В тишината на мълчанието

Автори: Атанас Ваташки, Ренета Трифонова

Филмът „Мълчание” поставя в центъра си една житейско-нравствена драма, свързана с най-основния въпрос на човешкото съществуване: този за отношението към Бога. Може ли човек, който се е отрекъл от Христос, не заради страха за собствения си живот, но за да спаси живота на други лица, да продължи да бъде християнин? Има ли право той, в контекста на християнската си вяра, да се отрече, дори с цената на това да загуби душата си? Отговорът отстрана на режисьора на филма, Мартин Скорсезе (който се определя като „непрактикуващ католик“), е положителен. За него е възможно човек да продължи да бъде християнин, ако се отрече от Христос, и не само това, но е израз на голяма вяра да го направиш, ако така ще спасиш живота на други хора. Този въпрос, разбира се, би могъл да се разглежда като израз на частна позиция, на която всеки има право, ако филмът не представяше Христос като застъпващ същите позиции като режисьора Скорсезе. Наистина ли обаче такива идеи могат да бъдат извлечени от посланието на Христос?

Нека да започнем с това, че Господ Иисус Христос сумира целия Старозаветен Закон в две заповеди – на първо място любов към Бога в пълнота, и на второ – такава любов към всеки човек. Тази любов не е някаква сладникава емоция или симпатия, а живот, дела. Най-великият й израз е това да си готов да дадеш живота си за другия, както Христос го е направил (срв. Йоан 15:13) или да си готов да пожертваш спасението си, заради другия, както ап. Павел е готов да направи, само  другият да бъде спасен (срв. Рим. 9:1-3).

Известно е, че има два вида смърт: духовна, която е отделяне от Бога и физическа, която е краят на земното ни съществуване. В първият от горепосочените стихове става дума и за физическата, и за духовната смърт. Христос (говорейки въобще, и конкретно за Себе Си), умира физически, за да може човекът да не умре с духовна смърт, но да получи вечен живот в Него. Във втория стих ап. Павел говори за духовната смърт – за него спасението на израилтяните, които не вярват в Бога, е по-важно от собственото му спасение и той е готов да се лиши от последното, за да се спасят другите. Заедно с казаното дотук обаче се набива на очи и още нещо, централно за нашата тема: фокусът и в двата стиха е духовната смърт и избавлението от нея. Тя е страшна, защото няма по-лошо нещо от това да си извън Бога и дори физическата смърт не е по-страшна.

Именно в този пункт назрява основна разлика между християнското послание и филма. Нека да оставим засега настрана въпроса може ли да продължиш да бъдеш християнин, ако се отречеш публично от Християнството. Основното впечатление, което Silence („Мълчание“) създава е, че физическата смърт и страданието са най-страшните неща в света, с които трябва да се борим, а понятия като вечен живот, спасение, твърдост, истина, вяра, остават на заден план и са подчинени на първите. Ап. Павел обаче не говори за това, че е готов да се откаже от вярата си и да стъпче Христос, за да предпази от физическа смърт другия, а че спасението на другия за него е по-важно от неговото собствено такова – тема, която в „Мълчание“ отсъства.

След като обърнахме внимание накратко  на въпроса за жертвоготовността за другите в библейски контекст, е време да се съсредоточим върху жертвоготовността за Бога в същия контекст. Да започнем от темата за спасението. Спасението е от нещо и в нещо. Спасението се извършва чрез Божия благодат – енергия на самия Бог, Който ни спасява от греха и смъртта и ни въвежда в царството на Своя възлюбен Син (срв. Кол. 1:13). Това царство е Самият Христос, като то се разкрива частично в този живот и в пълнота – в другия. Тази пълнота обаче е запазена само за онези, които устоят докрай (Мат. 24:13), тоест останат християни до края на земния си път.

Тази истина, разкрита от Господ, е казана в контекста на гоненията ( гонения и като тези във филма), които очакват Неговите последователи. Христос очаква от тях мъжество и твърдост: „И тъй, всеки, който Ме признае пред хората, и Аз ще го призная пред Своя небесен Отец. А който се отрече от Мене пред хората, и Аз ще се отрека от него пред Своя небесен Отец“ (Мат. 10:32-33); „Който обича живота си, ще го загуби, а който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот“ (Йоан 12:25).

Вербалното отричане от Христос е равнозначно на същинско отричане. Ако човек е отказал да се идентифицира с Христос публично, не може вътрешно в себе си да продължи да го прави. И Христос не счита такъв човек за Негов последовател. Такъв отказ би значел, че човек държи на тукашния си живот и се бои да не загуби него, вместо да не загуби онзи живот, който предлага Христос на тези, които живеят в Него – а това, разбира се, е отказ от Христос.

И така, от казаното дотук е видно, че любовта към ближния не е за сметка на любовта към Бога. И тази любов не може и не бива да влиза в противоречие с верността към Бога. Последната пък е свързана не само с душевната нагласа (както се опитва да ни убеди Скорсезе), а и с нейната видима изява.

Християнинът не може да бъде лицемер. Той не може да вярва едно, а да прави друго. „Вярата без дела е мъртва“. Той не може да слугува едновременно на двама господари, да бъде едновременно християнин и шинтоистки свещеник (като Родригес и Ферейра) и да води двойствен живот по толкова важен въпрос като религиозната идентичност. Не може да изповядва Христос в сърцето си, а в същото време да се отрича от Него – и то не просто един път, а многократно (Родригес трябва да се подписва периодично с клетви, че не е християнин). Христос е олицетворение на истината (Йоан 14:6) и следването на истината е задача на всеки Негов последовател, което пък от своя страна е следване и изповядване на Самия Христос. Всяко друго изповядване, особено онова, което филмът иска да ни представи, представлява една заблуда и самоизмама.

Беспорно „Мълчание“ ни кара да се замислим: какво щях да направя аз – да изповядам Христос или да го предам? Който смята, че със сигурност би направил първото, нека да си спомни словата на ап. Павел: „който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10:12). „Мълчание“ ни кара да се замислим за моментите на богооставеност, когато търсим Бога, но не Го чустваме. Филмът насочва към идеята, че Бог е с теб именно в тишината, именно когато си мислиш, че Го няма. Само че във филма в тази тишина не откриваш Христос, а Го губиш, заменяйки Неговото присъствие с една наистина онтологична тишина – тази, в която Бог наистина Го няма.

И ако погледнем нещата в исторически контекст, в този на гоненията срещу християните в Римската империя, ще видим, че те са били готови да дадат живота си, за да го намерят, да умрат, за да оживеят, да изповядат Христос, за да ги изповяда и Той пред Отец Си. Римската империя е била многообразна в религиозно отношение, с най-различни култове. Не е имало някаква главна религия. Съществувал е единствено култът към императора, който формално може да бъде представен като религиозен, но реално е най-вече политически – той е спойката на римското общество, която гарантира верността му към държавата и императора. От християните не се е искало да се откажат от вътрешното си убеждение, че Христос е Бог, а само да се поклонят пред статуята на императора, само вербално да го признаят за бог и да прекадят с тамян неговия образ и този на римските богове, пък дали ще продължат да вярват в Христос след това, си е тяхно решение[1]. Мнозина са избрали тази опция и са му прикадили. Но Християнството се е запазило, заради онези, които са отказали да го направят. Без значение от опциите на властта в резултат на техния отказ – а този отказ е бил равносилен на бунт срещу държавата и нейните устои. Да извършат подобни действия пред статуята на императора, за християните е значело да признаят, че има друг Бог, освен Иисус; да признаят, че има друг живот, освен този в Него; да потъпчат (спомнете си потъпкването на изображенията на Христос в „Мълчание“) не нещо, а Някой – Онзи, Който е дал живота Си за тях, за да имат те такъв. А това би било немислимо. Нещо повече. Много от тях са избирали смъртта с радост, защото са знаели, че тя е била път към Бога.

Такъв е случаят със св. еп. Игнатий Антиохийски, един от ранните християнски мъченици (началото на II в.). Той пише няколко послания до различни църкви, докато е воден към Рим, за да бъде убит на арената с лъвовете, от които не се страхува: „Оставете ме да стана храна на зверовете, чрез които може да достигна до Бога. Жито съм Божие и чрез зъби на зверове нека да бъда смлян, за да бъда чист хляб Христов“. Игнатий нарича оковите си „духовни бисери“, чрез които, заедно с молитвата на светиите, се надява да достигне възкресението на мъртвите. Заради вярата и любовта си в Христос, Който е умрял за Него, Игнатий показва презрение към физическата смърт, а единствената му грижа е да не се намери недостоен пред Бога[2].

И на онези, които бързат да сравнят отказа на Ферейра и Родригес с този на св. ап. Петър, трябва да се напомни, че Петър се отрече от Христос, но не остана в това си състояние. Той веднага осъзна греха си и „горчиво плака“ (Мат. 26:75). След това събитие обаче смелостта на Петър се върна. Той беше първият, който видя Неговия празен гроб. Заради трикратното отричане, той трикратно изповяда възкръсналия Христос и бе възстановен от Него. И докрая на живота си Петър запазва спомена за своето предателство, което осъзнава като такова. Заради което преди смъртта си, преди своето разпъване на кръст по време на Нерон, апостолът пожелава да бъде разпънат не по обичайния начин, а с главата надолу – именно защото се е чувствал недостоен да умре със същата смърт като тази на Господ, от Който той някога се е отрекъл. Историята на ап. Петър е история не за предателството, а за покаянието. Петър, за разлика от отците „Родригес и Ферейра“ не е станал езически жрец, за да спаси римските християни от Нероновите гонения, а е умрял заедно с тях в Христос. Колко голяма е разликата с героите на филма!

Разбира се,  не очакваме, че Скорзесе трябва да режисира филма по такъв начин, че да е в съзвучие с християнската догматика. Филмът, книгата, словото, са една визия за света, на която всеки има право. Независимо, че не одобряваме посланието на филма, той все пак е много по-стойностен от повечето холивудски комерсиални филми, защото ни предизвиква и кара да се замислим. А в това, разбира се, има смисъл, но много по-важен е въпросът: до какви отговори стигаме. А по този пункт, мислим, че филмът се проваля.

Но ние няма да коментираме качествата на филма. По-скоро е добре да обърнем внимание на дебата, който го последва, защото с „мълчание”-то си той отпуши съмненията относно това – може ли един човек да постъпи като героите на филма, за да спаси своите събратя и би ли оправдал Бог това. Дадохме по-горе примери в тази насока, свързани със саможертвата на християнското мъченичество – изповядване на вярата в Христос до смърт. Но тази плоскост, върху която се разглеждат двете линии – мъченичеството до смърт и скритото „духовно” мъченичество, което един човек може да поеме върху себе си – да стъпче Христос,  за да спаси събратята си – в Християнството не съществува.

Постъпката на Родригес и Ферейра попречва на селяните да станат мъченици. Всички са спасени, животът им е запазен, но го няма истинският фокус, върху който се крепи човешкият живот и смисълът на Християнството изобщо – Възкръсналият Христос.  И със самото поставяне на въпроса: „Възможно ли е?”, се хвърля сянка на съмнение върху  смисъла на мъченичеството, описан от отците-подвижници на Църквата  с няколко думи: „Дай кръв и придобий дух”.

Същата тема със същите въпроси в друг филм като „Време разделно”, е разгледана по съвсем различен начин. Сигурно помните онази сцена, в която  един баща се отказа от вярата заради сина си, а когато дойде ред на сина му, той сложи сам главата си на дръвника. Бащата като обезумял извика: „Заради тебе го направих, сине!“, като посочи чалмата, а синът отговори: „Не мога, тате…“ А Манол, за да не гледа страданията на близките си и за да не се изкуши да предаде вярата си, се хвърли срещу заптиетата, за да го посекат… И тук не става въпрос дали тази сцена е истинска или измислена, а просто припомня как мнозина християни са приемали мъченичеството дори под страх от смъртта на най-близките си и любими хора.

Но най-важният въпрос, който поставят подобни теми, е въпросът за подмяната – тази изключително голяма опасност в днешния век на странни ценности. Подмяната на самото Християнство  и на Самия Христос.

Ако само за миг предположим, че е възможно човек да се отрече от Христос публично, да Го стъпче,  но да го носи тайно в сърцето си и съвестта му да го оправдае – това е начало на посяване на семето на съмнението, начало на подмяна на самия етос на Християнството.

Защото ако това е възможно, значи жертвата на първите мъченици, чиято кръв е в основата на съграждането на Христовата Църква, е била безсмислена. Така можем да стигнем и до думите на неблагоразумния разбойник на кръста, който се обърнал към Разпнатия Христос: „… ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас.” (Лука 23:39) А може да се върнем и още по-назад в евангелските събития и да си припомним сцената в пустинята, когато Христос отговаря на лукавия дух: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего“ (Мат. 4:7).

На практика целият смисъл на кръстната Христова жертва може да бъде разглеждан по този начин и поставян под съмнение от духа на „мира сего”. Той всичко може да поставя под съмнение, включително и това, как Бог е обикнал толкова света, че да изпрати Своя Син в него, за да бъде Той предаден за 30 сребърника, бичуван, оплюван и разпънат на кръст? Нима това е любов? Защото и Христос се моли: „нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти.” (Мат. 26:39).  

Когато се говори публично на такива теми, много хора обвиняват Християнството, че поставя човека пред такъв избор – на живот и смърт. Но никой не обвинява мъчителите, сякаш е тяхно правото тук, на земята да поставят човека пред такъв избор, пред който и Бог не го поставя.

В съвременния свят религиозното чувство започва да се размива, започват да се поставят въпроси, който никога преди това не са поставяни – ако християнинът бъде изправен пред такъв избор като този на католическите свещеници във филма, трябва ли той заради любовта си към своя ближен и за да му спести страданието, да се откаже публично от Бога, но да Го запази в сърцето си?

Този въпрос е фалшив и измамен. Вярата е на живот и смърт, защото животът ни не свършва с този живот – всеки човек и без това умира, но по-важното е как ще продължи в бъдещия живот. Да, не е „хуманно”(човешко) да бъдат измъчвани хора, не е „хуманно” да бъдат поставени пред такъв избор. Не е „хуманно” и разпъването на Христос на кръст, но само по този начин човек може да се спаси – чрез смъртта и Възкресението на Христос, защото след всяка смърт идва Възкресение. Това е онзи важен момент, който липсва във филма и въобще във всяка хуманна идея за благото на човека тук, на земята – Възкресението. Такива въпроси, които поставя филмът „Мълчание”, не се поставят в общество, в което всеки човек е вярващ.  Но в общество, което разчита на хуманността на човекобожието, такива въпроси все по-често ще се задават.

---

[1] По-подробно за гоненията срещу християните в империята, виж в: о. Александър Шмеман, Историческия път на Православието, с. 61-70.

[2] За неговото свидетелство (мъченичество) вж. „Арената на лъвовете и арената на Христос“