Дух Божествен и дух човешки

Автор: Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф (1898-1988 г.)

„Задругата“ започва поредица от произведения на български духовници, които не са публикувани в интернет пространството. Много наши духовници са писали проповеди и слова, които са слабо известни или не са публикувани изобщо след 1944 г. Първата публикация в този раздел е кратко слово на Варненския и Преславски митрополит д-р Йосиф, избрано от неговата книга „Молитвени размишления за Бога и човека“.

Като се чете Новият Завет, може да се изпадне в затруднение относно значението на думите „Дух” и „дух”. Не винаги при четенето се забелязва, че има разграничение между понятията Божествен Дух и човешки дух. В прочутото си послание до християните от Рим св. апостол Павел показва ясно това разграничение: „Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии”. (Рим. 8:16).

Отношението между Духа Божествен и духа човешки е посочено още в началото на Библията, където се разказва за създаването на света и човека.

След като Вселената общо и Земята специално са били създадени, дошъл ред да бъде създаден и човекът като венец на творението. Библията разказва: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7).

Библията говори това, което с основание изтъква и науката: с тялото си човекът е излязъл от земята. Тялото му се състои от елементи, които се намират в земната пръст. От гледище на тялото човекът е пръст. Но той става и „жива душа”. Пръстта получава „дихание за живот”. Това „дихание” идва направо от Бога. Духът, който прави тялото живо, е вдъхнат от Бога. Когато идва смъртта, тялото се връща в земята, а духът – при Бога, Който го е дал. Човекът има в себе си нещо божествено. Това е неговият дух, който е вдъхнат от Бога и затова е безсмъртен. С тялото си човекът е една обикновена пръст, оформена в образ човешки. С духа си обаче той е личност, която знае, че съществува и влиза във взаимоотношение с Бога и с другите разумни същества, ангели и човеци.

Християнската вяра, която подчертава реалността на личностите и тяхната висока стойност, поддържа, че ние сме наистина духовни същества, а не обикновени автоматични известители на Божествения Дух.

Нищо не може да отнеме от човека неговата духовна същност, понеже ако той престане да бъде дух, не би бил повече и човек. Той може да потъне в злато, но неговата духовна същност поема греховете му; а най-ужасни са греховете на духа, когато той злоупотреби с безценния си дар, свободата, а се противопостави на Божията воля. Най-зловредните между нечестивите „велики” мъже, от които е страдало човечеството, са упражнявали реална, но извратена духовна мощ.

Наистина, ние не сме единни по същество с Божествения Дух, но бидейки духове-личности, сме сродни с Него, подобни сме Нему. И ние имаме като Него разум, сърце, воля. Имаме и свобода да напредваме в доброто, или да потъваме в злото.

В нас има нещо, което е по-дълбоко от дейността на нашите сетива, по-дълбоко от разума; то е ядката и центъра на нашата личност.

Това нещо е толкова много наше, че ние не можем никога да го опознаем напълно, както познаваме нашите душевни способности или нашия морален характер, понеже то самото е познавачът – субектът, който никога не може да бъде обект. То е точката, където ние сме в контакт с Божествения Дух. То е там, на самата точка, която отделя Бога от човека, и свидетелства пред нас за Божия Дух и за нашите души.

На Земята единствено човекът е потенциално чедо на Бога. Той е способен да получава даровете на Духа и когато съгласува своя дух с Божествения, тогава става истинско чедо на Бога. Той не става никога бог, защото е излязъл от Бога като Негово дихание. Неговият дух е винаги отделен от Божия Дух. Но нашата цел не е да бъдем погълнати от Бога, а да растем непрестанно като пълноценни чеда на Бога и да чуваме все по-ясно  свидетелството на Божия Дух към нашите души, че сме наистина Божии чеда.

Това Твое свидетелство, Творче и Промислителю, Господи Боже, ние възприемаме дълбоко в себе си и тогава, когато четем и се увличаме в Твоето слово, и тогава, когато заставаме на молитва пред Тебе и влизаме смирено в непосредствен разговор с Теб, и тогава, когато в усамотение размисляме за Твоите велики дела, и тогава, когато влизаме във взаимоотношение с другите човеци и виждаме в лицата и говора им Твоя печат – печата на разума, сърцето и волята, печата на духа, който си вложил във всички ни.

Човешкият дух Те славослови, благодари Ти и Те моли да го запазиш от изкушенията на злия дух, на Сатаната, който също е излязъл от Тебе, както и добрите духове, ангелите, но се е възгордял и загубил божествената светлина в себе си.

Когато застава пред Теб, човешкият дух Те моли да го осветиш с благодатните Си дарове, както си осветил някога, на първата Петдесетница, апостолите, и да Го направиш Твой сътрудник в благоуспешното изграждане на живота по земните простори.

Човешкият дух Ти благодари за щедростта Ти и Те слави, защото чувства дълбоко в себе си безграничното Ти величие.

Източник: „Молитвени размишления за Бога и човека“, С., 1980 г.

Повече за Варненски и Преславски митрополит Йосиф можете да прочетете тук.