Много често в Църквата обличаме пороците в добродетели

Публикуваме втора част от интервюто със о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Въпросите задава о. Спиридон Цимурис:

– Говорихте за страха. Ако видим нас, хората, които живеем в Църквата, често сме пълни със страхове, за бъдещето, за утрешния ден, страх  да не съгрешим, страх  от враговете на Църквата, от тъмните сили.

– Вижте, в Църквата трябва да направим един списък. Както в психиатрията има списък, където се изброяват клаустрофобия, агорафобия и т.н, така и ние трябва да направим такъв списък, в който да пише – амартиофобия, есхатофобия, дяволофобия. Съществуват развити форми на фобии и несигурности – разбира се, това е човешко в Църквата, за Бога! – да не създаваме впечатление, че Църквата е място за съвършени. Църквата е лечебница и работилница, където човек влиза, за да работи, не понеже е добър, съвършен и превъзходен, а именно защото не е превъзходен. Това е друг голям проблем, че сме се изпълнили с „превъзходни” и успели и така не  остава място за тези, които да се почувстват провалени. Това е огромна тема. Църквата трябва да улеснява хората към изповедта – дори човек да може да излезе на солея и да каже аз  съм такъв и такъв. Помолете се за мен! Но ако направи това,  най-вероятно няма да го оставят да излезе навън. . .

Относно фобиите – като хора, които живеем в Църквата, сигурно развиваме такива фобии, които са точно това, което казвате. Страхът от греха. Тук човек може да каже много неща- естествено грехът е нещо, което ни отделя от Бога, но е  нещо сродно на човека. Тоест ако ние сме клирици и някой дойде да ни каже: съгреших!, той не ни казва нещо ново, знаем, че човек е това нещо. Голямата грешка от последните години, където в Гърция морализмът се беше наложил, е фактът, че нямахме правилно разбиране за греха като понятие в Църквата и всекидневието. Ние имаме впечатлението, че в Църквата се спасяваме поради нашите добродетели. Това е фарисейство. В Църквата не се спасяваш, понеже си добродетелният, добродетелите са харизми, дарове, Бог ти ги подарява, не защото ги заслужаваш, а защото те обича, обича те изключително много; по някаква причина Бог, Който те обича толкова много, ти го дава. Но не защото го заслужаваш. Ние вярваме, че заслужаваме някои неща, че имаме добродетели. Но в Църквата не се спасяваме, понеже сме някои, а защото Някой ни обича изключително много. Тук има огромна разлика, ако го разберем. Да, върша аскеза, но аскезата няма за цел да утвърдя себе си егоистично, а показва на първо място, че Те обичам, Боже мой. Тя е любовно свидетелство към Бога, че Те обичам, и понеже Те обичам, правя това, което правя, от любов и нищо не търся. И второ, защото искам да си помогна по някакъв начин в този път. Спасението е дар, благословение. Затова често се страхуваме много от греха, не защото ни отделя от Бога, а защото громи в нас идеалната представа, която имаме за себе си. Грехът чупи моята витрина – „как направих този грях?“, мнозина ми казват:

„Как ще отида да го кажа на духовника ми?“

Ама ако не можеш да кажеш на духовника твоето падение, каквото и да е то, каква връзка имате помежду си? За какво отиваш, за да си размените удостоверения за добродетел? Че и двамата сте превъзходни? Въпросът е, че отивам в Църквата, за да занеса моето падение и безсилие; а моята добродетел, ако я имам, няма да я взема и да я превърна, както става в наши дни, в профил. Светостта не държи звънчета, нито ходи по пазарите. Светостта, духовността, дарбите на Светия Дух съществуват, за да се споделят с Тялото на Църквата. Бог ми дава нещо, за да го споделя, не за да го взема и да се правя на духовен или да създавам профил. Това е демонично. Имам дарба, за да я споделя  с някой друг. Ако не я споделя, не е дарба. За съжаление, в наши дни дарбите са се превърнали в индивидуални постижения, които крепят и утвърждават моя духовен профил. Казва:  „а-ах, този е много духовен човек!“ Ние чуваме това, превъзнасяме се и чувстваме гордост. Въпросът не е да се уплаша от греха, защото това ще развали моя имидж, а грехът като екзистенциален грях, че не успях да постигна моята цел, не успях да живея в пълнота моя живот. Това е грехът – че всеки ден се провалям в това да  споделя  живота, който Бог ми е дарил, с другите, с Другия – с Бога.

– А покаянието?

– В наши дни в покаянието също е влязло едно законническо измерение и юридически дух. Какво реално е покаянието? – Според отците на Църквата то означава да можеш да преобърнеш живота си, да промениш всичко, да чувстваш, че не може повече така, че животът, който водих досега, ме съсипа, прогони ме далеч от Бога, не ми дава нещо екзистенциално, не вкусвам нещо и полагаш усилие за едно ново начало. С други думи, чрез изповедта да изтриеш картината на живота си и да напишеш нова история. Но покаянието не може да има връзка с вините. Покаянието и вините не вървят заедно. Ако вървят заедно, това е патологично състояние. Защото този, който се покайва, какво има? – Има радост. Може да плача, но защото обичам Някой. Покаянието съдържа радостотворна скръб. При големи изкушения и изкушения, където сме разпнати и слезли до ада на нашия живот, докато изпитваме страшна болка и се чувстваме вътрешно разбити, в същото време чувстваме едно сладко присъствие, което не ни оставя да се отчаем – и това е  присъствието на Светия Дух, на Утешителя. Покаянието съдържа същия елемент, то не означава да разруша себе си, не означава, че ще чувствам вини по патологичен начин, а че признавам, че само в Христос се възпълвам и искам да се срещна с Него.

– Отче, шокиращо е да осъзнаем, че цял живот сме полагали усилия за нещо, което е извън Евангелието, създавахме или създаваме един профил, живеем живот без покаяние, смятайки и  превръщайки дори благодатта в продукт на закона. Когато осъзнаеш това, какво можеш да направиш? Когато осъзнаеш, че си считал греха за нарушаване на правила, покаянието за покриване на вините и така си устройвал твоя живот, тогава трябва два стане нещо поразително, за да можеш да не загубиш себе си, или по-скоро да намериш твоето истинско Аз, когато си се обременил с толкова много „трябва”, когато си създал един профил, за който години наред си работил, бил си деятелен човек и разбереш, че всичко това е една лъжа?

– Не знам доколко е бил деятелен, защото, ако погледнем живота си в тези рамки, ще видим, че той е бил  в безизходица. Просто смятахме, че това е нашия кръст, че така трябва да стане, докато в действителност ние сами затруднявахме нещата и поставяхме непоносими тежести върху нашите рамене. Ако разбереш това, означава, че си на добър път. Тоест ако в даден момент осъзнаеш, че не си обичал Христос, нито те е интересувал духовният живот, а си искал да се скриеш или да стъкмиш едно мощно Аз или един профил.

– Да се скриеш от кого?

– Вижте, човешката психика е невероятна. Тя се променя, има повече лица от фантом. Когато неизцеленият ум не иска да се промени, когато се страхува от нещо, той прави невероятни комбинации;  за да не се промени, той изнамира възможно най-правдоподобни аргументи. Невероятен е. Трябва да имаш много добра духовна подготовка или духовникът наистина да има дарба и аскетическо усещане и прозрение, за да може да разбере какво се крие зад твоите думи. Ще ви дам пример за това, което казвате.

Представете си един човек, който има страшна агресивност, но я е потиснал в себе си през детските си години. Понеже детето няма мускулната, но и духовната сила да се опълчи срещу силния образец на бащата, всичко, което го наранява или когато го принизяват, или отхвърлят желанието му, това насилие, което упражняват върху него, както и гневът, който чувства към родителите си, ги потиска, за да може да живее, иначе ще се разболее. Приблизително в юношеската възраст, когато юношата вече се е формирал интелектуално и емоционално и има и мускулна сила, се проявява този гняв и агресия, затова и в повечето домове се стига до бой. Или какво друго може да стане? Тази огромна агресивност може да се прояви в младежи, които ходят и трошат всичко по улици, площади, магазини, коли, в училище са много агресивни, трошат всичко по стадионите и т.н. Да предположим, че този младеж в даден момент почувства, че е намерил Христос, напуска стадиона и идва в Църквата без да е изцелил агресивността. Той какво прави? Прави това, което казва психоаналитикът Лакан – прави метономия, тоест преименува същата страст. От стадиона към Бога. Разбира се, преди Лакан го е казал св. Йоан Лествичник, който е великият анатом на човешката душа. „Лествицата” е велико ръководство не само за духовен живот, но и за психоаналитично разбиране на човека. Няма да има друга толкова силна книга, колкото тази, в която светецът е разбрал движения на психиката, скритите движения на психиката. И така, този млад човек идва в Църквата и вече не гони феновете на Панатинайкос, а еретиците. Разбирате ли? Той сменя обекта на своята агресивност и започва да проявява страшна злоба и агресивност към всички различни гледища, към всичко различно от неговото мнение, като воюва яростно. Агресивността е останала в него, не е изцелена, просто наричаме единия „хулиган“, понеже е на стадиона, а другия в Църквата – „зилот и борец за вярата“. Той се чувства ок, и ние сме ок, че имаме борци, докато в действителност това са неизцелени страсти.

Разбира се, имало е отци-поборници за вярата, но те са го правили безстрастно. Старец Паисий много пъти сам казва, че е удрял един-два шамара на двама-трима, но без злост, без страст. Мисля, че вие и всеки един има необходимия опит да разбере дали всички тези, които правят това, го правят безстрастно, или са водени от страсти. С това искам да кажа, както казва св. Йоан Лествичник, и това е най-поразителната фраза за мен, че в Църквата повечето пъти обличаме пороците в добродетели. Тоест поставяме една външна обвивка, една маска, обличаме изключително големи пороци в добродетели и ги изтъкваме като такива. Той дава примери – някой е чревоугодник и какво прави? Постоянно посреща гости. Така отвън изглежда гостоприемен, но с това иска да задоволи своето чревоугодие. Той  дава много примери за това как изопачаваме пороците, като ги представяме за добродетели.

– Във вашата книга правите връзка между гнева и депресията. Депресията е нещо,  което напоследък много ни занимава. Поразително е да виждаш хора, търсещи Бога, изпълнени с депресия или дори да се разтърсваш от това събитие, като си мислиш, че в Църквата всичко е преодоляно.

– Първо да кажем, че не означава, че  този, който има депресия, е грешен. Някой поради своите гени може да е  разположен към това. От друга страна, макар че депресията не е страст, тя е душевно състояние, където навярно се крият страсти. В Църквата ние се борим срещу страстите, но не с едно законническо чувство, че са проклятие. Какво са страстите? Старец Емилиян Симонопетритски казва много хубаво това, че клетият човек, за да може леко да се облекчи, създава страстите, защото те са заместители на Божието отсъствие. Човекът, за да се облекчи, макар и лъжливо, създава страстите. Затова трябва да разберем какво се крие зад страстите, а не просто да ги осъдим. Това  е лесно. Да осъждаме хората и то от амвона с огнени проповеди е много лесно. Но трудното като пастири е да разберем защо другият развива конкретната страст? Коя своя празнота иска да покрие с това? Какво му липсва? Никой никога не е станал сутринта и е казал – колко хубав  ден! Да стана ли егоист? Той не става сутрин, за да направи това нещо, нито някой става и казва днес птичките чуруликат, ще започна да обвинявам хората! Това е негова  нужда, която не намира здрав израз чрез живота в Христос, и той се принуждава с помощта на лъжливи сурогати от този свят да се насити с живот, като за момент чувства облекчение. Но понеже тези неща нямат сила в живота, след това идва разочарованието и т.н. Депресията е проблем, който ни занимава и има пряка връзка с гнева и яростта. Депресията в повечето пъти е потиснат гняв и ярост, които не са били проявени.

Ние обаче сме объркали малко гнева с греха на гнева. Христос чрез св. ап. Павел казва гневете се, но не грешете. Не казва не се гневете, защото е уважил напълно всички човешки чувства. Гневът е чувство, въпросът е когато чувстваш гняв, какво правиш – ако в моя гняв ви обвинявам, че вие сте виновни за това, че съм разгневен – защото това правим – тогава това е грях. Не вие сте ми виновен, че аз съм гневен. Дори ако сметна, че вие сте направили нещо, за да се разгневя, значи вашето действие намира отражение в мен и избухвам в  гнева си. Тоест намира един духовно неизлекуван елемент в мен. Ако се разгневя и изляза на пътя и пребия някой, това е грях. Ако почувствам гняв и бия децата си, това е грях. Но ако зная да изразявам правилно гнева си и кажа – „знаеш ли, това, което правиш, мен ме нервира, защото аз не мога да го понеса“ – това е друго нещо. В някой магазин някои пушат, в някое място пушат и цигареният дим ме дразни. Ако отида и кажа на другия:„ти си негодник, защото пушиш!“,  това не е здрава проява на гнева, а грях, защото пренасям моето собствен проблем върху лицето на другия, като го принизявам, разочаровам и хуля. Но ако кажа: „Много те моля, можеш ли загасиш цигарата, защото аз не мога да дишам, аз се чувствам зле, проблемът е мой, не твой, можеш ли да направиш това?“ Същото може да стане и в нашите отношения. Но ние обикновено смятаме за причина и източник на нашите нерви другия човек, а не себе си. Трябва да се успокоим и с молитвен и диалогичен дух да осъзнаем по коя причина сега се нервирах на детето? Какво направих, та се нервирах? – Тогава ще видим, че повечето пъти, в 90% от случаите, не е виновно детето. Просто детето отразява една моя неизцелена страст и аз ставам агресивен спрямо него. То събужда или отразява нещо в мен, което аз още не съм преодолял.

превод: Константин Константинов

Следва