануфий Велики), а просто са събирали тези твърдения, които по онова време са им се стрували несъмнени. Например същият св. Василий Велики в своите „Беседи за Шестоднева“ казва: „Някои дори са забелязали, че изсечените и изгорени борове са се превръщали в дъбове“ (стр. 88); „Кой се съмнява за ефира, че той не е огнен и не е в разкаляно състояние?“ (стр. 53); „Какво би възпрепятствало Червено море да наводни със себе си Египет, който в сравнение с него се намира в падина?… Египет се намира по-ниско от Червено море…“ (стр. 65-66); „Огънят… съвкупно е заел цялото надземно пространство“ (стр. 67-68); „Всяка стихия, като следствие на общото качество, се съединява със съседната и стихия, а като следствие на общението със сродното, се съединява и с противоположното. Например, земята, бидейки суха и хладна, се съединява с водата заради сродството им в хладността, а чрез водата се съединява с въздуха, защото водата, поставена  по средата между земята и въздуха,… се докосва чрез хладността си със земята, а чрез влажността си с въздуха“ (стр. 71). Преп. Йоан Дамаскин, описвайки в „Точно изложение на Православната вяра“ научните данни, обикновено казва преди тях „казват, че…“. Също така, той твърди, че „кометите са някакви знамения, които обявяват смъртта на царете“ (стр. 62 [134]); „всички ветрове са дванадесет на брой“ (стр. 66 [138]). Също така той възприема и учението на Аристотел за четирите стихии. Естествено нито един човек не споделя днес тези мнения.

Блаж. Теофилакт Български в своето „Тълкувание на Евангелието от Йоана“, като разяснява 13-ия стих от 1-ва глава, твърди също така неприемливото от гледна точка на съвременната медицина положение, че думите на Евангелиста „не от кръв… се родиха“ означават рождение от „месечен цикъл, защото с него се храни и расте детето в утробата“ (Бл. Теофилакт Български, Толкование на Евангелие, т.2, Скит, 1993, стр. 278).

Обяснението на св. Григорий Нисийски за физиологията на съня също се явява остаряло. Никой сега няма да приеме на сериозно това, че „когато вътре от естествената топлина кипва храната, парите… се събират в пространството на главата по подобие на дим, промъкващ се през цепнатините на стената. Затова, като се изпарява от там по каналите на чувствените способности, той се разхожда из тялото, при което неизбежно предизвиква чувство на утеснение от преминаването на тези пари.“ (Св. Григорий Нисийски, Об устроении человека. СПб., 1995, стр. 40).

И безусловно не бива да се изисква от християнина, който почита Св. Отци, да признае реалността на съществуването на птицата Феникс, за което разказва видният Отец на Църквата живял на границата между I и II век свещмчк. Климент Римски: „Около Арабия има… птица, която се нарича Феникс. Ражда се само една такава и живее петстотин години. Приближавайки се към своето смъртно разрушение, тя… си прави гнездо, в което, при изпълването на своето време, тя влиза и умира. От разлагащото се тяло се ражда червей, който, хранейки се с влагата на умрялото животно, се оперява.“ (I Посл. к Коринфянам, гл.XXV. Писания мужей апостольских, Рига, 1994, стр.128). За същата птица говори и Тертулиан.

Могат да се приведат не един, а още десетки подобни цитати, но целта на дадената разработка не е да порази читателя с тяхното количество, а само да потвърди необходимостта от един трезвен подход към изучаването на светоотеческо наследство. Всеки християнин е длъжен да отделя в творбите на Отците пшеницата на горното знание от плевелите на долния свят. Това в никакъв случай не намалява нашето благоговение пред самите Отци, защото нашата Църква чрез устата на великия източен богослов св. Фотий Константинополски призовава „да не приемаме като учение това, в което те са се заблудили, но да целунем самия човек.“ (В. М. Лурье. Послесловие к книге св. Григория Нисского „Об устроении человека“, стр. 174).

източник: http://psevdo.net, превод: Мартин Димитров