Откровение и тълкуване (втора част)

Автор: протойерей Георги Флоровски (1893-1979)florovsky

Към първа част

История и догмат

Трябва веднага да признаем, че Библията е трудна книга – книга, запечатана със седем печата. И с тече­ние на времето тя не става по-лесна. Обаче работата не е в това, че Библията е написана на „непознат език“ или съдържа непонятни думи, не поддаващи се на разшифровка. Напротив, самият камък за препъване на Библията е нейната удивителна простота: тайните на Бога се откриват на обикновени хора във всекидневния живот и цялата книга изглежда някак твърде човешка. Дори Сам Въплътилият се Господ ни се явява като обикновен човек.

Свещ. Писание е боговдъхновено, то е слово Божие. Какво е това вдъхновение от Духа, ние никога не ще можем точно да определим – тук има тайна. Това е тайната на богочовешката среща. Ние не можем напълно да разберем по какъв начин „светите Божии човеци“ слушали словото на техния Господ и как са могли да го изразят с думите на собствения им език. Но и в човешкото предаване звучи гласът на Бога. Словото Божие в човешки слова: тук лежи тайната и чудото на Библията. По какъвто и начин да разбираме вдъхновението, един фактор не трябва да се пренебрегва. Свещ. Писа­ние действително съхранява и предава словото Божие на езика на човека. Бог говорил с човека; но човек бил длъжен да слуша и да Го разбира. „Антропоморфизмът“ е неотменен признак на истинското богоявление. И то­ва не е снизходителност към човешките слабости. Сми­сълът е по-скоро в това, че човешкият език, предавайки Божественото Откровение, не изгубва своите естест­вени черти. Ако ние искаме точно да предадем Божест­веното слово, не е нужно да се отказваме от нашия език като твърде човешки. Човешкият елемент не се отхвър­ля, а се преобразява от божественото вдъхновение. „Свръхестественото“ не унищожава „естественото“: ύπέρ φύσιν (свръхестествено) не означава  παρα φύσιν (про­тивоестествено). Човешкият език не изопачава и не на­малява славата на Откровението, не отслабва мощта на Божието слово. Словото Божие може вярно и точно да се изрази в човешки думи. Словото Божие не изблед­нява, когато звучи по човешки. Защото човек е сътво­рен по образ и подобие Божие и тази връзка „по подо­бие“ прави възможно общението. И тъй като Бог удос­тоил човека с общение, самото човешко слово се преобразило, придобило нова дълбочина и сила. Божестве­ният Дух прониква в организма на човешката реч. Та­ка човек може да изрича слова за Бога, да говори на Бога. „Богословието“ става възможно – θεολογία, т. е. λόγος περί Θεοϋ. Строго казано, богословието става въз­можно само чрез Откровение.

Това е човешкият отговор към Бога, Който е заго­ворил първи. Това е откликът на човека към Бога, Кой­то заговорил с него, Чиито думи човек чул, съхранил и сега записва и повтаря. Разбира се, този отговор е несъ­вършен. Богословието е винаги в движение. Но основа­та и отправният момент са винаги едни и същи: словото Божие, Откровението. Богословието винаги свидетелс­тва за Откровението. Свидетелства по различни начи­ни: вероизповедните формули, догматите, свещенодейс­твията и символите. И в някакъв смисъл главният отго­вор е самото Свещ. Писание, или по-скоро, то е еднов­ременно словото Божие и човешкият отговор – словото Божие, предадено чрез пълния с вяра отклик на човека. При всяко предаване на словото Божие в Свещ. Писа­ние винаги има част от човешко тълкуване. То неиз­бежно е в някаква степен „ситуационно обусловено“. А може ли човек да се отърве от своите човешки усло­вия?

Църквата обобщава свидетелството на Свещ. Пи­сание по различни пътища и способи, но преди всичко в догматите. Християнската вяра се развива или израст­ва в система от вярвания и убеждения. Във всяка по­добна система вътрешната структура на основното пос­лание е извадена напред, и всички частни положения на вярата са здраво свързани едно с друго. Несъмнено ние се нуждаем от система, както в нашите пътувания е нуж­на карта. Но за да се начертае карта, е необходима мес­тност. Всяка система от догмати се гради върху Отк­ровението. Особено важно е това, че Църквата никога не разглежда своята догматическа система като замес­тител на Свещ. Писание. И двете вървят рамо до рамо: основните идеи на посланието, изразени в малко абстрактна или обобщена форма в догмати и вярвания, и отделните документи, отнасящи се до този или онзи пункт на Откровението. Може да се каже, че ние имаме работа с догмат и история.

Тук възниква въпрос: как и до каква степен може да се заключи историята в рамката на догмата? Това е главният проблем на богословската херменевтика. Как­во е това е богословско тълкуване на Библията? Как да построим единна схема от множеството разнообразни свидетелства, възникнали в продължение на стотици го­дини? Библията е единна, но в нея са събрани най-различни писания. Ние нямаме право да не зачитаме това. Решението в крайна сметка зависи от нашето разбиране за историята и от нашата визия за времето. Най-лесно е просто да забравим за хода на историята и разли­чията между епохите. Това изкушение преследва хрис­тиянството от най-ранни времена. В него се коренят всички алегорични тълкувания: от Филон Александ­рийски и Псевдо-Варнава до възкръсналия алегоризъм във времето след Реформацията. Това е вечната съблазън за всички мистици. Библията се разглежда като кни­га от свещени притчи, написана на особен символичен език, и задачата на екзегетиката е да разгадае скрития смисъл, да открие предвечното слово, скрито под раз­нообразни покрови. Историческата истина и перспек­тива са неуместни в това разбиране. Историческата конкретност е не повече от рамка на картина, поетична метафора. Всичко е устремено в търсене на вечни значения. Така Библията се превръща в сборник от поучителни примери и тайнствени символи, които указват някаква надвременна истина. А нима истината Божия не е една и не е вечна? При такъв подход е естествено да търсим в Стария Завет доказателства за всички най важни християнски догмати и вярвания. Двата Завета сякаш се сливат в един, надвременен, заличават се тех­ните съществени различия. Опасностите и недостатъците на такъв херменевтичен подход са очевидни и не се нуждаят от подробно обяснение. Но единственият ис­тински лек срещу това изкушение е възстановяването на чувството за история. Библията е история, а не сис­тема от вярвания, и не трябва да правим от нея summa theologiae. В същото време, това е история не на човеш­ката вяра, а на Божественото Откровение. И остава не­решен главният въпрос: защо се нуждаем и от догмат, и от история? Поради каква причина и с каква цел Църк­вата пази и едното, и другото? Най-лесният и най-неудовлетворителен отговор на този въпрос е такъв: Свещ. Писание е единственото автентично свидетелство на Откровението, а всичко останало – не повече от комен­тарни бележки. Разбира се, коментарът няма същия ав­торитет, както оригинала. В това мнение има известна истина, но тук ние се сблъскваме с ново затруднение. Защо по-следващите етапи на Откровението не надви­шили по-ранните? Защо в Новия Завет на Христа ние се нуждаем от закона и пророците, и те в някаква степен са не по-малко значими, отколкото евангелията и дру­гите книги на Новия Завет? Те са като различни глави на една книга. Защото е несъмнено, че те са включени в канона на Свещ. Писание не просто като исторически документи, а като глави, посветени на вече преминали етапи на историята. Особено това се отнася за Стария Завет. „Защото всички пророци и законът бяха проро­кували до Йоана“ (Мат. 11:13). Защо и в какъв смисъл ние пазим закона и пророците? Как да използваме Ста­рия Завет в Църквата Христова?

Преди всичко, необходимо е това да бъде истори­ческа употреба. Но това е свещена история – не исто­рия на човешките вярвания и тяхното развитие, а на ве­ликите Божии дела. И тези дела не са случайни нахлувания на Бога в човешкия живот. Това е тайнствена връз­ка и единение с човека. Чрез Своите дела Бог водел из­брания народ към висшата цел – към Христос. Първите етапи на пътя сякаш били отразени или заключени в следващите. Това е едно продължително действие на Бога, скрепено с една цел. Върху това разбиране се гради така наречената „типологична“ интерпретация. Термино- логията на църковните отци по този въпрос е доста неопределена. Но винаги е съществувало ясно разграничение между двата метода и подхода. Единият от екзегетичните методи е алегорията. Алегористът работи преди всичко с текстове: зад и под „буквата“ на Свещ Писание той търси скрития истински смисъл на епизо­ди, фрази и дори особени думи. Типологът тълкува не толкова текстове, колкото събития. Това е не само филологически, но и исторически метод. Типологът търси, обосновава и показва вътрешното съотношение на съ­бития в двата Завета. Той не търси „паралели“ или сход­ства. И не всеки епизод от Стария Завет има съответс­твие в Новия. Но основните събития в Стария Завет са „образи“ или „предобрази“ на основни събития в Но­вия. Тези съответствия имат божествен произход: това са, така да се каже, етапи на един-единствен изкупите­лен процес, воден от провидението. В този смисъл „ти­пологията“ използва още св. апостол Павел (макар и наричайки я „алегория“: Гал. 4:24: ατινά έστιν άλληγορούμενα). Зад всички деяния на Бога има една цел, която била в пълнота разкрита в Христа. Бл. Августин много точно говори за това: „in ipso facto, non solum in dicto, mysterium requirere debemus“ („трябва да търсим тай­ната не само в думите, но в самите факти“) (Тълкуване на Пс. 68, слово 2, 6). „Тайната“ на Стария Завет е Хрис­тос, не само, защото Моисей или пророците „говорят“ за Него, но преди всичко, защото цялото течение на све­щената история, направлявано от Бога, е насочено към Него. И в този смисъл Той е изпълнение на всички про­рочества. Поради тази причина Старият Завет може да бъде разбран и неговите „тайни“ разкрити само в свет­лината на Христос – те са разкрити с идването на Този, „Който трябва да дойде“. Истинското пророческо зна­чение на пророчествата ясно се вижда само, така да се каже, в ретроспекция, след тяхното изпълнение. Неиз­пълненото пророчество е винаги неясно и загадъчно (та­кива са пророчествата в книга Откровение, които пред­стои да се изпълнят чак „в края на времената“). Но то­ва не означава, че ние произволно влагаме в древния текст ново значение; това значение вече е било там, ма­кар и в скрит вид. Когато например ние заедно с Църк­вата отъждествяваме Страдащия раб Господен (в кни­гата на Исаия) с разпнатия Христос, ние не просто от­насяме видение от Стария Завет към събитие от Новия, ние разкриваме значението на самото видение, макар че във времената, предшестващи Христа, то не могло да бъде в пълнота разкрито. Това, което било само ви­дение (т.е. „предвиждане“), станало исторически факт.

Има и друг особено важен въпрос. За „алегориста“ „образите“, които той тълкува, са отражения на предвечен първообраз, или дори образи на някаква вечна или абстрактна „истина“. Те насочват вниманието към не­що, което е извън времето. Типологията е ориентирана към бъдещето. „Предобразите“ са предчувствия, изоб­ражения, техният „първообраз“ обаче трябва да дойде. Така типологията е повече исторически, отколкото фи­лологически метод. Той предполага и заключава в себе си реалността на историята, водена и направлявана от Бога. Той е органично свързан с идеята за Завета. Ми­налото, настоящето и бъдещето са свързани в единст­вото на божествената цел и тази цел е Христос. Следо­вателно типологията има преди всичко христологическо значение (тук е включена и Църквата като тяло и невеста Христова). На практика, разбира се, е невъз­можно точно да се спазва равновесието. Дори у цър­ковните отци типологията понякога се съчетава с отк­лонения в алегоризъм и добавки на иносказателни тъл­кувания – особено що се отнася до техните проповеди и молитви. Важно е обаче, че в катехизическата тради­ция на ранната Църква, съсредоточена върху тайнст­вата, равновесието винаги се съхранява. Това е Преданието на Църквата и отклоненията от него следва да се отнесат по-скоро към особеностите на мисленето или богатото въображение на отделни нейни синове. Църк­вата в своята трезвост е исторична. Свещ. Писание се чете в Църквата наред с изповядването на вярата (т. е системата от догмати), за да напомни на вярващите за историческата основа на тяхната вяра и надежда.

Бл. Августин утвърждава, че пророците говорят за Църквата дори по-ясно, отколкото за Самия Христос, т. е. за Месия (Тълкуване на Пс. 30, 2, обяснение 2)[4]. В известен смисъл това е естествено. Защото има вече Църква. Израил, избраният народ, народът на Завета, е повече Църква, отколкото народ като другите „народи“. Τά έθνη, nationes или gentes – тези близки по смисъл думи се употребяват в Библията (и по-късно) само по отношение на езичниците, за разлика от единствения народ (или хора), станал също (и преди всичко) Църква Божия. Законът е даден на Израил като Църк­ва. Той обхваща целия живот на народа – и „светски“, и „духовен“ – защото цялото човешко съществуване следва да се регулира с божествени предписания. Разделянето на живота на „светски“ и „духовен“ е, строго казано, необосновано. Във всеки случай Израил е богоустановена община от вярващи, свързани чрез Божия Закон, истинска вяра, свещени обреди и свещенство – всички тези елементи намираме и в традиционното oпределение за Църква. Старият Завет е изпълнен в Новия, договорът – възстановен, и древният Израил – отх­върлен, поради крайното свое неверие; той не узнава деня на своето посещение. Истинското продължение на Стария Завет е възможно само в Църквата Христова (и двата термина имат еврейски произход: Църквата е qahal, Христос — Машиах). Тя е истинският Израил κατά πνεύμα. В този смисъл още св. Юстин Философ[5] категорично отхвърля мнението, че Старият Завет свързва в едно Църквата и синагогата. Той вярва точно в про­тивоположното. Всички юдейски претенции трябва да бъдат отхвърлени; Старият Завет повече не принадле­жи на юдеите, тъй като те не вярват в Иисус Христос. Старият Завет принадлежи сега единствено на Църква­та. Никой повече не може да предявява претенции към Моисей и пророците, ако той не е с Иисус Христос. За­щото Църквата е Новият Израил и единствена наслед­ница на всички старозаветни обетования. В тези ригористични разграничавания ранните апологети на хрис­тиянството съобщават нов и важен херменевтичен прин­цип. Старият Завет трябва да се чете и тълкува като книга на Църквата. Книгата за Църквата, добавяме ние.

Законът е надвишен от истината (в това се състои неговото изпълнение) и е отменен. Повече не е нужно да се налагат на новообърнатите тежки бремета. Новият Израил има свое устройство. Тази част на Стария За­вет е остаряла. Тя в своята основа е „ситуационно обус­ловена“ – не толкова в исторически относителен, кол­кото в дълбоко провиденциален смисъл. Господ създа­ва или започва нова степен на изкупление, нова фаза в свещеното дело на спасението. Всичко, което по своята същност принадлежи към предходния етап или фаза, гу­би своето значение – или по-скоро съхранява значение­то само като предизображение. Дори десетте Божи за­поведи не са изключение: те са надвишени от „новата заповед“. Сега Старият Завет може да се използва са­мо в неговото отношение към Църквата. При старозаветния закон Църквата е ограничена до един народ. Сега няма повече национални различия: няма ни юдеин, ни елин – всички са едно в единия Христос. С други думи, ние нямаме право да откъсваме някои моменти от Стария Завет от книгата на Църквата и да обявяваме техните данни в Свещ. Писание за образец за нашия съвременен живот. Старият Израил е предобраз на Църква, но съвсем не идеален народ. За това може да се каже следното. Несъмнено от Библията ние можем да почерпим немалко сведения за социалното законодателство – това е част от посланието на наближаващото Царство. Ние можем немалко да узнаем за политическата, со­циалната и икономическата организация на евреите в продължение на векове. Всичко това може много да ни помогне в социологическите дискусии. Но едва ли е до пустимо да откриваме в Библията (сиреч в Стария Завет) някакъв вечен, идеален образец на политическо или икономическо устройство, подходящ за съвременността – или за всяко друго време и място. Ние можем да научим много за израилската история. Но това са уро­ци по история, а не по богословие. Библейският фундаментализъм в социологията не е по-добър, отколкото във всяка друга област. Библията не е справочник по обществени науки, както и не е справочник по астроно­мия. Единственият социологически урок, който може да извлечем от Библията, е фактът за съществуването на Църквата, Тялото Христово. Но нито един библейски разказ за преходното не трябва да разглеждаме като „библейско свидетелство“. „Библейски свидетелства“ има само в богословието. Това не означава, че не е въз­можно да се намери и не трябва да търсим в Библията ръководство за практическия живот. Във всеки случай, такова дирене няма да бъде „богословстване“. И може би уроците на старозаветната история с нищо принципно не се отличават от другите уроци на миналото. В Стария Завет е необходимо да различаваме вечното и преходното („ситуационно обусловеното“). И преди всичко трябва да преодолеем неговата национална ограниченост. Иначе можем да не забележим новото в Но­вия Завет. В самия Нов Завет се прави ясно разграниче­ние между исторически и пророчески аспекти. Истинс­ката тема на Библията не са народите и обществата, нито небето и земята, а Христос и Неговата Църква. Древният Израил е „предобраз“ не на някакъв случаен народ, а на Новия Завет, т.е. на вселенската Църква. Националната рамка на предобразната Църква е пре­махната от универсалността на спасението. След Хрис­тос има само един „народ“, християните, genus Christianum tertium genus (трети народ), според древ­ния израз, т.е. Църквата, единственият Божи народ. Ни­то един народ не може, позовавайки се на Свещ. Писа­ние, да повдига някакви претенции и да иска привиле­гии. Националните различия принадлежат на природа­та и нямат отношение към благодатта.

Библията е завършена. Но свещената история про­дължава. Самият библейски канон включва пророчес­ката книга Откровение. Напред е настъпващото Царс­тво, последното изпълнение на обетованията, следова­телно и в Новия Завет има пророчества. Цялото битие на Църквата е в известен смисъл пророчество. Но след Христовото Рождество самото разбиране за бъдещето се изменило post Chrustum natum. В Църквата Христо­ва границата между настоящето и бъдещето получава ново значение. Защото сега Христос не е само в бъде­щето, но и в миналото, и в настоящето. Тази есхатологична перспектива е от първостепенна важност за пра­вилното разбиране на Библията. Всички херменевтични „принципи“ и „правила“ е необходимо да се преос­мислят и преразгледат в светлината на тази есхатологична перспектива. Но тук ни дебнат две опасности. От една страна, между двата Завета няма пълна аналогия, в своята дълбочина те са различни и се отнасят един към друг като „образ“ и „истина“. Традиционното раз­биране на патристичната екзегетика е, че Словото Бо­жие се открива на хората постепенно в продължение на целия Стар Завет. Въпреки това, старозаветните теофании не трябва да поставяме на същото ниво или в същото измерение, както Въплъщението на Словото, и да им придаваме такова значение, иначе изкуплението ще се превърне в бледа алегория. „Предобразът“ не е повече от „сянка“ или изображение, а в Новия Завет ние се срещаме с реални събития. Следователно Новият Завет не е само „образ“ на наближаващото Царство, Той самият е Царство, дошло в света. От друга страна, прибързано е да говорим за „осъществила се есхатология“, доколкото самият есхатон (последните времена) още не е настъпил и свещената история не е приключена. По добре да предпочетем израза „въвеждаща есхатология“. Той е по-библейски – решаващият момент на Откровението е вече в миналото. „Основното“ (или „новото“) вече е влязло в историята, но финалът още не е настъпил. Ние вече не сме в света на знаменията, а в света на действителността, макар и под символа на Кръста. Царството е започнало, но не се е изпълнило. Самият строг канон на Свещ. Писание символизира пълнота. Към Биб­лията нищо не трябва да добавяме, защото Словото Бо­жие става плът. Предмет на нашето внимание сега не е книгата, а живата личност. Но Библията съхранява своя авторитет не само като свидетелство за миналото, но и като пророческа книга, пълна с тайни, посочващи бъде­щето, края на историята.

Свещената история на Изкуплението продължава. Сега това е историята на Църквата, която е Тяло Хрис­тово. Духът Утешител обитава в Църквата. Завърше­на догматическа система в християнството няма и не може да има, защото Църквата е вечно на път. И Биб­лията се съхранява в Църквата като историческа кни­га, призвана да напомня на вярващите за динамичната природа, „много пъти и по много начини“, за Божестве­ното Откровение.

Из „Библия, Църква, Предание“, стр. 31-42.

Източник: georgesflorovsky.wordpress.com


[4] PL 36, 244.

[5]  Св. Юстин Философ (+ 165/166 г.) – един от християнските апо­логети, чиято основна цел е защитата на Църквата пред езическата власт и от нападките на юдаизма. Автор е на две апологии до импера­тор Антонин Пий и римския сенат, както и „Разговор с Трифон юдеина“. За него вж. Мейендорф, Введение…, с. 38-46; Цоневски, И Древни християнски апологети. – ГДА, т. VII, 57/58; Същият. Древните христи­янски апологети и гръцката философия. С., 1959; Гусев, Д. Св. Иустин, мученик и философ. Казань, 1898. (Бел. прев.)

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: