Защо на всички не им се случват чудеса?

автор: Нектарий, митрополит на Арголида

Бог често пъти мълчи от любов. Винаги обаче съществува един въпрос: защо на всички не им се случват чудеса?

Колко болни хора или техни роднини с вяра умоляват Бога и светиите, но не виждаме да им се случва чудото! Защо?

На този благословен въпрос не съществува еднозначен отговор. Божиите съдбини са като бездна. „Кой ще узнае Божия ум?“, пита апостол Павел. Пълното обяснение е единствено Негово притежание. Въобще не е лесно да си обясним Божиите съдбини, Неговата воля, Неговото мълчание. Не можем да твърдим, че „ето този е повече вярващ, докато другия не толкова“, нито че „Бог обича някого повече, а другиго по-малко“. Както казва пророк Исаия, Божиите съдбини са толкова далече от човешките, колкото е далече небето от земята.

Разбира се, трябва да отбележим и следното. Бог често пъти мълчи от любов. Той допуска сурови изкушения за някой човек, защото гледа много надалече. В Своето всезнание Той знае много добре, че едно изкушение, една болест, болката могат да бъдат ефикасни и спасителни за човека. Светият апостол Павел, който сам лекуваше болни и правеше чудеса, се оплакваше от тежка болест, от „жило в плътта“. И заради това на три пъти умоляваше Господа да го изцели, но Господ му отказа. Неговият отговор беше: „Стига ти Моята благодат, защото Моята сила напълно в немощ се познава“ (2 Кор. 12:9). Тоест – „Моят дар ти е достатъчен, защото неговата сила се изявява напълно сред твоята немощ“.

Много светии, които са страдали от различни болести или друг вид изкушения, като наред с това са можели да извършват чудеса върху други хора, не поискаха от Бог да ги изцели, но да им даде търпение. Съвременните наши свети старци отец Порфирий и отец Паисий стигнаха до там, че да поискат от Бога да се разболеят от рак! И разбира се, те се радваха в болката и прославяха Бога. Отец Паисий казваше: „Колкото научих от болестта, не съм научил от толкова години подвижничество“.

Всичко това не означава все пак, че не трябва да търсим Божията намеса. Така бихме отхвърлили Неговата заповед – „искайте и ще ви се даде, хлопайте и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7), и бихме поставили под въпрос дара и благодатта, които Той е дал на Своите светии – „който вярва в Мене, ще върши делата, които и Аз върша, и по-големи от тях ще върши“ (Йоан 14:12). Нашата отговорност се отнася до молитвата ни и до покайното ни разположение. С други думи – нека да Му позволим да влезе в нашето сърце и в нашия живот. Защото без нашето свободно съгласие Бог няма как да влезе там. Той винаги стои дискретно, с уважение към нашата личност. Хлопа на вратите на нашето сърце, но не влиза насила. Наша отговорност е да Му отворим. Да Му споделим нашите искания, но не като невъзпитани деца, но простичко и смирено. Като искаме, да не изнудваме и винаги да сме готови да изпълняваме Неговата воля. „Да бъде не както Аз искам, но както Ти… нека да бъде Твоята воля.“ (Мат. 26-39,42)

източник: http://amvon.mk, превод: Мартин Димитров