Беседа за поста

Автор: митрополит Иларион (Алфеев)

Беседата е част от сборника „Вы – свет мира“. Сборникът съдържа цикъл от беседи, произнесени от Негово Високопреосвещенство Волколамския митрополит Иларион (Алфеев) в московския храм „Св. Великомъченица Екатерина“, по време на Великия пост, в периода между 1998 – 2000 г. По това време игумен тогава Иларион е предстоятел на храма и изпълнява там пастирското си служение. Понастоящем Волколамският митрополит Иларион е ръководител на отдела за външноцърковни връзки на Московска патриаршия и един от водещите богослови в Руската православна църква и в Църквата въобще.

Защо постим? В какво е смисълът на поста за нас – и от духовна гледна точка и от гледна точка на телесното въздържание?

Ако се обърнем към произхода на поста, ще видим че във вехтозаветните времена постът вече е представлявал един от основните елементи на аскетичния живот. Хората постили в знак на покаяние, постили са пророците и учителите Израилеви преди да излязат на проповед и служение. Постили са и царете и простолюдието за да се помирят с Бог, да принесат покаяние и чрез въздържание да покажат на Бог своята любов.

Знаем, че Христос започнал Своето обществено служение след Кръщението с това, че се усамотил в пустинята и прекарал там четиридесет дни в пост, след което бил изкушаван от дявола. Иисус Христос, Който бил Въплътения Бог, поради човешката си естество имал нужда от укрепване в духовната, душевната и телесната подготовка за Своето служение. И точно заради това преди да излезе на проповед Той се усамотил в пустинята и там постил – не ядял и не пиел нищо.

Има места в Евангелието, които могат да ни накарат да мислим, че Христос не ценял особено много поста. Например, когато фарисеите пристъпили към Христос и Го запитали „защо учениците Иоанови и фарисейските постят, а Твоите ученици не постят?“ И Господ им отговорил „нима могат сватбарите да постят, когато е с тях младоженецът? Докле е с тях младоженецът, те не могат да постят; но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава, през ония дни ще постят“ (Марк. 2:18–20).

Да си представим за момент живота на Христос и Неговите ученици. Това бил живота на странстващия Учител – Човекът, Който заедно със Своите ученици ходел от град на град, от село на село. Някъде Го приемали с любов, другаде – недоброжелателно. Понякога Той разделял трапезата си с богати и влиятелни хора, с фарисеи и книжници, но по-често се оказвал в домовете на бедни хора. И когато Христос идвал в нечий дом, Той не искал за Себе си по-особена храна, а ядял това, което Му предлагали. Преминавайки през засетите поля, Неговите ученици късали класове и ядели, като ги стривали с ръцете си, нарушавайки с това по някога съботата. Времето, отпуснато на Христос за Неговото служение сред израелския народ било прекалено малко, затова Той бил съсредоточен върху главното и някак си оставял настрана всичко второстепенно. Именно затова Той и Неговите ученици не винаги спазвали традиционните предписания за пост в събота. Ние изобщо не намираме в Евангелията указания за това, че Христос е спазвал някаква диета. Той ядял месо (иначе не би вкусвал пасхалната трапеза със Своите ученици), ядял риба, ядял това, което било достъпно за Него и учениците Му.

Но всичко това съвсем не означава, че Христос е пренебрегвал поста. Помним, че когато Неговите ученици не могли да изцелят бесноватия и попитали защо не са могли да направят това, Господ им отговорил: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21). А след това дошло време, когато от сватбарите отнели Младоженеца, когато Христос вече не бил с учениците си, и тогава учениците възродили традицията на поста – пост, съчетан с молитва. Знаем, че в ранната Църква учениците на Христос се върнали към традиционните юдейски предписания за поста. В Деянията на светите апостоли ние срещаме указания за това, че апостолите са съблюдавали пост.

Какво е всъщност постът? Ако говорим за външната страна, то постът е телесно въздържание, въздържание от една или друга храна. В съвременната практика това е преди всичко въздържание от блажна храна, т.е. месни, млечни храни и изобщо храна с животински произход. Впрочем, с изключение на строгия пост се разрешава риба. През строгия пост освен това, не се разрешава употребата на алкохолни напитки. Постът е съпровождан и от въздържание от брачното общуване.

Но всичко това е само външната страна. И ние трябва да помним, че спазваме поста не заради въздържанието от храна, а за да достигнем все по-високо в своя духовен път. Неприемането на една или друга храна не трябва да бъде самоцел. Та нали съществуват много причини, поради които човек не може да спазва телесния пост – например болест, старост, бедност. Постът е предназначен за здрави хора, за болните пост се явява самата болест. В много случаи лекарите забраняват да се спира консумацията на храна от животински произход. И трябва да помним, че Църквата никога и никому не е предписвала да извършва насилие над своето естество, не е призовавала да се нарушават предписанията на лекарите.

Не трябва, също така да се налага задължителен пост на малки деца. С времето, в зависимост от тяхното развитие и растеж, ние трябва да възпитаваме в тях съзнателно отношение към всичко в Църквата – към богослужението, към молитвата, към поста. Може да се приучават децата към някой ограничения в храненето, но това трябва да става постепенно и не в вреда на здравето им.

Съществуват и други ситуации, в които ние не можем да изпълняваме изцяло поста, например по време на пътуване. Христос, ходейки от село в село, не спазвал поста може би точно защото избрания от Него начин на живот не му позволявал да го спазва. Когато пътуваме, ние сме поставени в особени, независещи от нас условия. Същото е и когато живеем у други хора или сме на гости. Както се казва, в чужд манастир не ходим със своя си устав. Понякога ме питат: „Какво да се прави, ако в постен ден ни поканят на рожден ден или на отбелязване на някакво друго събитие? Може ли да се яде това, което предлагат домакините, или трябва да се избягва храната със животински произход?“ Мисля, че въпросът трябва да бъде поставен по друг начин: да отидем ли или да не отидем? Ако вземем решение да отидем, тогава да стоим сред радващите се и веселящи се хора с постно лице, отказвайки предлаганата храна и бидейки мълчалив укор към всички непостещи, според мен би било неправилно. Господ Иисус Христос казвал: „Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерните; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:16–18) . Тези думи на Христос показват, че поста има вътрешна и външна страна. И точно за тази вътрешна страна ми се иска да кажа няколко думи.

Първо нека ви прочета един малък откъс от Книгата на пророк Исая:

Защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ – Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай;  раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава.  Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне; и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша ще насища душата ти и ще угои костите ти, и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват (Ис. 58:3–11).

Както виждате, във вехтозаветните време вече е съществувала ясна представа за това, в какво се състои поста. „Защо ние постим, а Ти не видиш?“ питат Бог постещите. Това става, защото на първо място не е поставено главното. Пророкът казва, че ако човекът пости „за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите“, то такъв пост не е угоден Богу.

Нерядко в християнските среди може да се види такава ситуация: Хората живеят весело, дружно, но започва пост и те се озлобяват, стават раздразнителни, карат се един с друг. Това става отчасти защото като се въздържат от храна хората с това смиряват своето физическо естество, заглушават телесните страсти. А страстната енергия търси някакъв изход; и ето – тя се „разплисква“ върху другите хора. Ако се получава така, постещият трябва да разбира – неговия пост е именно този небогоугоден пост, за който говори пророк Исая. Ние трябва да постим не „за караници и разпри“, но за да се помирим с Бог и с другите хора. Постът трябва да освобождава нашата духовна енергия за добри дела.

По думите на пророк Исая, постът се заключава в това да облечеш голия, да нахраниш гладния, да разделиш хляба си с ближния. Същността на поста се изразява в думите: „да отдадеш на гладния душата си“. Постът е времето, когато ние трябва да забравим за себе си, да се научим да жертваме себе си заради другите. Времето на Великия пост ни е дадено точно заради тава, да преразгледаме своя живот в тази перспектива. Това е много по-важно и много по-трудно отколкото просто да се въздържаме от някаква храна. Ако за неспазването на телесния пост ние често можем да си намерим оправдание (болест, пътуване, недостатъчно средства и др.), то за това че не работим както трябва над своята душа, над своите сърца, нямаме извинение.

За смисъла на постническия подвиг ни напомнят още и стихирите, които се пеят в началото на Великия пост:

„Братя, като постим телесно, да постим и духовно: да разтрогнем всички съюзи на неправдата, да премахнем препятствията пред необходимите промени, да разкъсаме неправедните писания, да дадем на гладните хляб и да приютим нищите и бездомните, за да получим от Христа велика милост“.

„Елате, вярващи, да вършим в светлина делата Божии, като през ден да вървим честно и благообразно, да се избавим от несправедливото обвиняване на ближния. Да изоставим сладострастието на плътта, да разгърнем дарбите на нашата душа, да дадем на нуждаещите се хляб и да пристъпим към Христа в покаяние, възкликвайки: „Боже наш, помилуй нас!“[*]

Църквата ни призовава да се отнесем към поста творчески: „да разгърнем дарбите на нашата душа“. Постът – това е време, когато ние освобождаваме себе си, за да се разкрие душата ни по отношение към Бога, към Църквата и към хората. За това Великият пост помага особено много. Не случайно той съвпада по време с пролетта. През годината природата преминава определен цикъл: израстване, след това цъфтеж, зрелост, увяхване и дълга и изнурителна зима. Това може да се сравни и със състоянията на нашата душа. Има време, когато нашата душа се възражда, разцъфтява, но след това отново се охлажда, ние ставаме равнодушни, затъваме в нашите земни дела: настъпва есен, след това зима за душата. Но всеки път Великият пост идва като нова духовна пролет, давайки ни възможност духовно да се обновим, да разцъфтим с цветовете на добродетелта, да принесем плодове на покаяние.

Великият пост ни готви за Страстната седмица, за срещата с Христос. Смисълът, целта и сърцевината на поста се заключава именно в това, подражавайки на Христос ние все повече и повече да се приближаваме към Него; в това, очиствайки душата и тялото си, ние ставаме все по-способни да възприемем в себе си тази духовна Вест – преобразяваща, изцеляваща и възкресяваща – която ни носи Господ Иисус Христос. В пасхалната нощ ние ще чуем думите на св. Йоан Златоуст за това, че и постещите и непостещите трябва да се насладят на пира и да се напият от духовния Агнец, Който е Христос. Но аз мисля, че много от вас от собствен опит знаят колко по-пълноценно се възприемат службите в Страстната седмица и радостта на празника Пасха, ако ние достойно и по християнски сме провели поста; колко по-добре се чувства нашата душа, колко по-охотно откликва тя на всичко това, което чува в Църквата в страстните и пасхалните дни, ако ние сме прекарали поста в подвиг.

През Великия пост всеки от нас би могъл да се заеме с някакъв духовен подвиг. Може, например, да си дадем обет да не осъждаме никого с думи. Ако успеем шест седмици да издържим, без никого да осъждаме, това вече ще бъде велико дело. Разбира се, това не означава, че ние трябва да се въздържаме от осъждане само през Великия пост, но доколкото ние се осъждаме един друг ежедневно, нека си дадем шанс поне временно да затворим уста за всяка дума на осъждане. И ако успеем, ние ще видим как ще се промени нашето отношение към другите хора след няколко седмици на това духовно упражнение.

Може също така да си дадем обет през поста да не се караме с никого и никого да не обиждаме. Понякога това е много трудно – да не се раздразниш на ближните си или на колегите си.  Но ако успеем дори и само през дните на поста да се въздържаме от раздразнение – това и за Бог и за всеки от нас ще бъде по-драгоценно от въздържанието от една или друга храна. Господ е казал: „не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека… защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15:11-19).

Ние имаме сърце и уста, т.е. нашия вътрешен човек и това оръдие, чрез което този вътрешен човек се проявява. И ако не успяваме веднага да преобразим нашия вътрешен човек, то трябва поне да поработим върху това оръдие. Често хората питат, как да се справят с раздразнението, какво да направят, за да не позволяват на себе си да изливат гнева си върху другия човек. Един от начините е в този момент, когато гневът влиза в нашето сърце, вече го препълва и е готов да се излее в думи, да затворим своите уста и да не ги отваряме до момента, в който пристъпът на гняв е отминал. Да удавим в себе си гнева, да го преглътнем, това може би е неприятна и болезнена процедура, но ако се научим поне на това, то по-късно можем да продължим с работа върху самото си сърце. И времето на Великия пост е съвсем подходящо да направим първата крачка към това. Това е точно времето да започнем работа над себе си, ако все още не сме я започнали.

През Великия пост можем да вземем и други решения, например да прочетем всичките четири Евангелия. Често ние, православните християни, мислейки че знаем Светото Писание едва ли не наизуст, не го отваряме със седмици и месеци. И не забелязваме, че дори в нашата памет да се запазват някакви евангелски епизоди, но Евангелието във все по-малка и все по-малка степен книга за нашия собствен живот, ние все по-рядко виждаме в него отражение на собствения си духовен опит. Затова, ако в останалите дни не ни достига време да четем Евангелието, то нека поне в дните на Великия пост да препрочетем тези страници, в които сам Господ се обръща към нас и ни дава пример за наистина християнски живот.

В дните на Великия е полезно така също да се чете Вехтия Завет. Не случайно на великопостните богослужения се четат и Книга Битие и Книга на Иова и Книга Притчи Соломонови. Църквата е избрала тези книги защото особено назидателно значение. От Книгата Битие ние разбираме за сътворението на света, за смисъла на неговото съществуване. Книгата на Иов говори за това, как Бог утешава човека в страдания и скърби. От Книга Притчи Соломонови ние можем да получим множество полезни нравствени уроци. И ако обикновено ние не намираме време да препрочетем тези книги, то през Великия пост трябва да намерим сили и време за това.

През Великия пост е полезно и да се обърнем към духовната светоотеческа  литература. Не случайно през втората седмица на поста Църквата си спомня светителя св. Григорий Палама, в четвъртата седмица – преподобния Йоан Лествичник, в петата – преподобната Мария Египетска. Опитът, отразен в житието на Мария Египетска, в книгите на Йоан Лествичник и Григорий Палама, а така също и в съчиненията на останалите Отци на Църквата могат да станат и наш опит, ако ние се стараем да вникнем в думите им и да въплъщаваме в живота казаното от тях.

Разбира се, отваряйки „Лествица“-та много от нас разбират, че това е книга, която не всеки може да поеме, тъй като тя говори за много възвишени неща. „Лествица“-та започва с отричане от света – това е първата степен на духовното издигане. Страхувам се, че никой от нас не е достигнал дори тази най-ниска първа степен. Помня, когато бях малко момче ме поразяваха пожарните стълби на старите московски къщи, които започват на нивото на третия етаж. Да се достигне до първото стъпало бе възможно само с помощта на  стълбата на пожарната кола, а да се качиш до там направо от земята бе невъзможно. И когато четем „Лествица“-та на преподобния Йоан, изглежда че точно такъв вид стълба е лествицата, предназначена не за нас, живущите на земята. Но да си представим, че Великият пост е точно една такава пожарна кола, която ни помага да достигнем до първото стъпало на стълбата и да започнем да се борим с това, което богослужебните текстове наричат „мрачно разпалване” (тоест пожар) на греха”.

За семейните, освен всичко останало, постът предполага и въздържание от брачното общуване. От това правило, впрочем, може да има изключения. Например вярващата жена иска да спазва поста и да се въздържа от брачното общуване, а невярващия мъж не иска. Не бива да се допусне постът да разруши семейството. Както казва светителя св. Йоан Златоуст „тази, която се въздържа против волята на мъжа си, не само се лишава от наградите за своето въздържание, но ще даде отговор за неговото прелюбодеяние, и то много по-строг отговор, отколкото самият той. Защо? Защото тя го лишава от законното съединение, низвергва го в бездната на разпътството”. В някой случаи на човек се налага да пожертва собственото си благочестие и своите аскетични правила, за да съхрани целостта на семейството.

За това, какво трябва да бъде нашето отношение към поста, много добре говори отец Александър Шмеман в една от най-добрите си книги – „Великия пост“, която ви препоръчвам да прочетете:

Сериозното отношение към поста преди всичко означава, че ние ще се отнесем към него на най-дълбокото ниво на нашето съзнание – ще го възприемем като духовен призив, изискващ отговор, решение, постоянно усилие. Ние знаем, че именно за тази цел Църквата е установила подготвителните седмици към Великия пост. Това е и времето за отговор и решение. И най-добрият, най-лесният начин за това е да се предадем на ръководството на Църквата, поне чрез размисъла над петте евангелски четива, които Църквата ни предлага през петте седмици, предшестващи поста: желанието (Закхей), смирението (Митарят и фарисеят), завръщането от изгнание (Блудният син), съдът (Страшният съд) и опрощаването (Прощална неделя). Тези евангелски четива трябва не само да изслушаме в църква, но и да ги занесем със себе си у дома и да ги съпоставим със своя живот, със своето семейно положение, със своите професионални задължения, със своята грижа за материалната страна на живота, със своето отношение към определени хора, с които живеем.

ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ:

– Може ли по време на Великия пост да се гледа телевизия?

– Някой изобщо не включват телевизора по време на поста. Други гледат само религиозните предавания и новините. Но ако живеете в семейство, в което близките ви искат да гледат едни или други програми, то в повечето случаи нищо не можете да направите. Да се запази мира в семейството е много по-важно от изпълнението на едни или други аскетически предписания. Ако изключването на телевизора стане причина за разпри, вражди то това е неправилно. Когато вярващия човек влиза в дом, където гледат телевизия и изключва телевизора с негодувание и с казвайки, че ето на, сега е пост и всички трябва да се каят, а вие тук се развличате и т.н., според мен това би донесло обратния резултат: това може да отврати хората не само от поста, но и въобще от Църквата. Често вярващи родители за да наставляват децата си по пътя на истината, им забраняват да гледат телевизия. И в душата на детето може постепенно да се развие силен и горчив протест не само против родителите, но и въобще против Църквата, против целия църковен ред. Детето не трябва да се чувства лишено от това, което е достъпно за другите деца. Много по-важно е постепенно да се въвежда детето в смисъла на това, което става в Църквата, да му се разкрива смисъла на поста така, че постът да бъде за него радост, за да се стреми самото то да го спазва.

– Преподобния Макарий Египетски, когато при него идвали гости, нарушавал поста и предлагал всичко, което има. Правилно ли е постъпвал той?

– Гостоприемството е по-важно от поста. Ако ние си налагаме бремето на поста, то ние правим това за своето духовно развитие, за своето духовно усъвършенстване. Но ние не трябва да налагаме бремето на поста на други хора, още повече на хора, които се нуждаят от гостоприемство. Ако при нас дойде вярващ човек, за който знаем че спазва поста, естествено че ще подготвим за него и за себе си съответстваща трапеза. Но ако дойде някой който не пости или човек, когото трябва да нахраним с нещо по-съществено, отколкото да речем картофи и зеле, тогава навярно няма да има нарушаване на поста.

– Какво да правим с „преглътнатия гняв“, който след поста се завръща още по-силен?

– „Преглътнатият гняв“ – това е само първия етап, когато ние се учим да не позволяваме гневът ни да излиза навън. След това трябва да има втори етап, когато човек започва да работи над своето сърце и да поставя не само външното си поведение, но и своите вътрешни движения пред съда на Евангелията. Ако гневът влиза в сърцата ви, спомнете си за Христа, Който приковавали към кръста, а Той се молел за своите мъчители. Спомнете си за светиите, в чиито живот се е случило нещо несъпоставимо по-страшно и трагично от това, което се случва с нас, но те са приемали това със смирение и с любов. Спомнете си св. Йоан Златоуст, който бил отстранен от архиерейския престол, изпратен в изгнание, когото биели стражниците и който стигнал до последната степен на изтощение от глад. Когато изоставен и предаден от всички умирал, той казал „Слава на Бога за всичко“. Подобни примери никак не са редки. Трябва да си ги припомним в този момент, когато сме готови да се поддадем на гнева си по някакъв незначителен повод – когато например са ни сервирали недостатъчно стоплена супа, или когато някой е закъснял за среща с нас, или са ни представили за подпис зле съставен документ.

Още един момент. Често се случва раздразнението ни да е предизвикано от една причина, а да излеем гнева си върху някой по съвършено друг повод. Например закъснели сте за автобуса, вратата му се е захлопнала под носа ви, след това преминаващия автомобил ви е облял с кал. И когато вече сте пристигнали на работа е по-леко да излеете гнева си върху своите колеги. Та нали автобусът и автомобилът са отминали, т.е. обектите, които са предизвикали вашия гняв вече ги няма, а колегите ви са тук, при вас. Но автомобилът е отминал, но човекът остава и с него вие можете по някакъв незначителен повод да влезете в продължителна, понякога може би и многогодишна война. Никакви външни фактори не трябва да ни контролират до такава степен, че да станат причина за гняв и раздразнение.

– Как да отделим човека от неговите постъпки?

– Както това е направил бащата от притчата за блудния син. Синът постъпил зле, но бащата продължил да го обича.

– Как да се научим да не се гневим на деца?

– Трябва да помним, че децата са беззащитни, но от друга срана външните впечатления се натрупват в тях. Често се случва детето да търпи всичко до някаква възраст, а след това изведнъж да „избухне“ и всичко натрупано през предходните години се разраства в активно противопоставяне на родителите. Понякога това завършва с разрив с родителите, понякога с отчуждение между родители и деца. Изобщо към децата трябва да се отнасяме тънко и деликатно. Аз мисля, че на детето можем да кажем всичко, с него можем да говорим направо за неговите недостатъци, можем да му даваме уроци, които се запомнят за цял живот. Но възпитанието не трябва да се основава на гнева – всяка дума, изречена в състояние на раздразнение губи своя смисъл и има противоположен ефект. Даже ако това, което говорим е правилно по същество, то е може би неправилно по форма. И детето никога няма да запомни същността, а ще запомни че върху него е била излята порция гняв.

– Как да се научим да се сдържаме, да не изпускаме емоциите си?

– Всяка дума, като доброто вино, трябва да престои и да достигне до зрелост. Най-често се разкайваме за тези свои думи, които сме произнесли разпалено като първа реакция на нещо. Някой ни е обидил – и ние в отговор сме груби. А би трябвало преди да говорим грубости да претеглим всичко на везната на разсъдъка, на везната на истината, на везната на съответстващото на нашите действия евангелско учение. И ако след това имаме все още какво да кажем на човека, можем да му го кажем, но по приятелски меко, така че човекът към се обръщаме да ни чуе, но да не се обиди.

През Великия пост ние сме призвани да следим самите себе си, не позволявайки на своите емоции да се изливат навън в същия момент, в който се появят, да даваме възможност на чувствата да се утаят. И ако се научим да реагираме на външните дразнители уравновесено, спокойно, значи ние сме се издигнали по-високо, макар и само с една степен на тази стълба, която ни води към Царството Небесно.

Превод: Христо Георгиев

Източник: http://www.hilarion.ru; https://azbyka.ru/otechnik/Ilarion_Alfeev/vy-svet-mira/

[*]Преводът на стихирата е от статия на сайта на БПЦ: http://bg-patriarshia.bg/reflections.php?id=35 )