Страхът от неуспеха

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Ако водя борба, за да придобия добродетели, съм на погрешен път. Не водя борба и не правя подвизи, за да придобия добродетели, а за да обикна Някой, Христос, Бога. Добродетелите са резултат от тази връзка, от тази любов, те са плодове на любовта.

Второ, не се наскърбявам, ако загубя добродетели, защото не губя нещо, което ми принадлежи, което е било мое; а е било дар. На дара се радваш и казваш: „Благодаря“. Другият не е длъжен да ти го даде. Добродетелите не са мои, – защо да се разстроя, ако съм ги загубил? Защото развалих моите добродетели? Нима повярвах някога, че имам нещо. Каквото съм имал и ако съм го имал, е било от Бога. Той ми го е дал, Той може да ми го вземе, Той може да ме „избълва”, да ме „изкъпе” в Неговата благодат, да ме ороси с Неговото присъствие – Негов съм. Ако живея така във връзката с Него, защо да се разстройвам? Да се разстроя в смисъл, че наранявам връзката ми с Христос – така да, но да се наранява, че съм бил добродетелен, а сега не съм, това може да предизвика само смях. За какво да се похваля? Моите добродетели са нищо. Но ако са дарби от присъствието на Светия Дух, тогава не са моите добродетели, а – как да го кажа – явяване, резултатът от една връзка, отиваш  на едно място, което има определени качества – хубави цветове, мирис, (и попиваш атмосферата) това е резултат от мястото, където се намираш. Затова добродетелите са плод от една връзка. Затова мен ме интересува да обикна Христос, не ме интересуват добродетелите, ако се фокусирам върху тях, този път е погрешен. Образец на християнското богословие не е добродетелният човек в смисъла на елинската философия, където имаме добродетелите като постижения и човекът чрез етиката, ценностите и проявлението на нравствения субект се опитва да придобие добродетели и да стане добродетелен. При нас не това е целта. Целта е да създадем връзка с една Личност и добродетелите са дарби, които идват да разцъфтят като плодове в нас.

***

Душевна нужда на едно дете е да създава образци. Това е негова нужда, а не че пиетизмът идва и прави това. Това е нужда, защото детето иска твърда почва, за да стъпи, да създаде своя свят и в неговия свят трябва да съществуват и добри хора и лоши хора, и образците и т.н. Много е важно за неговото душевно развитие да има образци. Въпросът е образецът, който култивираме в него, какъв образец е, тоест детето няма нужда от образеца на супермена, който ние му култивираме. Така много родители, за да ви дам пример, питат и казват: „Отче, трябва ли да показваме нашите слабости на децата ни?“. Сещам се за един баща, който, милият, имаше панически кризи, знаете какво е паническата криза – ако не сте чували, това е обща тревога в крайна форма, паническата криза е страшно чувство и преживяване, дори превишава страха от смъртта, така я описват психолозите. Той не искаше децата му да го виждат слаб и се криел, затварял вратата на стаята, това създало в децата представата, че баща ми е неуязвим, свръхсилен, в него не съществуват слаби места. По-късно, когато годините минали и се проявили някои негови слабости, децата се подлудили, нямали върху какво да стъпят, защото той създал в тях чувството, че: „Аз коля и беся!“. Но в живота не е така. Има етапи в живота, когато сме много силни, има и етапи, когато сме много слаби. Етапи, в които сме добре, и в които не сме, в които сме здрави, и в които не сме здрави. И всички тези етапи трябва да ги приемем и да показваме нужното разбиране. Никой не може да бъде само здрав в този живот. И никой не е съвършен. Затова има значение какъв образец изтъкваме. Също така трябва да разберем, че имахме един специфичен образец за светец – който се е развил в Синаксарите от периода на турското владичество, където светецът е свръхестествен човек, който винаги побеждава, всичко постига, няма падения, няма немощи, това може да е помогнало на народа през тежките години, когато е имало нужда от подобно повдигане на духа, но това не нещо реално. Защото, ако четете древни жития в Патериците, в Евергетиноса, ще се скандализирате от паденията, които са ставали. Древните монаси не скривали нищо, там нещата се казват сурово, така, както ставали, нито ги представяли като съвършени.

Трябва да разберем, че светецът е човек, който се е борил със своя мрак, който се борил със своя ад, но винаги с чувство за рая и надеждата. Авва Исаак Сириец казва на едно място, че преживял един дълъг етап от живота си в пълна скръб, и то такава скръб, че да не вярва в нищо, нито в Бога, никаква надежда, пълно отчаяние. Ние дори затова обвинявам човека, т.е. ако някой каже, че е загубил вярата си, го обвиняваме и казваме: „Aма как е възможно? Поп си!“. 

Моята връзка с Бога е истинска и жива, а не стерилна и идеологема, – идеологемата е идея, която не помръдва – „Това е, край!“ – но в живите отношения има промени, има борба, това е живата връзка. Вярата не е нещо неподвижно, непоклатимо в смисъл, че няма колебания. Всички хора минават през такива етапи, където ще имат повече вяра, по-малко вяра, ще ги напусне благодатта, ще дойде, ще се отчаят, ще загубят надежда, ще я намерят. Впрочем именно това ни казват и светците.

Вярата не е това, което имам в ума си като нещо статично, нещо, което не се изменя, а е жива връзка. Затова е важен образецът, който развиваме в децата, ако развиваме образеца на „перфектния” човек, децата ще се разочароват от нашите падения. Както казах преди – ще се скандализират. Децата трябва да имат сферична картина за нашата личност, да видят бащата да целува майката, да я обича, но да ги видят и да се карат. Не се крием. Съпрузите казват: „Ела навън да ти кажа!“ – така казва мъжът на жената. „Да не ни видят децата! Ела навън!“ Не ви казвам да се трепете пред децата, но да не крием живота; или пък не водят децата на погребения, за да не виждат мъртъвци. Но когато пораснат, как ще посрещат конфликтите между хората, скръбта от загубата? Ако не се науча на това от живота, съм загинал. Голяма част от живота означава скръб, загуба. Ако не се научим да се отнасяме правилно към скръбта в живота, ще се разболеем и вече сме се разболели. Трябва да разберем, че в живота има и скръб и загуби. Както има радост и щастливи моменти. Затова е много важно това, което проповядваме и показваме, да е живо; ако е живо, не е съвършено. И понеже не е съвършено, тогава е съвършено. . .

превод: Константин Константинов