Капаните на индивидуализма и рационализма (първа част)

епископ Игнатий Мидич

епископ Игнатий Мидич

автор: епископ Игнатий Мидич

Многобройни са причините, които обичайно се споменават щом се заговори за война и вражда между хората и държавите. Тях най-често ги виждаме в националните, политическите, икономическите и религиозните различия между противостоящите страни. За да преодолее кризата, съвременната цивилизация се стреми именно към заличаване на тези разлики въвеждайки еднакви икономически, политически и обществени системи. С една дума съвременният свят се стреми към интеграция на социалните общности на всички нива, към образуване на една държава и религия, за да се преодолее враждата между хората.Доколко това е успешно, или по-скоро неуспешно, се показва от разпада на всички съюзи, въпреки всички усилия и все по-лесното разслояване между хората на всички нива, което предизвиква все по-отворени конфликти и все по-кървави войни. Тази реалност ни кара, искаме или не, отново да потърсим диагнозата за причинителя на все по-честите и все по-кървавите конфликти между хората, за да можем да предприемем и правилното лечение, докато все още имаме време и възможност за това. Следователно дали причината за враждата между народите е в техните различия: в различните политически, обществени или пък религигиозни системи, или в нещо друго?

Омраза в името на Бога

Очевидно е, че православното християнство не е участвало много в създаването и развоя на съвременната цивилизация. Това за съжаление е поради причината, че Православната църква в периода, през който е градена съвременната цивилизация, се е занимавала малко с историята. Определянето на Царството Небесно като същност на християнския живот, от мнозина се е схващало като бягане от света. Заради това Църквата на Изток не е принесла много в създаването на многобройните проблеми, които са създадени от съвременната цивилизация, но също така няма и голям дял в големите открития, които в голяма степен са преобразили историята за доброто на целия свят. Обаче това не означава, че тя не си служи с всички тези постижения, както и че всички проблеми, които натоварват съвременния свят не са и нейни проблеми. Постиженията на модерния свят са наследени както от Запада, така и от Изтока. Именно индивидуализмът и рационализмът, а въз основа на тях и убеждението за самодостатъчността на един човек или народ в отношенията му с другите, са все по-разпространени и навлизат във всички сфери на живота: както в обществения, така и в църковния, и по традиционно православните земи. Последните и най-новите кървави конфликти на Балканите, и в Европа, а и по-далеч, са достатъчно доказателство за това. В Православната църква въз основа на съвременния модел на живот и отношението към всичко, което ни обкръжава, все по-често и самото църковно предание се използва с цел дистанциране от другите, както на един по-общ план  – Изток срещу Запад, така и вътре в Църквата – между нейните членове. Църковната идентичност днес и на Запад, и на Изток, не рядко се определя не върху основата на общението и любовта към другите, а от дистанцирането от тях и – не дай Боже – от омразата към другите заради Бога и в името на Бога.

Съвременната цивилизация или т.нар. нов век, както мнозина твърдят, изобилства от конфликти, които са безпрецедентни, най-кървавите в историята и по брой на жертви и унищожения, и по чудовищността на злодеянията. По правило те избухват в една и съща държава (революция) или между държави с една и съща обществена и икономическа система, а дори и с една и съща религия. Това, че коренът на конфликтите не е само в различията на нациите и политическите системи, макар че ги има и това, нито пък в стремежа за освобождение, показва, че в корена на съвременната цивилизация е поставено нещо, което неизбежно води до конфликти. Към това води още и факта, че най-новите конфликти в новата история на човечеството, каквито са Първата и Втората световни войни, започнаха в Западна Европа, която е и люлка на съвременната цивилизация и на държавите, които са изградени по примера на европейската цивилизация: САЩ, Русия, Япония и др. В какво се състои проблемът на съвременната цивилизация и къде са изворите на всички тези конфликти? Преди да се обърнем към този проблем, а и заради по-лесното идентифициране на този проблем в съвременното общество, е нужно да се спомене един факт, който е много битов, но който по правило често го пренебрегваме като второстепенен.

Опасното разделение

Индивидуализмът в начина на живот, последван от рационализма, разделя опасно единния и неделим Божий свят, дори до унощожение. Световните войни, а и последните конфликти на Балканите и въобще в света, ни показаха, че можем да предизвикаме катастрофа, която може да ни се случи, ако сериозно не се замислим над своя съвременен начин на живот. А той се характеризира с едно опасно разделение, както в света като цяло, така и в сферата на църковния живот. И което е още по-трагично, за мнозина съществува един стремеж, и на Изток, и на Запад, разделението да се положи като единствена истина за съществуването и съзнателено се полагат усилия то да бъде провъзгласено за най-висока добродетел.

Съществува една същинска причина, която кара човека да се огражда и дистанцира от другите, а с това да вижда у другия и неприятел – и това е смъртта. Дори и когато не го осъзнаваме напълно, нашата смъртност и заплахата за нашето битие от смъртта, природно води всяко същество, а особено човека, в изолация и създава страх от другия заради самосъхранението. При човека като единствено същество на земята, което гледа на тази заплаха от смъртта в перспективата на абсолютното несъществуване (защото той не преживява смъртта като един природен процес в поредицата от процеси, а гледа на нея като на изцяло неестествена и по отношение на съществуването и живота, преживявани като вечна продължителност), другият е опасен, защото го заплашва с нищото, и това отношение към другите може да бъде враждебно до крайна степен. С една дума човекът е склонен да оправдава враждебността към другите с това, че по този начин той защитава самия себе си, т.е. казано по-меко – в дистанцирането от другите той вижда единствената възможност за своя просперитет. Това състояние в Църквата е познато като състояние на падналия свят, защото същността на греха се състои в индивидуализма и затварянето в себе си, преди всичко по отношение на Бога, а след това и по отношение на всичко, което ни обкръжава. Затова в християнството любовта като общение с другите и с всичко, което ни обкръжава, е онтологична основа на живота, а не просто една от многото добродетели. Все пак, въпреки тази ситуация, която заплашва света още от самото му създаване – преди всичко грехът на първите хора, в света се е случило още нещо и това, струва ни се, в съвременната цивилизация е нещо, което превръща враждата между хората в световни катастрофи с невиждани размери. За какво става въпрос?

Корените на съвременната цивилизация, която е родена в Западна Европа, се намират в индивидуализма и в рационалистичното отношение към света и живота. Започвайки от блажени Августин (V век), който е разглеждал човека като индивид, който има своята идентичност в самия себе си, преминавайки през Боеций, който дефинира човека като natura individual substantia rationalibis, се е основала една нова онтология, която e абсолютно противоположна на християнството, а също и на християнските култури – онтология на индивидуализма.

Тоест нещо, което е иманентно на всяко човешко общество откакто светът съществува, а това е индивидуализма и стремежа към дистанциране от другите, а и от самия Бог, което християнството характеризира като грях и лъжовен живот, в съвременната цивилизация е станало единствена истина, вечна онтология и единствено истинско състояние на човека и всяко същество. Човек е толкова по-велик, колкото е по-независим от другите, което всъщност е и съвременното определение за личността и казва, че човекът е толкова личност, доколкото осъзнава  самия себе си и разликите в отношенията с другите и отделеността от другите.

По-късно върху основата на тези схващания за човека, а и с помощта на Декартовата философия, е утвърден рационализма като основа на целокупния живот. Декартовата максима cogito ergo sum, „мисля, следователно съществувам”, показва, че логиката е същността на съществуването, и това е не само за онзи, който мисли за себе си, а за всичко, което ни обкръжава.

следва

източник: http://crkvaveles.wordpress.com, превод: Мартин Димитров

продължението: тук

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: