За евразийското „православие“

автор: Петър Иванов

Днешната ситуация заплашително ни налага да вземем определени житейски решения. Дали да бъдем борци, миротворци или просто да останем индиферентни. От известно време не минава и час, без някой да спомене „Православие“. Но за сметка на честата употреба, всенародното разбиране за понятието „Православие“ става все по-неясно. Кое прави човека православен?

–Кръщението?
–Редовният литургически живот и участването в светите тайнства?
–Любовта, милостта, прошката и останалите добродетели?
–Спазването на някакъв морален кодекс?
–Делата в обществото?
–Националността?
–Географската локация?
–Политическата ориентация?
–Оценките по руски в училище?

За жалост, тези, които все по-често споменават понятието „православие“, все по-често споменават и Русия с нейния президент. От Светата Рус стигнахме до изказвания, че „който е против Русия е против Православието и против Бога“. В разбиранията на някои хора Русия се явява в образа на „спасител“.  Изглежда е достатъчно Русия да се намеси някъде и всичко ще бъде наред? Възниква въпросът „Русия ли служи на Православието или Православието на Русия?“. Що за разбиране? Това е политическа концепция, пробутана за православна. Евразийска идеология, преписана на християнска пишеща машина. И хора го лансират като чисто Православие, незасегнато от модернизъм, икуменизъм и т.н. Не, това е сурогат. Предлагащ псевдоспасител и псевдоспасение. Освещаване на двойния стандарт. Кръстоносците от преди близо хилядолетие бяха обявени за врагове на Православието,  пратени с ясната цел да превземат Константинопол (въпреки че това се случва веднъж и заради точно определени обстоятелства). Същевременно войната на Путин срещу „тероризма“ се оказа свещена… Та нали „войната с тероризма“ беше приоритет на западняците, а другарите от изтока ги хулеха за многото създадени военни конфликти.

Както и да е. Войната си е война, войни е имало през цялата човешка история. Те са продукт на греха, самата вражда между човешките личности, опитът за налагане на собственото его над чуждото е проява на греха. За християнството няма „свещена война“, Бог е любов, не война. Ние не бива да сакрализираме никоя война. Не бива и да обявяваме човек за светец поради лични симпатии към него. Ако го направим, то иконата на такъв човек, нарисувана приживе, не би била пример за богоподобие, а грозна карикатура и свидетелство за грехопадналото човешко естество.

назаем от forgotth.blogspot.com