Младите хора и Православието като общност

Автор: о. проф. д-р Радован Бигович

Към първа част

Православието не отхвърля биологично-психологическата любовна връзка, която съединява хората и половете, но въз основа на многовековния си опит е стигнало до разбирането, че тя е непълна и недостатъчна да реши съдбата на човешкото битие. Православието открива по-дълбоките измерения на любовта. Най-дълбокият човешки инстинкт несъмнено е инстинкът за живот и за неговото вечно продължаване. Това е движещата сила в човека, който прави всичко в този свят така, като че ли ще живее вечно. В противоположност на това, модерната култура представя смъртта като нормално явление, пред което всеки се държи ненормално. Ако човек се ражда, за да умре, тогава той е най-трагичното творение във всички светове.

Всички религии, много философии, а днес и отделни науки, посочват безсмъртието на човека като личност, а не само като вид. За разлика от тях, Православието не предлага такова учение, а посочва конкретно начина на вечното съществуване. Съвременната теория за прогреса е именно вулгаризиране на християнското съзнание за безсмъртието на човека (Православието говори само за безсмъртието на човека, а не за безсмъртието на душата – учението за безсмъртието на душата е философско наследство, което не е по-малко опасно от атеизма*). Човекът може да съществува само като цялостно битие, като неразделно единство на душата и тялото, защото в противен случай, това не е целият човек. Както ни учи жизненият опит на Църквата, човешкото безсмъртие се осъществява само ако съществува неразделно единство, основано на любовта между Бога и човека. Дарът на свободата, който Бог е дал на човека, се състои в това, че той може да избира между смъртта и живота. Ако каже не на Бога, ако се отдалечи от Него или ако Го отрече, човек се самоосъжда на смърт. Ако се открие към Бога и ако допусне присъствието на Светия Дух в своята душа чрез чистия си живот, човекът става безсмъртно същество чрез Божията милост. Победата над смъртта не е във властта на човека; той може да победи всичко, но не може да победи смъртта. Единственият победител над смъртта е Бог. Оттук на човека му остава чрез Божията помощ да победи в себе си нагона на смъртта (грехът, злото) и така да не насочи към вечността и към вечния живот. Богочовекът Христос е разкъсал оковите на смъртта завинаги не само на теория, но и на практика, и затова Той е най-дълбинната истина за самите нас и едновременно с това най-дълбинната истина за Бога. Христос открива, че човекът е богообразно битие, както и че Бог е човекообразна личност.

Православието е най-голямата и най-радостната надежда на младите хора именно заради тази най-дълбока истина за тайната на живота, заради реалната и вечна перспектива на човешкото съществуване. То открива вечното измерение на нашето съществуване, което се скрива зад завесата на видимия свят. Православието спуска небето на земята и издига земята на небето като съединява настоящето с миналото и с бъдещето.

Православието не предлага никакви готови рецепти за живот или за това как да се освободим от съществуващите неволи и кризи. То само дава перспектива, в рамките на която се случва драмата на нашия живот, предлага пътя и метода за продължаване на човешкия живот, на това как и къде се осъществява пълнотата на всяка личност. Оттук Православието не може да бъде научено от книгите, списанията, в училищата и в академиите; то може само да се живее. Знанието за Бога не е същото, което е животът по Бога. То не е една от съществуващите вери, идеологии и религии, а самият живот в своята дълбочина и широта. Затова и Православието е винаги съвременно, защото е вечно и жизнено. Съвременно може да бъде само това, което има в себе си живот, а всичко останало е мъртво и остаряло. Оттук можем да заключим, че първата задача пред съвременните родители и възпитатели е да откриват и засвидетелстват на младите това измерение на Православието. Единствено така тяхното слово ще бъде слово за живота, а с това и приемливо за младите. Моралните забрани и жестоките рецидиви, които предполагат, че тайната на нашия живот се състои във формалното изпълняване на заповеди, във вербалното приемане на морални кодекси и в безусловното подчинение на външни авторитети, не водят до никъде. Всички усилия в тази посока ще бъдат безуспешни и в такива случаи практическият живот на младите хора ще протече в съвсем други, нежелани насоки.

От изключително значение е религиозното, естетическото и нравственото възпитание, което е предусловие за това, младите хора да достигнат до онази екзистенциална среща с Бога и до перспективата, където те ще открият истината за себе си и за света, който ги заобикаля. Това също така означава, че никой няма право да налага своя модел на живот на никого, та дори и на младите, защото това предизвиква обратен ефект. Трябва да осъзнаем, че Бог довежда до себе си всеки отделен човек и всички народи по различен начин. Оттук ние първо трябва да открием този Божи план и замисъл за времето и да разпознаем знаците на времето, чрез които Бог ни говори за Себе Си, а с това и за нас. Привлекателността на Православието е именно в това. То дава на всеки свобода на личен избор на пътя, собствен начин на изразяване и изповядване на вярата и живота. Към това ни насочва и историята. Гърците са приели християнството по един начин, руснаците – по втори, сърбите – по трети, румънците – по четвърти. Но тук не става дума за четирима богове, нито за четири истини, а за един Бог и за една Истина. Въпреки че са различни, всички те са станали взаимнозависими и неразривно свързани чрез тази Истина. Това разбиране за Православието се различава съществено и е твърде приемливо, а в крайна сметка е и по-истинно от институционализираното християнство на Запада.

Въз основа на социологическите изследвания се вижда, че в наше време младите хора имат за основна ценност общността. Това не е случайно, защото е очевидно, че днес всички общности – семейството, училището, детските градини, предприятието – са в голяма криза. Поради това човекът е избягал в себе си и се е затворил за другия, което е неестествено за него. Това говори, че младите хора, дори и несъзнателно, са открити към Църквата и то много повече, отколкото мислим. Те не искат църква, която е превърната в „национален клуб”, в сграда, в затворена институция, в йерархическо съсловие, в „религиозно учреждение” или в сурова организация, която освен по име не се различава от другите светски организации. Този доминиращ днес образ на Църквата не решава същностните въпроси на човешкото битие и не им дава отговор. Църквата, която говори само на езика на миналото, все по-малко интересува съвременния човек.

Що се отнася до този стремеж на младите хора за живот в общност, то те намират в Православната църква конкретно осъществяване на тази общност и то по възможно най-добрия начин.
(следва продължение)

Източник: Радован Бигович, „Църква и общество”, ИК ”Омофор”, С, 2003

Използвани са изображения от сайта Доброволци в Ирландия

* Тук не можем да се съгласим напълно с личното на мнение на о. Радован по въпроса за безсмъртието на душата. Повече по темата вж. „Възкресението на живота“, Г. Флоровски – бел. ред.