„Не искам с него в Рая!“

2p20151118-pal_6284-595Автор: митрополит Иларион (Алфеев)

За любовта към ближния

Една възрастна жена, приближавайки се към мен в храма, ми каза: „Отче! Не мога повече да търпя мъжа си! Иска ми се по-скоро да умра и да ида в рая, за да не го виждам повече“. Аз и отговорих: „Скъпа моя, единствената възможност за вас да бъдете в рая е да попаднете там заедно с мъжа си. Без него можете да разчитате само на ада“. Тогава тя каза: „Не искам с него в рая. Където и да е, само по-далеч от него!“.

Често хората мислят, че можем да попаднем в рая и при това да се избавим от други хора, че можем да бъдем с Бог и при това да забравим за ближния. Много и към Църквата се отнасят като към място, където могат да се скрият, да се отделят, да се уединят в скромното си ъгълче, така че никой наоколо да не ги забелязва. Но разликата между Църквата и света е точно в това, че в Църквата хората са обърнати с лице един към друг, те са открити един към друг, докато в света те могат да враждуват, да се ненавиждат или просто да се игнорират един друг. И разликата между рая и ада е точно в това, че в рая всички са заедно, обединени от любовта към Бога и един към друг, докато в ада всеки се оказва отделен от Бога и от останалите, всеки чезне изолиран, в самота и оставеност.

Как да обикнем ближния? Първо трябва под външния облик на човека да се опитаме да видим неговата истинска, дълбока същност. Трябва да се опитаме да прозрем там, където във всеки човек е скрит образа Божий, скрит под външните наслоявания. А именно този образ ние трябва да видим и да му се поклоним у всеки от ближните ни.

Много разпространена грешка, станала първопричина за много конфликти между хората е да не приемаме човека такъв, какъвто той е, да искаме да го видим друг: от наша гледна точка на него нещо не му достига, в нещо той може да стане по-добър. Ние си създаваме измислена схема и искаме човекът да се впише в нея. И доколкото той не се побира в тази схема, ние живеем в постоянен конфликт между нашите представи за това, какъв той трябва да бъде и реалността.

Ако се научим да изхождаме от това, което ни е дадено във всеки човек, а не от това, което ни се иска да виждаме в него, нашето отношение към хората би се променило по кардинален начин. Трябва да помним, че Бог обича всеки човек именно такъв, какъвто той е. Да, Бог чака, докато грешникът се покае, поправи, докато се обърне към Него; Бог иска всеки човек да стане по-добър отколкото е; Бог страда от несъвършенството на човека, от неговите грехове, от това, че човек Го оставя и забравя. Но всичко това не пречи на Бог да обича човека още преди човека да се обърне, преди човекът да се поправи. Според учението на св. Исак Сириец, любовта на Бог към човека не намалява дори и когато не среща взаимност. Да си припомним бащата от притчата за блудния син: даже когато синът му, изоставяйки го, отишъл в „далечна страна“, бащата продължава да го обича и чака. Често членовете на едно семейство живеят в постоянен конфликт, защото се обвиняват един друг в липса на любов. На мъжа, например, започва да се струва, че неговата жена не го обича достатъчно, поради това той изпитва към нея неприязън, разиграват се скандали. И неговата любов отслабва от това, че както му се струва, той не среща взаимност… Но конфликт може да възникне и от „излишък“ от любов: когато любовта става страстна, сляпа, егоистична, когато човек започва да се отнася към другия като със своя собственост. Оттук се заражда ревност, възникват неоправдани подозрения, незаслужени упреци. Както от липсата на любов, така и от „излишъка“ на любов се разрушават семейства.

Нерядко родителите са недоволни от децата си, считат, че децата им се занимават не с това, с което трябва, не слушат, не проявяват достатъчно внимание и грижа. Да, децата трябва да слушат родителите си и да се грижат за тях. Да, родителите носят отговорност за своите деца и в някой случаи са длъжни да се намесят, за да помогнат, за да покажат на децата от позицията на своя по-голям опит това, което децата в своята незрялост не виждат. Но родителите не трябва да забравят, че тяхното дете е свободна личност, имаща право самостоятелно да избира своя път, да определя своите интереси, приятелския си кръг. Често майката се държи с детето си строго, лишавайки го от развлечения, контролирайки кръга на неговите контакти, забранявайки му да се среща с тези или онези измежду приятелите му. Случва се от нравствени съображения вярващи родители да забраняват на децата си да гледат телевизия, да ходят на кино, да се разхождат навън. При това те не винаги успяват да обяснят в какво се състои смисъла на такова въздържание, не осигуряват на детето позитивно изпълнен живот, а само забраняват едни или други неща. Никоя забрана, никое ограничение не може да стане насока на духовния живот. И до някакъв момент детето търпи, а след това изведнъж (на шестнадесет години, на дванадесет, или дори по-рано) отхвърля от себе си това иго, а заедно с това загубва и вярата си.

dosietata-h-iskam-da-povyarvam-blu-rayПонякога християнин, живеещ в семейство в което не всички споделят неговите религиозни убеждения притеснява живота на останалите членове, пречейки им да се занимават с това, което от неговата гледна точка е осъдително и нехристиянско. Например, в семейството имаме дълбоко вярваща майка, невярващ баща и деца, които макар и да ходят на църква с майката, все пак не споделят нейните виждания дотолкова, че да се откажат от развлеченията. Приближава Нова година: на мъжът и децата се иска да празнуват. Но майката, считайки този празник за „езически“, забранява на децата да се веселят, храни ги с постни храни (та нали Новата година се пада в Рождественския пост). А може би в този случай би било по-добре да пожертва себе си и своето благочестие, да направи за мъжа и децата си истински празник, а след това и още един празник – на Рождество. И така постоянно, докато животът на семейството не се превърне в един цял, ежедневен празник. Та нали точно в това се състои християнството, в това проявление на най-висша любов към ближния – забравяйки за себе си да се пожертваме и да живеем за другите, да се стараем да им доставяме радост.

Нерядко любовта на родителите към децата се превръща в иго от което децата не успяват да се освободят през целия си последващ живот. Любовта не трябва да прераства в насилие над личността. Спомням си един страшен, трагичен случай с тринадесетгодишно момиче. Майката изисквала от нея абсолютна искреност, считайки че има с дъщеря си „специални“ отношения и тя няма право да крие от нея нищо. Веднъж момичето получило двойка, но се уплашило и не казало на майка си. Тя все пак узнала за това по някакъв начин, отишла в училището да изясни отношенията си с дъщеря си и с учителите. Момичето, чезнещо от страх, че ще бъде разобличено, видяло през прозореца майка си, приближаваща се към училището. Изчакала майката да влезе в сградата, избягала навън през задния вход и пред учите на останалите деца се хвърлила под гумите на първия преминаващ автомобил. Тя починала след няколко часа в болницата. Дошло в съзнание преди съзнание преди смъртта си момичето казало, че всъщност не искала да се самоубива, а само да „изплаши“ майка си, да и отвлече вниманието. Не винаги и не всеки човек е способен на абсолютна взаимност, на абсолютна честност. И не трябва да изискваме от човека това, което той не може да ни даде – дори това да е нашия син, дъщеря, брат или сестра, съпруг или съпруга, приятел или приятелка. Нека всеки да се разкрива пред вас в такава степен, в която той иска и може да го направи. Не трябва „да се промъкваме в душата“ на човека, защото душата е светая светих и там може да влезете само ако ви отворят и ви поканят. Понякога може да стоите и да чукате пред вратата, така както Христос чука в душите на хората, но тихо и не упорито. И ако вратата не се отвори, по-добре да се отдалечим. Любовта към ближния трябва да бъде мъдра. Тя трябва да бъде жертвена, като любовта на Христа, Който ни е възлюбил такива, каквито сме. Тя трябва да принася радост на ближния, а не да бъде за тях „бремето на неудобството“. Тя трябва да бъде абсолютна, но не трябва да изисква адекватна любов от страна на ближните ни. Тя не трябва да се изражда в ревност, да довежда до кавги и обиди, да ограничава свободата на ближния, не трябва да бъде егоистична, не трябва да отслабва, ако не срещне взаимност. Св. ап. Павел казва: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада…“ (1 Кор 13:4-8)

Превод: Христо Георгиев, източник: http://www.hilarion.ru/materials/katehizis/

http://www.hilarion.ru/upload/iblock/d1d/d1dc2bdf15d67dc10efb5f14d51c10c0.pdf

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: