Създали сме една цивилизация на нещастието

patir-papadopoulos

Публикуваме третата част от интервюто с о. Харалампос Пападопулос за предаването на Пирейска митрополия „Енория в действие“, интервюто води о. Спиридон Цимурис:

продължение от тук

Има един хубав случай в Патерика със св. Макарий и неговия млад ученик, начинаещ в монашеския живот. Ученикът вървял по-напред и в даден момент срещнал един езичник, който носил дърва. Ученикът, веднага щом го видял, започнала да го хули и му казал:

– Ти си еретик, езичник, слуга на дявола!

Скарали се и дори езичникът набил ученика. Малко по-късно св. Макарий срещнал  същия човек и му казал:

– Бог да те благослови, отрудени човече! – понеже носил дърва.

Вижте как подходил към него, с колко различни критерии. Попитал  го: къде отиваш, откъде си? А след това започва да му говори, езичникът постепенно започва да проявява интерес и на свой ред го попитал:

– Ти, старче, какъв си?

Той отговорил, че е  православен монах и т. н., като накрая езичникът, който бил жрец, се кръстил.

Този различен подход ни показва, че лицето на езичника събужда и отразява в младия монах това, което той самият още не е преодолял. Какво означава езичник? – Човек, който не пости, увлича се по танци, жени, разюздан живот. Това провокира в ученика страстите, които иска да победи, но още не е успял, и затова го напада. Това става повечето пъти в живота ни. Нервираме се на децата ни, на съпругата ни или на някой друг, защото събуждат в нас неща, които още не сме преодолели или ни напомнят за нас. Ако нашето дете спи много, и ние правим това, се подлудяваме. Ако детето ни е малко непокорно и ние сме били така, пак се подлудяваме.

Св. Макарий, понеже бил духовно здрав, нямал отрицание, а имал правилно отношение към жената и изобщо към нещата от този свят. Светците не отхвърлят радостта, а я поставят в нейното правилно измерение, в здрава мяра. Така другият не събужда никакви страсти. По това се личи смиреният човек. На един смирен старец казват: „Блудник си!“ Той казва: „Да, такъв съм.“ „Егоист си!“ – „Да, такъв съм.“ Той не иска да докаже нещо, свободен е, защото и клеветата и похвалата са една и съща тъмница.

Смиреният не е злочест.

– Ни най-малко, той е много жизнен, защото, за да си смирен, трябва да имаш духовна смелост. Но ние сме объркали това, което казва отново св. Йоан Лествичник, че смесваме добродетелите с естествените дарби. Едно е добродетелта, а друго – естествената дарба. Тоест бабата на село, където живея, понеже няма чене (да дъвче), не означава че пости доброволно, – ако може да яде месо, ще яде. Просто не може да дъвче месото. Това не означава, че е постница. Въпросът е да можеш (да го направиш, т.е. да ядеш месо) и да не го правиш. Ако така съм се родил и моята ендокринна система е такава – с понижени функции, това не означава, че съм смирен, защото в същото време помислите ми може да са пълни с високомерие. А ние казваме: „Колко добър човек! Свято дете!“ Не е свято дете. Защо този, който се изразява по-емоционално, да не е добродетелен? – Имаме светци, които проявявали много силно своите чувства. Например св. Арсений Кападокийски се карал с квартала, но безстрастно, хвърлял яденето, което му носили, ядосвал се; св. Василий Велики бил суров, строг, св. Григорий Богослов – чувствителен, пишел стихове. Св. Йоан Златоуст – любящ – затова говори за любовта. Но това показва разнообразието на дарбите и различността и уникалността в Църквата.

Но през последните години в Църквата ние искаме да наложим едно духовно клониране, където единият да бъде клонинг на другия, всички да сме едни и същи. Не става така. Св. ап. Петър е гневлив, има сила в себе си, затова и отново св. Йоан Лествичник казва, че страстите не се преодоляват, а се преобразяват. Св. Мария Египетска била жена с много силна любов, с  много голямо любовно разположение, което обаче насочила в погрешен път, към блудството, а не към ближния, към Христос. Защо става светица? Нека тук кажа, че светци много лесно стават големи грешници, където ще видите еди-коя си блудница – и тозчас станала светица. За тях е по-лесно да се покаят. И виждаш някой, който е израснал в неделното училище и се затруднява да напредне в духовния живот. Нещо става там, но не това е темата сега. Във всеки случай искам да кажа, че преп. Мария Египетска с покаянието си успяла  да преобрази своята страст, т.е. своето любовно разположение – което било много мощно, и да го насочи към Христос. Това направила. Затова отците казват: насочи твоя гняв към дявола, към твоето зло Аз. Но човекът, който е гневлив, няма да стане на мига негневлив, и не трябва да става на мига, не това е целта.

Светостта е пътят на всеки един човек, който е призван да преобрази своите страсти и да ги насочи към Бога. . .

– Тя не е наше постижение, а Божий дар. Един човек ми казваше: „Отидох като студент на Света Гора и ни казваха – Елате при мене! Да ви кажа едно чудо, едно духовно слово! Опитваха се по някакъв начин да те привлекат, да отидеш при тях, да направят голямо братство. Единственият, който не говореше, бе старец Паисий. Той дори веднага след службата бързо си тръгвал от храма. Обаче – ми казва този човек, студент по онова време, вече възрастен – нещо в теб ти казваше: върви при него!, а не при другия.“ Старец Паисий нищо не казвал, но човекът усещал, че тук има нещо, защото старецът имал благодатта на светостта, на духовността.

Нека кажем и нещо много важно, че светецът не знае, че е такъв. Ако го знае, не е светец. Светостта не може да е постижение, защото не знаеш, не разбираш, че си светец. Ако го разбереш, край. Вече не си. Видяхте ли някой свети отец да казва аз съм светец? Но ние какво казваме: „Знаеш ли колко чист човек съм?“ Е, остави аз да го разбера, че си чист! Или: „Аз, който съм невинен! Който съм такъв и такъв и такъв!“ Това са отбранителни механизми на егото, което иска да се защити пред заплахата на другия, където чувства, че е застрашена неговата репутация. Светецът не иска да има сила, нито власт, нито да се показва. Ти го разбираш, то е като аромат. Усещаш хубавия аромат.

– За болката. Пишете, че ние сме създали една цивилизация на Депон (обезболяващо лекарство), която се опитва да облекчи една болка, която дори не познава. Доколко тази болка ни води до откриването на нашето истинско Аз?

– Да, когато казвам, че тази цивилизация е една цивилизация на Депон, имам предвид, че хората в следвоенните общества – понеже изпитаха страшна болка и страдаха на екзистенциално равнище – както и на телесно и душевно, – поискаха техните деца да не изпитат болка. Така се появи този страхотен лозунг, че „няма да позволя на моите деца нищо да им липсва!“ – и ги съсипаха. Защото, ако човекът няма вътрешен недостиг, не предприема нищо. Липсата ни кара да пристъпим към действие. Без тази липса не съществува изкуство, цивилизация, мъдрост, святост. Фактът, че нещо ми липсва и трябва да го потърся, ме кара да търся. Ако всичко е наготово, нищо няма да потърся. Така създадохме една цивилизация, която по всякакъв начин иска да избегне болката. Болката е благословение, тя е основен дял от нашето битие. Няма живот без болка, тоест без кръст. От многото неща, които Христос иска да ни открие чрез Кръста, е и това, че животът е кръстно-възкресен. Дори Христос не е изключен от болката. А ние отиваме на църква и искаме да не изпитваме болка, да не умираме, да не се разболяваме, да не катастрофираме с колата. . .

Някой ми каза: „Причастих се, но ме боли главата!“ Е, не си изпил Лонарид (лекарство), а се причасти. Каква връзка има св. Причастие с това дали те боли главата? В Църквата виждаме обратното. Покланяме се на Кръста, където Христос е облян в кръв, отхвърлен, презрян, чувства се изоставен дори от Бог Отец и казва: „Или! Или! Лама савахтани? сиреч, Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” Там обаче Той освещава човешката болка. Това, което ние в Църквата много пъти обвиняваме и казваме на другия: „Ама защо да те боли? След като вярваш в Христос? Нямаш ли вяра?“ Нима това означава, че този, който има вяра, не изпитва болка? Къде го видя това? Къде го пише в Евангелието? Христос плаче на гроба на Лазар, плаче в Гетсимания, душата Му е прескръбна и отива и буди три пъти учениците Си, защото се чувства сам. Има самота. А ние, когато другият идва и ни казва, че има самота, му казваме:  „А-а-а, ти си егоист, затова чувстваш самота!“ Или: „Грешен си и затова е така!“ Не изпитваме съчувствие към другия, не искаме да почувстваме болката му там, където е, не там, където бихме искали да бъде.

Опитваме да избегнем болката. Но е заблуда, че в Църквата всички проблеми ще изчезнат. Кои проблеми ще изчезнат? Проблемите не изчезват, но ти, бидейки брониран с Божията благодат и с присъствието на Светия Дух, минаваш през огъня и не изгаряш. В Църквата не спираш да имаш проблеми, а имаш възможността да изпитваш болка и да не се отчайваш, да изпитваш болка и да се усмихваш, да обърнеш болката в път, който води до Бога. Ние обаче искаме да заличим болката от нашия живот. Затова и правим нещо страшно. Например връщаш се вкъщи уморен, влизаш вътре и те боли главата. Нека предположим, че не те боли от жена ти, а защото са те изморили на работа. Какво правиш? Няма и 5-10 минути и отиваш и вземаш Депон. Защо? За да успокоиш болката. Но, за да дойде болката, тя иска да ти каже нещо, не идва просто ей-така. Иска да ти каже, че си прекарал деня по погрешен начин, че си прекалил, излязъл си от твоите граници, че евентуално си  позволил на другите да навлязат твърде много в твоя живот, че си загубил твоята надежда, че си послушал много ума си, че не си се борил правилно с твоите мисли. И така болката е дошла. Същото важи и за всички болести. Затова болката има благотворно действие. Нещо иска да ни каже, но ние не искаме дори да я чуем и така не можем да приемаме нейните послания. В действителност болката е път, води ни някъде, винаги иска нещо да ни каже.

– Изцелението в нашата воля ли е? Пишете, че ни е удобно в болестта, защото сме създали картина за едно болно Аз и с това печелим симпатията на другите.

– Това е истина, защото нашата цивилизация е цивилизация на нещастието. Какво означава това? От много малко сме научени да бъдем нещастни и така не издържаме щастието. Много хора не издържат щастието, радостта. Затова, веднага щом срещнат малко радост, искат да намерят нещо, за да могат да се оплакват. Защото, когато израстваш, когато ти отдават повече значение? Когато плачеш. Когато не плачеш, те оставят в една стая, играеш си, мама готви или гледа „Великолепният век”(турски сериал) и те оставя сам. Ако заплачеш, ще дойде да види какво правиш. Ако не плачеш, може никой да не ти обърни внимание. Шокиращо е, че твърде много деца в детската възраст несъзнателно развиват болести, само и само да привлекат погледа на родителя си или да сближат родителите си. Несъзнателно, не го правят по план. След това е трудно да махнеш това от себе си и затова се оплакваме. Винаги заемаме тази роля на жертвата, на достойния за оплакване, на злочестивия. Затова и много християни в Църквата чувстваме вина от радостта. Когато сме радостни, чувстваме вина: „Защо да съм радостен? Нещо лошо ще се случи сега.“ Някой каза:“Напоследък сме много радостни – по-скоро Бог не ни обича.“ Тук отново сме объркали думите, че Бог наказва този, когото обича и изкривяваме много тяхното значение. Първо на първо, Бог не е причина за бедите. Просто Бог допуска някои неща, защото знае по-добре кое е полезното за нас.

unhappy

Но за да се върнем към това, което казахте – да, създали сме една цивилизация на нещастието. Тя не е цивилизация на радостта, ние не сме радостни. Повече ни харесва ропотът, мърморенето. Дори всичко да е добре, ще намерим за нещо да измърморим. Няма славословие, винаги нещо ще намерим нещо, за да създадем предпоставките да се разстроим вътрешно. И правим това много хубаво, когато ходим на пътувания. Със семейството отиваме на почивка и докато всички тръгваме  с усмивка на лице, по пътя ще се изтрепем, а на връщане не си говорим.

– Защо става това?

– Защото в нас съществува една рушителна сила, която ни спира всеки път, когато сме на път да изпитаме радост. Защото, ако си здрав, трябва да направиш нещо. Идва и чувството за отговорност. Страшното е, че много пъти казваме, че ще слезем до ада на душата ни и ще видим нашите отломки, но освен тях там ще видим и нашите дарби. Ние обаче не искаме да ги видим, защото дарбата означава отговорност. Затова ни е удобно да сме болни, жертви, въобще нещастни и клети, за да може някой друг, а не ние, да поеме живота ни и отговорността за него.

– Духовно ръководство и свобода. Вашият коментар?

– Духовното ръководство е много важен дял за нас, които искаме да живеем живота в Христос, но е нужна разсъдителност. Първо от страна на духовника, към който се обръщаме. Той в никакъв случай не трябва да скрива лицето на Христос с неговото лице. Това обаче се случва. Повечето пъти поставяме нашето лице отпред и скриваме лицето на Христос. Другото е, че духовникът трябва да уважи напълно свободата на човека и това означава да му позволи да поеме риска на своите избори, за да даде плодове, които може да са много добри, но може и да са катастрофални. Но човекът само така ще се покае. Духовникът не трябва да отнема отговорноста за живота на другия човек. Напротив, трябва да го направи зрял в Христос, защото основната предпоставка, за да стигнем до Бога, е да разрушим всички патерици, да стигнем до момент, където да не се крепим на нищо друго, освен на Бога. Естествено това ще стане постепенно, не може да стане на мига. Оттук отговорността на духовника е да поеме човека и да го направи зрял човек в Христос, който ще поема риска и отговорността за своите избори. Не може духовникът да решава каква кола ще си купя или на кой етаж да си купя апартамент, защото това отменя напълно човешката персоналност. Духовникът ще изрази своето мнение по дадена духовна тема, но като съвет, да му показва, а не да му казва: „Направи това и това!“ Послушанието също е голяма тема, и при него има огромно изкривяване, защото  послушанието в света, в брачния живот е едно, а в монашеството друго. Те са напълно различни, но ние сме ги смесили. И естествено се терзаем, терзаем и другите.

Край на интервюто

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: