Ужасът от изповедта

Автор: архимандрит Сава Мажуко

Да се причастим е по-лесно, отколкото да се изповядаме. По-лесно е да се обясни как да се отиде до Чашата, отколкото да се разкаже какво се случва на изповед. Защо е така?

Ако има причина да се дава мляко „за вредни”, би трябвало да е за изповедта. По-голямата част от свещениците потръпват като се сетят за Великия пост не заради ограничения в трапезата, а защото знаят, че идва време да се „сражават” с изповядващите се. Някои отци изпитват истински ужас от изповедта.

– Защо тогава са свещениците?

– За да служат на Бога, да помагат на хората.

–  С какво ви плаши изповедта?

– С това, че изповедта е рядка птица в нашите храмове. Повече е пустословието и духовното кокетство. Впрочем, и от едната и от другата страна.

„Това са жестоки думи!” Но ако съм преувеличил, то е съвсем малко.

Защо именно Великият пост?

Беше време, когато православният народ е ходел на изповед само през поста. За това е имало различни причини, главната от които е разцърковеният живот. Винаги е съществувала  съблазънта да се сведе християнството до религия, да му се намери „ясно занимание” и ясни граници в идеологията, културата, морала. Това е много удобно: когато християнството има своя”екологична ниша” и не пречи на другите области в естествената среда. За християните е удобно, за света е спокойно. Тогава, когато християнството стане религия, настъпва разцърковяване. Първият признак за тази болест е забравата на Евхаристията. Църквата не просто живее чрез Евхаристята, тя живее в Евхаристията, тя явява себе си само в Литургията. През годините на тържеството на православната империя изведнъж се оказва, че болшинството християни пристъпват към Чашата един път в годината – през Великия пост, и не винаги по своя воля.

Великият пост се счита за време на говеене, тоест на изповед и причастие. Оттук идва и този приятен за нас глагол „отговяване” – да изпълниш очакваното, да отдадеш своя религиозен дълг.

Очаква ли се през Великия пост да се причастим? – Да, тогава ще идем и ще отговеем.

Инерцията на тази практика е жива и досега: през Великия пост винаги има повече причастници и изповядващи се, отколкото през останалите дни в годината. Това не е правилно. Истината е, че Великият пост не е време за изповед и причастие, което не означава, че ако не гладуваме,  не трябва да се причастяваме. Християните живеят в Евхаристията, те живеят не само през поста. Затова здравата християнска община се отличава с това, че количеството на причастниците тогава е не много повече, отколкото през останалите дни.

Но ето какво вълнува мнозина: че преди причастие непременно трябва да се изповядаме. Да се причастим е по-лесно, отколкото да се изповядаме. По-лесно е да се обясни как да се отиде до Чашата, отколкото да се разкаже какво се случва на изповед. Аз имам познати, които много години посещават църковната служба, но никога не са пребивавали „в духа” на Църквата.

Защо всичко е толкова сложно? Защото размишлявайки за изповедта, ние изпускаме от погледа си ключови моменти, принципни позиции, от които следва да се отстраним, ако искаме този неясен въпрос да се реши. Ще отбележа само едно нещо.

Изповедта е църковно тайнство. Това не е тривиално определение, а „мисъл, над която трябва да помислим”.

Думата „тайнство” означава, че ние не знаем, нямаме думи, за да обясним „механиката” на покаянието и опрощаването на греховете.

Ако нещо в Църквата се нарича тайнство, това означава, че иде реч за лично и неповторимо събитие, което се случва между Бога и човека. В този смисъл всичките тайнства са неизразими, принципно недоизказани.

При всяко тайнство има външен знак, сакрално действие, означаващо това, което се случва невидимо и непостижимо. Но ние казахме, че изповедта е църковно църковно, тоест това е изключително събитие, което произлиза между Бога и човека, отнася се до цялата Църква като община, съобщество на братя и сестри. Човек се разкайва за своите постъпки, моли от Бога прошка, честно разказва за тези постъпки, при които се е държал не като брат или сестра, не като църковен човек, а като нехристиянин – като такъв, който е извън Църквата, а не като ученик на Христос.

Може ли свещеникът да се заобиколи? Честно казано, може. В древността каещите са се изповядвали пред цялата община за своите прегрешения. Но мисля, че малко хора ще предпочетат този вариант пред изповедта пред свещеника, а когато човек се кае пред Църквата, за неговото примирение с Нея свидетелства именно свещеникът.

В молитвата на изповедта има такова прошение: „Примири и го съедини със Светата Твоя съборна и апостолска Църква”. Свещеникът е свидетел на примирението на каещия се с Църквата, свидетел на опрощаването на греха на човека, поръчител на неговия църковен живот.

Изповедта примирява с Църквата, свидетелства, че този човек е наш, свой, църковен, той е брат, сестра, единоверец .

Затова главният елемент на изповедта е свидетелството за примирението ни с нашите  братя и сестри и първият въпрос на изповедта е: в мир ли си със своите близки? Като отидеш пред Чашата – „Първом се примири с тия, които са те оскърбили. Тогава дръзвай да ядеш тайнствената Храна”- така наставлява молитвата преди причастие. В Църквата не трябва да има вражди, разпри, спорове. Примирението – ето с какво започва разговорът за изповедта, самото събитие на изповедта. Започва, но не завършва.

Превод: Ренета Трифонова, източник:http://www.pravmir.ru/postnoe-pismo-7-uzhas-ispovedi/