Човекът (втора част)

Автор: митрополит Иларион Алфеев

Към първа част

Животът на първите хора до грехопадението

На материалистичната представа за ранните времена на развоя на човечеството, когато хората приличали на зверове и водели скотски начин на живот, без да познават Бога и без да имат понятие за морал, християнството противопоставя учението за блаженството на първите хора в рая и за последвалото грехопадение и изгонване оттам. Трябва да кажем, че предания за първоначалното блаженство на хората и послед­валото падение са запазени в митологията на много народи, като между всички тези предания има белези на поразителна прилика. Не е ли библейският разказ един от тези митове? Можем ли да се отнасяме към него като към действителна история на човечеството или трябва да го приемаме като але­гория?

Преди да отговорим на тези въпроси, нека изясним що е „мит“. Гръцката дума mythos означава изобщо разказ, исто­рия, предание, притча, най-вече сказание за богове и герои, т. е. за доисторическото минало на човечеството. Както показа Алексей Лосев[1], митът не е измислица, не е фантазия или але­гория, той е „самият живот“, „самото битие, самата реалност“, т. е. самата действителна история, но изразена чрез слова и символи. Същевременно митът е чудо, и по това се различава от обикновеното историческо повествувание, основано върху рационален анализ на факти и събития. Езикът на мита е език на символите: действителната история, ставайки мит, се об­лича в слова и образи, които имат символично значение.[2] В степента, в която един или друг народ се отдалечава от истин­ската вяра, т. е. от вярата в единия Бог, реалната действителност, изначално заложена в неговата митология, все повече се изопачава и придобива приказни, „митични“ (в отрицателния смисъл на думата) черти. Ала някакво зрънце истина все пак се запазва във всяка митология. Тъкмо това обяснява прилики­те между различните митологии.

Библейският разказ се различава от древните митове по това, че той принадлежи на богоизбрания народ – един­ствения, който е запазил истинската вяра. Ето защо в този разказ не са проникнали изопачавания: той запазил преда­нието неповредено. Нещо повече, Църквата приема всичко написано в Библията като богооткровена истина, т. е. като истина, открита от Самия Бог чрез Своите избраници – учи­телите, апостолите, пророците. В този смисъл библейският разказ е действителна история, а не алегория или притча. Но като всяко древно сказание, и той е написан на символичен език, и всяка дума, всеки образ в него изискват тълкувание. Ние разбираме, че „небето и земята“ са символ на нещо по- значително от нашето астрономическо небе и нашето земно кълбо. И „змията“, която била „най-хитра от всички полски зверове“, не е обикновена змия, а някаква зла сила. Всичко до последната буква в Библията е истина, но не всичко тряб­ва да се разбира буквално. Ние бихме определили библей­ското повествувание като символичен разказ за действител­ни събития.

И тъй, след като сътворил човека, Бог го завел в рая – градината, която Той „насадил в Едем, на изток“ (Бит. 2:8). Раят бил даден като владение на човека, който тогава живеел в пълна хармония с природата: разбирал езика на животни­те и те му били послушни; всички стихии му се подчинява­ли като на цар. „Господ направил човека княз на този век и господар на всичко видимо. Нито огън го изгарял, нито вода го удавяла, нито звяр му навреждал“, казва преп. Макарий Египетски.²⁹ Лицето на Адам излъчвало „сияйна слава“, той бил приятел Божи, пребъдвал в чистота, царувал над своите помисли и блаженствал.[3] В Адама пребъдвало Словото, той имал Божия Дух в себе си. „Пребъдващото в него Слово било за него всичко – и знание, и усет, и наследство, и научаване“.[4]

Бог завежда при човека всички животни, „за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името й“ (Бит. 2:19). И Адам дава имена на всички зверове и птици, т. е. познава смисъла, съкровения логос на всяко живо същество. Защото какво е името? Нещо повече от просто символ или условно обозначение на едно или друго същество. „Името – като максимално напрежение на осмисленото битие изобщо – е основание, сила, цел, твор­чество и подвиг… на целия живот… Името е стихията на разумното общение на живите същества в светлината на смисъла и умната хармония, откровение на тайнствените ликове и светло познание на живите енергии на битието… Името е неразделна част от всяко живо същество“ (А. Лосев).[5] Давайки на човека правото да назове с имена цялото творение, Бог сякаш го въвежда в самата сърцевина на Своя творчески процес, призовава го към съ-творчество, съ-трудничество: „Адам трябвало да познае неизреченото устройство, което всяко животно носело в себе си. И всички те идвали при Адам, признавайки с това робското си положение… Бог казва па Адам: бъди творец на имената, щом не можеш да бъдеш творец на самите твари… С теб споделяме славата на творче­ската премъдрост… Дай имена на онези, на които Аз съм дал битие“ (Василий Селевкийски).[6]

Бог въвежда човека в света като свещеник на цялото видимо творение. Той единствен от всички живи същества е способен да възхвалява словесно Бога и да Го благославя. Цялото мироздание му се връчва като дар, за който той тряб­ва да принася „хвалебна жертва“ и който трябва да връща обратно на Бога като „Твое от Твоето“. В тази непрекъсваща евхаристийна (благодарствена) жертва на човека е смисълът и оправданието на неговото битие, а също и най-голямото му блаженство. Небето, земята, морето, полята и горите, пти­ците и зверовете – всички творения сякаш делегират това първосвещеническо служение на човека, за да възхваляват с устата му Бога.

Бог позволява на човека да яде от всички дървета в рая, в това число и от дървото на живота, което дава безсмъртие. Той обаче му забранява да яде от дървото за познаване на доброто и злото, защото „да познаеш злото“ означава да се приобщиш към злото и да отпаднеш от блаженството и безсмъртието. Божията заповед е дадена, според обяснението на преп. Йоан Дамаскин, „като някакво изпитание и проба, проверка на послушанието или непослушанието на чове­ка“.[7] Ще рече, че на човека се дава правото на избор между доброто и злото, въпреки че Бог му подсказва какъв трябва да е неговият избор, предупреждавайки го за последиците от грехопадението. Избирайки злото, човекът отпада от живота и умира; избирайки доброто, той възхожда към съвършен­ството и достига най-висшата цел на своето съществуване.

Целта на човешкия живот според учението на отците на Източната Църква е „обожението“ (theosis). Богоуподобяването и обожението са едно и също нещо: „Нашето спасе­ние е възможно само чрез обожение. А обожението е, докол­кото е възможно, уподобяване на Бога и съединение с Него“ (Псевдо-Дионисий Ареопагит).[8] Апостол Павел нарича това съединение с Бога „осиновяване“ (Рим. 8:15), апостол Петър – „участие в божественото естество“ (2 Петр. 1:4), Ориген – „преобразяване (превръщане) в бог“.[9] Единението с Бо­га, което е крайната цел на съществуването на човека, не е сливане с божествената същност и разтваряне в Божество­то (както е при неоплатониците), нито пък – още по-малко – потапяне в небитието-нирвана (както е при будистите), а е живот с Бога и в Бога, при което личността на човека не изчезва, а остава себе си, приобщавайки се към пълнотата на божествената любов.

Грехопадението

„Змията беше най-хитра от всички полски зверове, кои­то Господ Бог създаде“ (Бит. 3:1). Тъй започва библейското повествувание за грехопадението на първите хора. Става дума тъкмо за „големия змей, древния змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена“, за който се говори в Οткровението на Йоан Богослов (Откр. 12:9) и който някога бил Светоносец (Луцифер), но отпаднал от Божията любов и станал враг на всичко добро. Св. Йоан Златоуст не смята за въз­можно да отъждестви напълно дявола и змията: той казва, че дяволът използвал змията като оръдие.[10] Дяволът прелъстява човека с „надежда за обожение“, според израза на преп. Йоан Дамаскин.[11] Човекът не разпознал измамата, защото стремежът към обожение бил заложен в него от самия Творец. Но обожението е невъзможно без Бога, и белег на най-голяма гордост е стремежът да се изравниш с Бога въпреки Бога.

Библейският разказ за грехопадението ни помага да раз­берем цялата трагична история на човечеството и неговото сегашно състояние, тъй като ни показва какво сме били и в какво сме се превърнали. Той ни разкрива, че злото е влязло в света не по Божия воля, а по вина на човека, който предпочел дяволската измама пред божествената заповед. От поколение в поколение човечеството повтаря грешката на Адам, прехласвайки се по лъжливи ценности и забравяйки истинските – вярата в Бога и верността към Него.

Грехът на първите хора станал възможен благодарение на свободната воля, притежавана от тях. Свободата е най-големият дар, тя прави човека образ на Твореца, но съдър­жа също така и изначална възможност за отпадане от Бога. Според архимандрит Софроний Бог, създавайки човека сво­боден, в някакъв смисъл е поел риск: „Да създадеш нещо е винаги рисковано начинание. Създаването на човека по Божи образ и Божие подобие е съдържало определена степен на риск… Предоставянето на богоподобна свобода на човека е съдържало възможност за противопоставяне в една или дру­га форма на предопределението. Човекът напълно свободно ще се самоопредели негативно спрямо Бога – чак до конфли­кт с Него“.[12] От любов към човека Бог не искал да се намесва в човешката свобода и насилствено да предотврати греха. Но и дяволът не можел да принуди човека към зло. Виновник за грехопадението е самият човек, използвал за зло дарената му свобода.

В какво се състоял грехът на първия човек? Бл. Августин го вижда в непослушанието: „Не е възможно собствената воля да не се сгромоляса върху човека със страшната тежест на падението, ако той високомерно я предпочита пред висша­та воля. Тъкмо това и изпитал човекът, когато не послушал Божията заповед и по този начин познал разликата между… доброто на послушанието и злото на непослушанието“.[13]

Но повечето древни църковни автори казват, че Адам пад­нал поради гордост: „Където има грехопадение, там първо се е заселила гордостта – казва преп. Йоан Лествичник. – Наказа­нието на горделивия е падението, а негов съветник е демонът… Само поради тази страст без никоя друга някой си (дяволът) е паднал от небето“.[14] За това говори и преп. Симеон Нови Бого­слов: „Луцифер, а подир него и Адам, единият бидейки ангел, а другият – човек, излезли от пределите на своето естество и, възгордявайки се пред своя Творец, поискали да станат сами богове“.[15] Гордостта е стена между човека и Бога. Коренът на гордостта е егоцентризмът, съсредоточаването върху себе си, самолюбието, самовъжделението. Преди грехопадението единственият обект на човешката любов бил Бог, ала ето че се появила ценност извън Бога – дървото започнало да изглежда „добро за ядене, приятно за очите и многожелано“ (Бит. 3:6) – и цялата йерархия на ценностите се руши: на първо място се оказва моето „аз“, а на второ – обектът на моето ламтене. За Бога място не остава: Той е забравен, изгонен от моя живот.

Забраненият плод не дал на човека щастие; напротив, човекът изведнъж усетил, че е гол: почувствал срам и се оп­итал да се скрие от Бога. Чувството за голота означава загуба на онази божествена покриваща светоносна дреха, която за­щитавала човека от „познаване на злото“. Парещо чувство за срам – ето първото усещане на човека след извършването на греха. Второто – желанието да се скрие от Бога – показва, че той е изгубил съзнанието за Божието всеприсъствие и търси място, където да няма Бог.

Ала и това не било все още окончателен разрив с Бога. Падението все още не е отпадане: човекът можел да се покае и да си възвърне предишното достойнство. Бог тръгва „да търси“ падналия човек: Той ходи между дърветата на рая и сякаш търси къде е той, питайки: „къде си?“ (Бит. 3:9). В това смирено ходене на Бога из рая ние предусещаме смире­нието на Христос, което ни се разкрива в Новия Завет, онова смирение, с което Бог тръгва да търси заблудената овца. Той няма никаква нужда да ходи, да търси и да пита „къде си?“, защото може да прогърми от небето със страшен глас или да разтърси основите на земята, но Той все още не иска да бъде съдия на Адам, Той все още иска да бъде „наравно“ с него и се надява на неговото покаяние. В Божия въпрос се съдържа призив към покаяние, както посочва Ориген: „Бог казва на Адам „къде си?“ не защото не знае къде е той, а защото иска да му напомни, сякаш казвайки: „Къде си? Виж в какво положение беше и къде си (сега), след като отпадна от сладостта на рая““.[16] Ако Адам бе казал „аз сгреших“, той без съмнение щеше да бъде простен, твърди преп. Симеон Нови Богослов.[17] Но вместо покаяние Адам произнася само­оправдание, обвинявайки жена си за всичко: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде oт дървото, и аз ядох“ (Бит. 3:12). Ти ми даде жената, значи Ти си виновен… А жената обвинява за всичко змията.

Последиците от грехопадението били катастрофални за първия човек. Той не само загубил блаженството и сладостта на рая, – променила се, изопачила се цялата човешка приро­да. Извършвайки грях, той отпаднал от естественото състоя­ние и изпаднал в противоестествено (авва Доротей).[18] Били повредени всички дялове на духовно-телесния му състав: ду­хът, вместо да се стреми към Бога, станал душевен, страстен; душата паднала под властта на телесните инстинкти; тялото на свой ред загубило първоначалната си лекота и се превър­нало в тежка греховна плът. След грехопадението човекът станал „глух, сляп, гол, безчувствен спрямо онези (блага), от които отпаднал, а освен това и смъртен, тленен и неразумен“, „вместо божественото и нетленно знание придобил плътско знание, защото, ослепявайки с очите на душата, прозрял с телесните си очи“ (преп. Симеон Нови Богослов).[19] В живота на човека навлезли болести, страдания и мъки. Той станал смъртен, тъй като изгубил възможността да яде от дървото на живота.

Не само самият човек, но и целият заобикалящ го свят се променил поради неговото грехопадение. Изначалната хармония между природата и човека била нарушена – сега стихиите могат да му бъдат враждебни, бурите, земетресе­нията, наводненията могат да го погубят. Земята вече няма да ражда всичко от само себе си: той трябва да я обработва „с пот на челото“, а тя ще му ражда „тръне и бодили“. Жи­вотните също стават врагове на човека: змията ще го „жили в петата“ и другите хищници ще го нападат (Бит. 3:14-19). Ця­лото творение пада под „робството на тлението“ и заедно с човека ще „чака освобождение“ от това робство, защото се е покорило не доброволно, а по вина на човека (Рим. 8:19-21).

Оказали се извън рая, заобиколени от враждебен свят, жалки и безпомощни, Адам и Ева започнали да плачат: „Те плачели, ридаели, удряли се по главите, оплаквайки предиш­ното си коравосърдечие, и правели това не един, не два и не десет дни, но… цял живот. Защото как могли да не плачат, спомняйки си… онзи кротък Господар, онази неизречена сладост на рая, неописуемата хубост на онези цветя, онзи безгрижен и безтрудов живот, онова изкачване и слизане на ангелите при тях?“ (преп. Симеон Нови Богослов).[20] В наве­черието на Великия пост Църквата си спомня Адамовото из­гнание, пеейки по време на богослужение: „Адам бил изго­нен от рая заради туй, което изял; затуй, седейки срещу него, ридаел, викайки с умилителен глас: горко ми! как пострадах аз клетият! Аз престъпих една заповед на Владиката и загу­бих всички блага! О, раю светейший, насаден заради мен… Аз вече няма да се наслаждавам на твоята сладост и вече не ще видя моя Господ Бог и Създател, защото ще ида в земята, от която съм взет“.[21]

В очакване на месията[22]

Епохата на Стария Завет била време на очакване на Изкупителя-Месия. Създаденият от Бога Адам по нашепване от дявола нарушил заповедта и отпаднал от Бога, но божест­веният замисъл за човека не се променил: човекът, както и преди, е предназначен за обожение, само че сега вече то не е по силите му – трябва му Спасител, Който да го помири с Бо­га. Тъкмо това предрекъл тайнствено Бог на дявола, прокли­найки го в момента на изгонването на Адам и Ева от рая: „… ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:15); а в гръцката Библия пише „той ще те поразява в главата“. Местоимението „той“ от мъжки род не се съгласува с думата „семе“ (sperma според превода на Се­демдесетте) от среден род; то обикновено означава изобщо „потомство“, но в този случай, както смятат християнските тълкуватели, сочи конкретно Лице („семе“ може да означа­ва също така и „син“, „потомък“), Което ще смачка главата на дявола. По същия начин разбират те и Божието обещание на Авраам: „И ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи“ (Бит. 22:18). Умиращият Яков, който благо­славя синовете си, направо говори за Примирителя, Който ще се роди от коляно Иудино: „Скиптърът не ще се отнеме от Иуда… докле не дойде Примирителят, и Нему ще се покоря­ват народите“ (Бит. 49:10). Целият втори псалм говори про­рочески за Месия, Който е наречен тук Син Божи и Христос (Помазаник): „Въстават царете земни и князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник… Гос­под Ми каза: Син Мой си Ти; Аз днес Те родих“ (Пс. 2:2, 7).

Особено много пророчества за Месия има в книгата на пророк Исай. Пророкът говори за раждането на Месия от Де­вата: „ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му на­рекат името Емануил, що значи: с нас е Бог“ (Ис. 7:14). Исай предсказва рождението на Младенеца (Ис. 9:7), слизането на Светия Дух върху Него (Ис. 11:1-10, 42:1-7, 61:1). Порази­телни са пророчествата на Исай за страданията на Месия: „Както мнозина бидоха смаяни, гледайки на Него – толкоз ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки чо­век, и видът Му – повече, отколкото на синовете човешки, – така Той ще смае много народи; царе ще затворят пред Него устата си, защото ще видят онова, за което не им е било говоре­но, и ще узнаят, каквото не са слушали. Господи! Кой повярва на това, що е чул от нас, и кому се откри мишцата Господня? Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видя­хме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скър­би и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъ­зи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и уни­зяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, – и Гос­под възложи върху Него греховете на всинца ни. Той бе из­мъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си. От затвор и съд Той биде грабнат; но рода Му кой ще обясни? защото Той бе изтръгнат от земята на живите; за престъпленията на Моя народ претърпя смърт. Отредиха Му гроб със злодейци, но Той биде погребан у богатия, защото не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа“ (Ис. 52:14-15; 53:1-9).

Пророк Исай говори за Христос с такава сила и с такъв реализъм, с каквито може да говори само човек, който Го е видял. Пророците били свидетели на Христос преди Heговото идване – Светият Дух им разкривал бъдещето, което те виждали като настояще. Апостол Петър пише, че в проро­ците живеел Христовият Дух: „За това спасение направиха издирвания и изследвания пророците, които предсказаха за дадената вам благодат, като изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава“ (1 Петр. 1:10-11). С духовния си взор пророците предвиждали онова, което ще бъде разкрито от Новия Завет, и подготвяли израилския народ за срещата с Месия. Последният от пророците – Йоан Кръстител – бил първият от апостолите: той предрекъл Христос и пак той Го засвидетелствал, когато Христос наистина дошъл. Йоан Кръстител стои на границата на две епохи, завършвайки едната и започвайки другата: в негово лице Старият Завет се среща с Новия.

В годините, които предшествали непосредствено ражда­нето на Христос, очакването на Месия било всеобщо. „Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всич­ко ще ни възвести“, казва в Евангелието една проста жена самарянка (Йоан 4:25). Не само в израилския народ, но и сред езичниците мнозина живеели с мечтата за „златен век“. Рим­ският поет Вергилий (I в. пр. Хр.) в Четвъртата еклога от свои­те „Георгики“ изрекъл пророчество за тайнствения Младенец, Чието раждане означава началото на нова благословена ера на спасението. „Вглеждайки се в бъдещето, Вергилий неволно заговорил с езика на Исай и се показал като истински пророк на античния свят“, пише по този повод съвременният изсле­довател.[23] Човечеството чезнело в копнеж, обхванато от пред­чувствие за идващия в света Спасител…

* * *

Прекрасен е светът – творение на великия Бог, но няма нищо по-прекрасно от човека, от истинския човек – син Божи.

Архимандрит Софроний (Сахаров)

Достойно за внимание е и това, че когато били полагани основите на този толкова обширен свят и на основните части, които влизат в състава на цялото, сътворението се извършва­ло сякаш спешно… А сътворението на човека е предшествано от съвет, и Художникът… чертае план за бъдещето Си създа­ние: какво трябва да бъде то, на кой първообраз да бъде подо­бие, с каква цел да бъде създадено, какво ще прави подир създа­нието си и над какво ще господства – всичко това било предви­дено от Словото, за да може човекът да получи достойнство, което да е по-горе от неговото битие, и да придобие власт над съществата преди самият той да бъде създаден. Защото е ка­зано: „И рече Бог: да сътворим човека по Наш образ и подобие“ (Бит. 1:6)… Какво чудо! Създава се слънцето и никакъв съвет не предшества този акт; същото е и с небето, макар да няма нищо равно на него в сътворения (свят)… Само към сътворението на човека Творецът пристъпва сякаш с размисъл, за да… уподоби неговия образ на някаква първична красота…

Св. Григорий Нисийски

Според православния светоглед Бог е създал две нива на тварния свят: първото е „ноетичното“, духовното или ум­ното ниво, а второто – материалното или телесното. На първото ниво Бог създал ангелите, които не притежават материални тела. На второто ниво Той създал физическия свят – галактиките, звездите и планетите, с различни ви­дове минерали, растителен и животински живот. Човекът и само човекът съществува едновременно и в двете нива. Благодарение на своя дух или духовен ум той е причастен към ноетичната сфера и е „ другар на ангелите“; благода­рение на своето тяло и душа той се движи, усеща и мисли, яде и пие… Ето защо нашата човешка природа е по-сложна от ангелската и притежава по-голям потенциал. Разглеж­дан в тази перспектива, човекът не е по-долу от ангелите, а по-горе от тях… Човекът е в самото сърце на Божието творение. Бидейки причастен както към духовната, тъй и към материалната сфера, той е образ или огледало на цялото творение, imago mundi, „малка вселена“ или микрокосмос. Всички сътворени неща си дават среща в него… Св. Ириней казва: „Божията слава е живият човек“. Човешка­та личност е център и венец на Божието творение.

Епископ Диоклийски Калистос

В началото, когато Бог сътворил човека, Той го настанил в рая, както говори Светото Писание, украсил го с всяка добродетел и му заповядал да не яде от дървото, което е сред рая. И човекът пребъдвал в наслада от рая, в молитва, в съзер­цание, във всяка слава и чест, притежавайки здрави сетива и намирайки се в онова естествено (състояние), в което бил съз­даден. Защото Бог сътворил човека по Свой образ, сиреч като безсмъртен, свободен, украсен с всяка добродетел. Ала когато човекът престъпил заповедта, вкусвайки плода на дървото, от което Бог му заповядал да не яде, той бил изгонен от рая, от­паднал от естественото (състояние) и изпаднал в противоес­тествено, сиреч в грях, славолюбие, жажда за житейски удо­волствия и всички други страсти; те го завладели, защото сам той станал техен роб поради своето непослушание. Тогава по­степенно започнало да расте злото и се възцарила смъртта. Никъде не останало богопочитание, навсякъде царувало непо­знаване на Бога… И тъй, благият Бог дал (на хората) закон, който да им помага да се обърнат към доброто и да поправят последиците на злото, но те не се поправили. Изпратил про­роци, но и те нямали успех. Защото злото надвило, както казва Исай: „ Нито за струпея, нито за язвата, нито за възпалената рана няма пластир, с който да се лекуват, нито елей, нито бинт за превръзка“ (Ис. 1:6 според превода на Седемдесетте). С това той сякаш казва: злото не е на някакво отделно място, то е в цялото тяло, обхванало е цялата душа, овладяло е всич­ките й сили… Едничък Бог можел да изцери тази болест…

Авва Доротей

Адам е създаден от Бога чист, за да Му служи, а в служба на Адам е поставено цялото творение, защото той е сложен за господар и цар на цялото творение. Ала когато лукавото слово намерило достъп до него и събеседвало него, Адам в началото го приел с външния си слух, след това то проникнало в сърцето му и обзело цялото му същество. И по този начин след пленението на Адам било пленено и цялото подчинено нему творение, защото заради него смъртта се възцарила над всяка жива душа и заради неговото непослушание Адамовият образ се изопачил тъй, че хората се променили и стигнали до служене на демоните. Защото ето, дори земните плодове, прекрасно създадени от Бога, се принасят в жертва на демоните: върху олтарите им лягат хляб, вино, елей и животни. Дори своите синове и дъщери (езичниците) принасяли в жертва на демоните.

Преп. Макарий Египетски

Когато Адам паднал и умрял за Бога, Творецът скърбял за него: ангелите, всички небесни сили, небето, земята и всич­ки твари оплаквали смъртта и падението му. Защото твари­те виждали, че онзи, който им е даден за цар, е станал роб на злокобна и лукава сила. С горчива тъмнина облякъл той своя­та душа, защото князът на тъмнината се възцарил над нея. Тъкмо това означава онзи пребит от разбойници и изпаднал в полумъртво състояние човек, който отивал от Йерусалим в Йерихон (Лука 10:30). Също и Лазар, когото възкресил Господ, онзи Лазар, изпълнен с ужасно зловоние, тъй че никой не смеел да се доближи до гроба му, е образ на Адам, който приел в душата си ужасно зловоние и се изпълнил с чернилка и мрак. Но ти, когато чуваш за Адам, за човека, пребит от разбой­ниците, и за Лазар, не позволявай на ума си да блуждае нейде далеч, но се прибери в себе си, защото носиш същите рани, същото зловоние, същия мрак. Всички сме синове на този по­мрачен род… С такава неизцерима рана сме ранени, че само един Господ може да я изцери. Ето защо дошъл Той Сам, за­щото никой от старозаветните (праведници), нито дори са­мият закон, нито пророците не могли да изцерят тази рана.

Преп. Макарий Египетски

Не само Светото Писание на Стария Завет е препълне­но с пророчества за очаквания Избавител от греха и неговите последици – смъртта и ада: очакването на идващия Бог, победителя на ада, Който страда, умира и възкръсва, озарявало като светкавица мрака на езическото съзнание… Човечест­вото жадувало за богочовек… Пророчеството за страдащия бог, който слиза в ада заради гордия и озлобен Прометей, е един от най-изумителните образи на Есхил. Хермес казва на Прометей: „И знай, че страданията ти ще свършат само тогава, когато някой бог се съгласи да слезе вместо теб в тъмното царство на Хадес, в мрачните бездни на Тартар“.

В. Илин

Адам… в рая познавал сладостта на Божията любов. И когато бил изгонен от рая и я изгубил, той страдал горчиво и плачел, стенейки много… Не толкова за красотата на рая пла­чел той, колкото за това, че е изгубил Божията любов, която всяка минута тегли ненаситно душата към Бога. Тъй всяка ду­ша, познала Бога чрез Светия Дух, но изгубила след това благо­датта, изпитва Адамовото мъчение… Горчиво плачел (Адам) и земята не можела да го утеши. Горестно копнеел той за Бога и казвал:,, Скучае душата ми без Господа и със сълзи Го търся аз. Та как ли няма да Го търся?.. Не мога да Го забравя дори за минута и се мъчи душата ми без Него…“ Голяма била мъката на Адам след изгонването му от рая, ала когато видял своя син Авел, убит от брат му Каин, тя станала още по-голяма. И той се мъчел и ридаел, мислейки: „От мен ще произлязат и ще се размножат народи, и всички ще страдат, и ще живеят във вражда, и ще се убиват взаимно“. И мъката му била голяма като море; може да я разбере само онзи, чиято душа е познала Господа… Адам изгубил земния рай и го търсел, плачейки: „Раю мой, раю, хубав мой раю“. Но Господ с любовта Си на кръста му дал друг рай, по-хубав от предишния – на небето, където е светлината на Светата Троица. С какво ще се отблагодарим на Господа за любовта Му към нас?

Преп. Силуан Атонски

Из „Тайнството на вярата“, стр. 97-104 и 107-113. Със съкращения

---

[1] А. Лосев. Диалектика мифа. Философия, мифология, культура. М., 1991. Сс. 23-27.

[2] В. Е. П. 42, 202.

[3] Ibid.

[4] В. Е. П. 41, 208.

[5] А. Лосев. Философия имени. М., 1990. С. 166.

[6] PG 85, 40С-41 А.

[7] Точно изложение на православната вяра 2, 11.

[8] PG 3, 376А.

[9] PG 11/1, 41.

[10] Толковая Библия. Т. 1. СПб., 1904. С. 24.

[11] PG 96, 98В.

[12] Archimandrite Sophrony. His Life is Mine. New York, 1977. P. 32.

[13] PL 34, 384.

[14] Лествица 14, 32 [Ioannou tou Sinaitou Klimax. Athenai, 1989. Sel. 191].

[15] Слово богословско 1, 357-359 [SC 122, 122].

[16] В. Е. П. 27, 67.

[17] Слово огласително 5, 175-182 [SC 96, 390-392].

[18] Поучение 1, 1 [SC 92, 148].

[19] Слово нравствено 13, 63-67 [SC 129, 404].

[20] Слово огласително 5, 282-310 [SC 96, 400].

[21] Стихира на стиховната, вж.: Triodion katanyktikon, ekd. „Fos“. Sel. 69.

[22] Помазаник, т.е. помазан от Светия Дух, избраник Божий, спасител. В древността „помазаници“ са наричали царете, пророците и първосвещениците, които били помазвани с осветен елей, та укрепени от Светия Дух, да носят успешно възложеното им служение. „Месия“ като собствено име се отнася до Спасителя на света, Христос, Божия Син – Второто лице на Светата Троица.

[23] Е. Светлов. На пороге Нового Завета. Брюссель, 1983. С. 507.