Най-велик е този, който има смирението на децата

Автор: о. Николай Лудовикос

„В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно? И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно” (Мат. 18:1-4)

Децата имат смирение и най-велик е този, който има смирението на децата. Тяхното смирение е автентично смирение. Не е смирение, което казва „сега ще се смиря и…“ Детето има смирение, което е самото смирение, смирението, където страстите не са силни, това е физиологично смирение. Ние трябва да се борим с тези неща, не с някакво оръжие, а с начините, които Църквата има, с изповедта, с четенето на духовни квиги и св. Евхаристия, която показва целия дар на Бога и когато човек види Неговия дар, даровете, великия дар на Божията любов, тогава реално  решава да се смири и да си отвори сърцето.  Когато човек се изповядва често, той не след дълго разбира, че Бог е „безумен” от любов, защото те приема отново  и отново.  Това безумие на Божията любов е най-разтърсващото от всички неща и поради това се променям. Тогава край с  егоизма, край със себелюбието. Ако Бог е такъв, аз какъв трябва да бъда? Ако ме приема отново и отново и започва да изпълнява всички духовни желания на това равнище? Тогава човек постепенно се променя и решава да стане като дете. Спира да  иска да властва и това смирение е всеобхватно състояние, което все повече привлича Божията милост и благодат. Това е почвата, върху която могат да поникнат и големите харизми.

***

Християнството не е морализъм. Ако намериш начин да правиш само външно дела по Бога, можеш да ги правиш, но има една граница, където това нещо се осквернява от прекомерно себеслужение и там започва да се образува тумор, върху който гради дяволът и те  изолира. Да отидеш да изпиеш една чаша вино с приятели не изглежда като страст. Не е страст. Въпросът не е това,и много други неща, Църквата позволява брака и аз, който ви говоря, съм брачен. Разбираме ли какво говорим?  Къде е проблемът? Той се получава, когато сграбча една част от това,  каквото и да е то, например властта. Властта какво е?  Талант – някои хора имат дарба да управляват. Тя  е и дарба, това го казва св. ап. Павел. Тоест всички неща са положителни, всички сили на душата  са положителни. Философът Варлаам в спора със св. Григорий Палама казва: „Виж, не можем да имаме любов към Бога. Бог е само мисъл, не е чувство.“ “ Тогава – казва св.  Григорий Палама – да не загубим чувствата, желанието. Целият човек е богосъздаден, трябва да се научи да се гневи правилно, да обича правилно, той не е пън. Животно ли ще стане, не разбрах? Той е жив човек. Трябва обаче да следва  „наръчника”, за да работи по Бога, а когато това не е по Бога, там влиза себелюбието и съответно дяволът. Дори  в доброто, което взема от теб, накрая го превръща в състояние на тъмница и те връзва там. Ти искаш да си тръгнеш, но. . .  Този „наръчник” – по думите на св. Максим Изповедник, са логосите на съществата, той е начинът, по който Бог е замислил съществата. Вярата не е морализъм, не си представяйте, както в миналото двата човека стоят и се питат: „Мога ли да отида на разходка, това грях ли е? Мога ли да подаря цвете, това грях ли е? Мога ли да кажа, че  жената е хубава, това грях ли е?“ Е, не става така. Въпросът е как ще използвам всичко това,  в какво ще завърши. Дали ще завърши в славословие към Бога?

Сещам се, че веднъж  разговаряхме за момичетата при старец Паисий, ние, бидейки млади, това  беше голям проблем,  и го питахме:

– Какво да правим с момичетата, геронда?

– Бре, благословени човече, аз виждам едно хубаво момиче, прославям Бога и се радвам!

Разбирате ли ? – колко велики думи. Това не е моралистът да каже: „Не е жена! Не е момиче, не е хубаво! Няма жени!“ Това е психологическо потискане. Това е демонично. Разбирате ли? Изглежда добродетел, но всъщност е катастрофа. Той знаеше как да използва това нещо. И когато го попитахме:

– И какво да правим, геронда, ние, които сме слаби?

Той каза:

– Ще ги гледате като светици. Защото всички са призвани да се осветят, те са като Света Богородица.

– А-а-а?!

Това задава друго измерение. Затова Православието има свобода, има творчество, не е състояние, където постоянно дърпаш ръчна спирачка, докато се запалят гумите. Това не става с външни заповеди.

Освен логосите на съществата, които имаме в нас,  което създава ръководство към целта, за която сме сътворени, имаме и Божият Дух в нас. Чрез Кръщението и Миропомазанието приехме Светия Дух, Който създава тази реална връзка. Преди да дойде Христос не съществува духовен живот. Атеистите го превърнаха в образование и смятат за духовен живот придобиването на знания. Духовният живот в Православието е именно това съчетание на Нетварното с тварното. От момента, в който имаме връзка с Бога, от Главата от нетварния Бог към нас се канализира цялата сила на Божията благодат. Ако му дадеш външни заповеди, ще го отведеш донякъде, но той ще се върне отново в естеството и пак ще стигне до страстите.

Затова е нужно не само да борим страстите, а и да принасяме себе, бидейки страстни хора, на Бога, така че с времето, виждайки нашата ревност и смирение, Бог да води живота ни. Това предаване, където даваме напълно нашето аз на Бога. Не става иначе. В противен случай човекът остава и живее в естеството. Ако няма Духа, живее  естеството, което, понеже е паднало, води ума и сърцето ни към страстта.

Когато Божията благодат влезе в човека, нашият ум се доверява, укрепва се, не се люлее, доверява се, крепи се и така напредва. Неверието какво е? То е състояние, което създава тревога в дълбините на човека. Старецът Паисий казваше, че тревогата означава липса на Бога. Бог отсъства в нас. Когато обаче имаме чувство за Божието присъствие и християните  чувстват това, особено в часове на духовно въодушевление, чувстват, че нещо друго става в тях, човекът работи вече не чрез  страстта, нито чрез природата, а чрез благодатта. Това създава вярата  или съответно неверие. Кой е неверен? Този, който не вижда в себе си сила да се закрепи или се закрепява върху ума си, върху политически партии, върху разни учители, а не върху вътрешната духовна сила, която безболезнено го пренася към висините. . .

превод: Константин  Константинов