Светостта е преживяване, а не математика, която да обясним

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Никой не трябва да се страхува от живота. Християнин  е човек, който не се страхува от живота, а се радва на живота. Св. Литургия, св. Евхарстия, която е алфа и омега на нашия живот, е усилието ни да живеем евхаристийно (благодарствено), доксологично (славословейки), защото не отхвърляме материята, а я преобразяваме във връзка с Бога. Така можем да преобразим всичко във връзка с Бога. Някога в една беседа една млада жена ме попита: „Казахте, че старецът Порфирий казвал да се радваме на всичко – на морето, на къпането в  него и т.н. Но не трябва ли да внимаваме в тези изкушения?“. Да, но проблемът според православното богословие  – и св. Максим Изповедник го казва много хубаво – е в произволението и във волята на човека. Нещата не са лоши сами по себе си, а въпросът е как ние подхождаме към тях. Животът не е зло, но ние го изкривяваме, изопачаваме и превръщаме в ад. Божиите създания не са зли, а  значение има начинът, по който ние ги използваме, как гледаме на тях. Въпросът е да можем да ги видим като радост и благословение. За да живееш духовен живот, не е нужно да избягаш от света, а да преобразиш света, да го видиш в друг образ, с други очи и разбиране, с друга връзка, да го видиш по Бога.

Виждаме това във велики светци, аз обичам изключително свети Порфирий, голяма слабост ми е. Той е светецът, който промени живота ми, защото е човекът на радостта, на светлината, той е радост, светлина, радвал се на всички, има страхотни текстове, за горите, за морето, за хората, за човешките лица, от простото ръкостискане на човека до св. Литургия, до всичко. Това е и св. Литургия – да научим отново това, което сме забравили, да бъдем евхаристийни и доксологични хора, да казваме „Слава Богу!“ – но не го казваме. Въпросът е да кажем „слава Богу“, да благодарим, да бъдем радостни хора. Но ние не го правим и не го правим по една причина- защото имаме много лоша връзка с времето. Чувстваме времето като тежест. Страшно е това, което правим всяка вечер у нас. Обличаме пижамите, прекръстваме се и вместо да кажем „слава Богу!“, казваме: „уф, мина и този ден!“,  сякаш е проклятие – денят, който Бог ти е дал, да го смятаме за проклятие! Докато той е възможност за теб – възможност да създадеш отношения с хората, да се покаеш – откъде знаеш, че ще доживееш до сутринта, кой ти каза това? Дар е, всичко е дар, Божието присъствие е дар, другите хора са дар, ако ще ни да измъчват, (и ние ги измъчваме, защото сме клети, не сме зли, а уплашени, наранени). Те обаче са дар.

Така човек придобива предпоставки да се радва на всичко. Такъв бил св. Порфирий, такива били и светците на Църквата. Когато отидох за първи път при светия старец Паисий, от вкъщи ме бяха подготвили: „А-а-а, ще видиш един светец  сега!  Внимавай да не кажеш нищо, да не си кръстосаш краката, да не  се чешеш по ухото!“ – вътрешно се бях смутил. Когато приближих килията, чух гласа му, имаше хора вътре, започнах да треперя и пулсът ми се ускори. Казвах си: „Ох, как ще му кажа това, което имах да казвам?!„. Но влязох вътре, той ни видя, прегърна ни, радост, шеги, закачки, ободри ни. Светостта е преживяване, Бог е преживяване, не е математика, която да обясним. Чувствахме, че от стареца преливаше святост. Казах му:

– Геронда, имам един проблем, бих искал да ви кажа нещо!

Наистина исках да му кажа нещо, минавах през труден етап – бях в последната година на лицея. Помня, че неговата прегръдка беше чудото. Не това, което ми каза. С колко голяма и дълбока прегръдка ме прегърна! Това беше чудото. Тоест чувството, че някой те обича, това избавя, любовта избавя, не думите, защото в ума си знаем всичко много добре и говорим превъзходно. Но защо не го прилагаме? Докато го знаем и го говорим хубаво, не го правим. Това, което ни липсва, не е знанието, а съвършената увереност за любовта. Светците имали тази абсолютна любов. Старецът Паисий седял и слушал един младеж с психологически проблеми седем часа без да мръдне крака си, за да не му покаже, че се е изморил. Така стоял прикован на стола седем часа. И това спасило и изцелило младежа, защото се намерил един човек, който наистина да го изслуша с любов. Както някой друг, който ходил при стареца и му говорил, говорил, говорил един час, старецът не успял да каже нещо, защото бил бомбардиран с думи, и накрая този човек му казал:

– Благодаря ви изключително много за Вашите златни думи!

След като старецът не успял  да каже нещо. Този човек обаче се изцелил вътрешно, защото за  първи път някой го изслушал. Това не е самопонятно. Повечето жени вкъщи никой не ги слуша. Аз живея в вътрешността на страната (отец Харалампос живее и служи в критско село – бел.прев.), в селата, където хората имат огромна самота и особено жените. Защото мъжете излизат, ходят в кафената, а жените стоят цял ден вкъщи. По принуда ще гледат „Великолепният век” (турски сериал), след като няма кой да ги изслуша. . .

превод: Константин Константинов