Християните и социалните мрежи

Защо християните не се обичат един друг и не се ценят,  виновни ли са за това социалните мрежи и как всяко обсъждане се превръща в битка, разсъждава свещеник Сергий Круглов.

– Как оценявате реакцията на православното съобщество относно пренасянето на мощите на свети Николай? Някои го наричат странно, а православните говорят за това, че има нещо ужасно в принципа на разделянето на свети мощи.  

– Всичко, което сега ще кажа за мероприятието по пренасяне на мощите на свети Николай, е мое лично мнение. [1] И ще повторя, че всеки християнин има право на такова мнение, защото хората, обединени в Църквата Христова и от Символа на вярата, все пак остават различни, както тази или онази група не иска да обявява другата за „еретици”, „непримирими”  и т.н. Казано по друг начин, тези, които Църквата е обединила, човек да не разлъчва…

Аз не обичам шума около подобни масови мероприятия, атмосферата, която ги съпровожда, рекламата и др. и никога не съм обичал; в детството например, не обичах парадите, демонстрациите, празниците на „песните и строя” и всякакви официалности. Също и тези нови сюжети в СМИ за това, как от тялото на светеца изрязали едно ребро… В онези времена филмът „Празникът на свети Йорген“ беше направен не напразно. Това е първо.

Второ – мощите на светците аз считам за светиня, достойна за почитание, солидарен съм с отците от Седмия Вселенски събор.  Но едното не изключва другото.

Ще се опитам да го обясня някак… Помните ли думите на Сергей Фудел за „тъмния двойник на Църквата”? Такъв „тъмен двойник” има при всички най-прекрасни и святи явления в живота ни –  могат, уви, да развалят, да изкривят всичко, защото живеем в паднал свят, пълен със зло.

Представете си, че в едно легло се любят мъж и жена. Любовта е от Бога, а „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло – чисто” (Евр.13:4). Но ето, че същите тези мъж и жена и това, което те правят в леглото, са на рекламни клипове или на билборд – това вече е грешно, защото е профанация на дадената от Бога тайна в техните отношения, опошляване на светинята.

Затова аз обичам свети Николай, обръщам се към него с молитва, но на масово мероприятие аз не искам да ходя. Въпреки това, няма да осъдя тези, които отиват.

Познавам хора, които са получавали благодатна помощ от светец при такива разстояния от мощите – сред цялата тази суета, под звъна на монетите и блясъците на телевизионните камери.  Кой съм аз, че да отричам реалността на техния опит, интимната тайна на техния неповторим живот, на техните отношения с Бога?

Силата Божия се проявява свободно дори и при цялата тази човешка немощ и Духът, както казва Христос, животвори където иска.

Не отхвърляй чудото, случило се с друг човек, но и не го възвеличавай, не викай: „Петя, не си прав!”, но и не казвай: „Вижте с Петя какво стана, затова всички вие там – Вася, Маша, Гоша – бъдете като Петя!” Въобще, пред чудото на живия живот, пред факта на явяването в него на Светия Дух, е по-добре смирено да помълчим, отколкото да бързаме шумно в интернет да го пропагандираме или отхвърляме.

– Но както виждаме, хората не мълчат,  особено в социалните мрежи. Какви спорове са Ви оскърбили в последно време, освен обсъждането на пренасянето на мощите на свети Николай?

– Поводи за спорове чух навсякъде, от бурята покрай „Пуси Райът”, постановката на операта „Тангейзер”[2] и делата на блогъра Соколовски [3], до личното излагане на показ на живота на тези или онези свещенослужители. Подобни „признаци на разпри” са много, около тях постоянно стават схватки между „белите” и „червените”…

Това никого не учудва, защото ние, уви,  вече свикнахме с бурите и войните. Но винаги ме удивлява и радва „дъхът на тънкия хлад” и проявата на християнския мирен дух в хората.

В социалните мрежи за нас – хората, е трудно да усетим този дух, просто защото нашите сетива обикновено са настроени на друг регистър – ние  се опитваме да открием яркото, запомнящото се, полемичното, внимаваме в това „кой пак тук не е прав”, за да влезем в дебат…

А има и хора, които пишат, но не заради позицията в някаква „свада”, нито пък е с примиренчески тон; те не бързат моментално да започнат да „оспорват”, а пишат въобще за нещо друго, свое, лично, за всекидневието си, на което не са успели да се зарадват.

Един от приятелите в моята френдлиста, например, пише от време навреме: ”Благословен е нашият Бог сега, всякога и във вечни векове”. Това не е нещо ново, но аз винаги се радвам, когато срещам тази фраза и я лайквам.

Има такива хора и извън социалните мрежи. Помня, че след забележителното събитие – срещата на нашият патриарх с папата в Хавана, сред средите на експертите по „теория на заговора” възникна такова мнение: ето, идва отстъплението, готвят се да ни продадат на Запада. А ето, че донесохме частици от мощите на свети Николай в Бари, публикувахме по този повод и приятелски изявления от патриарха по адрес на католиците.

Трябваше да изслушам немалко горещи речи от „ревнителите на православието” на тази тема. И веднъж ме зарадва една селска баба, която се случи на една такава беседа. Тя попита:

– А  католиците вярват ли в Христа?

– Вярват– отговорих аз.

– А в Божията Майка вярват ли?

– Вярват.

– Е, значи слава Богу… Аз нито един католик през живота си не съм виждала и нищо за тях не мога да кажа. Само знам: ако ние не каем за своите грехове,  ще загинем.

–  „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” – казва Господ (Йоан 13:35). Ако съдим по социалните мрежи, по това, че всички се ругаят един друг, се получава така, че християни сред нас почти няма?

– Ако съдим по социалните мрежи. Но освен тях, има и обикновен живот и в него има много, както аз бих ги нарекъл – нормални святи християни.  Да, те се срещат също и в социалните мрежи, може би постовете им не са с най-висок рейтинг, не събират стотици лайкове и под тях не спорят холиваровци [4]… Такива християни има, аз ги познавам и не са малко.

Въобще, спомнете си, че думите: „Защото заради вас името Божие се хули между езичниците, както е писано“ (Рим. 2:23 – 24), са били казани много отдавна. Нито едно християнско поколение в историята не е било „бяло и пухкаво”, винаги е имало скърби и притеснения, хората идват в Църквата такива, каквито са, и с притегателната сила към Христос и спасението, но и всеки със своите грехове и „хлебарки в главата”.

Дори още при земния живот на Христос учениците Му спорили, кой ще седне от дясната му страна и кой – от лявата, и кипели от оскърбени религиозни чувства; предлагали Му да свали на „враговете на православието” огън от небето, а за предателството на Юда и Петър няма да говорим…

Така е било и в живота на първите християнски църкви, когато апостол Павел едва е успявал да пише вразумяващи послания до коринтяните и до галатяните, а авторът на Откровението, слушайки на остров Патмос страшните думи на Ангела към църквите, не е искал да се повтаря – явно добре е разбирал, каква „топлохладност” има между техните членове. Така е било във всяка една епоха.

Въпреки това, вие сте права, че главното наше свидетелство за Христа в света е промяната на нас самите в Светия Дух, явяването в света на преобразения по законите на Царството Божие човек.

Ако ние имаме най-правилната идеология, най-пищните храмове и най-прецизните богослужения, но хората ни не виждат любовта, няма да видят и Христа, а ще видят в най-лошия случай, някаква пародия на християнство.

За това в продължение на векове са говорили и светите отци, и християнските автори – от именити писатели и богослови, до обикновените потребители на социалните мрежи…

–  Ясно е, че в обществото има социалното напрежение, но християните са разбрали, че техният живот трябва да се промени и да повлияе и на другите поне в радиус от няколко метра наоколо, а това не се вижда дори съвсем наблизо…

– Това е общочовешка беда – Бог е заложил в нас стремеж към истината. Но падналият свят така е изкривил човека, че всеки вижда тази истина по своему, нещо повече, всеки се стреми да наложи своята истина като най-вярната… Заради тази „истина” има толкова взаимна ненавист, неприязън, войни по света. Затова Бог настоява в Своите заповеди за първенството на любовта, защото често обличаме нашата „истина” като лъжа, която унищожава любовта.

Да, християните са първите, които са длъжни да разберат и приемат, нещо повече – да свидетелстват тази истина за любовта на света.

Уви, това далеч не винаги е така – на нас често ни липсва покаяние – да признаем неправотата на своята „лична правда” и правотата на Евангелието и да приемем своите немощи пред лицето на хората, да приемем това свое несъвършенство като кеносис, като повод за гореща нелицемерна молитва: „Господи, аз нищо не мога, но Ти Сам помогни на всички около мен да Те познаят чрез Светия Дух!” Защото не си струва да се отчайваме като пророк Илия в пещерата – и живи светци има, и Църквата е жива. Който търси – намира.

– А защо което и да е явление – значимо или не, именно сред православните се превръща в битка: „който иска в църковния живот макар и най-малкото нещо да промени, е еретик и отстъпник”, а „тези, които не харесват Хари Потър,  са непросветени глупаци”. И така – до безкрайност…

– Това е от падналата човешка природа и е проява на времето.

На други православни им се струва, че Църквата в Русия днес е станала особено по земному силна, и велика съблазън са нейните „партии”, които укрепяват своите членове в „дух на колективност”, като призовават да се обръщат неверните със сила…

Да си спомним историята – тези периоди в живота на Църквата вече са били, от разколите на „аз съм Павлов, а аз Аполосов”[5], до разкъсването на единното Тяло Христово на части по политически, национални и прочее земни мотиви; до руския старообрядчески разкол например, и буквално до сбъдването на думите: „всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса, ще бъдат гонени”  (2 Тим. 3:12).

Да си спомним историята с прославянето на св. преп. Серафим Саровски или печалната поговорка от синодалния период, разказвана сред народа, който искал да се чете от Евангелието: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм аз посред тях” (Мат. 18:20). Няма нищо ново под слънцето в това отношение. За всички нас би било добре да си извлечем поуки днес, като внимателно изучаваме църковната история.

– Християнството ни учи да видим конкретния човек, говори за ценностите на всеки. А ние постоянно обезценяваме това с всяко оскърбление или критика от рода на „а ти виж себе си”, и прочее. Социалните мрежи помагат ли ни в това?

–  Социалните мрежи не внесоха някаква принципно нова ситуация. Те само ярко разкриха и обостриха някои моменти, например –  възможността да кажеш, каквото искаш в режим на реално време, като създават илюзията, че можеш да построиш собствена мини-реалност и да потискаш несъгласните с теб съвършено безнаказано.  Не е съгласен с мен моят опонент? Сега ще го блокирам и толкова, той вече не съществува!

Ефектът на изразяването на реално възприятие от човека прави и това, че общувайки в чата, ти не виждаш самия човек, виждаш изречения и емотикони и често се поддаваш на изкушението да положиш усилия, за да разбереш зад написаното реалния човек, да вложиш в неговите думи свой смисъл и да отговориш не на реалния събеседник, а на този измислен от теб „смисъл”… Получава се едно своеобразно безумие: говориш като че ли със създаден в твоето въображение призрак, а това е много е удобно …

Но социалните мрежи имат и своите достойнства, например възможността да общуваш с интересни, но  живеещи далеч от теб хора така, както във времето до появата на интернет не можехме да общуваме. Има дори нови аспекти на разбирането на аскезата, породени от преживяването и осъзнаването на опасностите от пребиваването в социалните мрежи. Този опит, който човекът от „поколението на хай тек” може да помогне по нов начин да преосмисли съветите на преподобните подвижници и да съумее да ги приложи в собствения си живот… Така че на създателите на интернет все пак трябва да благодарим.

– Не ви ли се струва, че такова напрежение може да бъде крачка към разкол, който да „избухне” комуто е угодно?

– Струва ми се друго: през вековете в Църквата се е разделяло всичко, което е можело да бъде разделено. Но има една поговорка: „Когато ти се струва, прекръсти се”. Тоест, надявай се на Бога и се старай да изкорениш причината за разкола – липсата на любов, в самия себе си. Не, не в себе си! А в кого? В супер-противника ти?

Да промени супер-противника си с такива думи, като: „Не, признай моята истина и се промени!”, човекът се опитва от векове, но никога това не се е получило…

– Какво да правим в тази ситуация, как да се запазим, защото ние все едно живеем в свят, пълен със страсти?

– На въпроса „Какво да правим?”, Евангелието и Сам Христос ни отговарят вече в продължение на две хиляди години. Трябва само да направим усилие и да преминем накрая от задаването на въпроси, на които отдавна е даден отговор, към някакви действия, на първо време – към съработничество с Бога и към промяна на самите себе си.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Правмир

Бележките под линия са на преводача.

---

[1] Става въпрос за пренасянето на част от мощите на св. Николай Чудотворец от град Бари (Италия) в Русия, което предизвика нееднозначни реакции.

[2] Постановката на спектакъла „Тангейзер” през 2015 г., на режисьора Тимотей Калябин по едноименната опера на Рихард Вагнер,  предизвика голям шум и възмущение, след което прокуратурата заведе административно дело на директора на Новосибирската опера и балет (където беше показан спектакъла), заради „оскверняване на религиозното почитание”. Съдът прекрати делото поради липса на престъпление.

[3] Руският блогър Руслан Соколовски беше осъден от съда в Екатерининбург през май, 2017 г. затова, че е ловил покемони със смартфона си в местния храм.

[4] Холивар (от англ. holy war, свeщена война, религиозна война) — общо наименование на споровете между хора, които са привърженици на диаметрално противоположни мнения и не искат да ги променят. Такъв спор е принципно безсмислен, тъй като нито един от участниците в дискусиите не се опитва да се вслуша и да осмисли доводите на своя опонент, а се стреми максимално добре да изглежда в очите на другите.

[5] „Защото, щом един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов“, не сте ли плътски?” (1 Кор. 3:4)