Как са се съмнявали светците?

url 4

Автор: Тихон Сисоев

5 истори за искрената вяра: Тома, Антоний Велики, Николай Японски, Йосиф Исихаст, Лука (Войно-Ясенецки)

В Евангелието от Марк има една особена история за съотношението между вярата и съмнението. Веднъж при Христос довели бесновато момче. Баща му помолил Господ да се съжали и да изцери нещастника, на което Иисус му отговорил: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия” (Марк 9:23). Тогава родителят възкликнал: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Удивителното е, че в едно изказване се съвместяват несъвместими помежду си неща – „вярвам” и признание за неверие. Но опитът на светците показва, че истинската, жива и искрена вяра, винаги върви рамо до рамо със съмнението: едното предполага другото и няма изключения. Оказва се, че съмнението не е срамно, точно обратното – обосновано, полезно, дори логически необходимо.

10.06_ap_Toma„Ако не сложа ръката си в ребрата Му, няма да повярвам”

Той се е съмнявал, защото се е боял от ново, още по-голямо разочарование. Но зад това съмнение е имало и нещо рационално, последователно научно. На свидетелствата на своите приятели, той отговорил с искане за нагледност, физически почувствана достоверност. И светецът получил желаното.

Апостол Тома (I в. сл Р. Хр.), който влязъл в световната история с прякора „Неверни”, не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е Тома да е бил дотолкова сломен, осъзнавайки целият ужас на случващото се със Учителя, че напълно да се е изолирал, усамотил,  и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора.

Всички негови надежди, идеали, и накрая най-големият смисъл в живота му, останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гробът на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да преживее, да осъзнае цялата тежест на застигналата го мъка. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител, той реагирал категорично: „Ако не видя на ръцете му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам“ (Йоан 20:25) — отсякъл Тома.

Един от отците на Църквата, свети Кирил Йерусалимски предполагал, че неверието на апостола било свързано с огромната вътрешна радост, която се съчетавала със страха, пред който той може да се изправи при още по-горчиво разочарование. Тома, както бихме казали сега, не вярвал в своето щастие. Освен това апостолът би могъл да се бои, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „докато не видя“… В някакъв смисъл това било научно изискване за нагледност и доказуемост. Блажени Теофилакт Български в своето тълкувание на Евангелието от Йоан отбелязва: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си”. На принципа на съмнението,  апостолът искал да изпита фактът на вярата, тоест чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“ (Йоан 20:27), вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой“ (Йоан 20:28).

Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но вече споменатият блажени Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома изповядал в Христа две природи. Казвайки: „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой господар и учител, признавайки в Него човека. Казвайки: „Бог мой“, Тома изповядал в Христа Неговата божествена природа.

Така съмнението разкрило богословие.

1Мнимият монах

„Горко ми, деца мои, горко на мен грешния, мним инок!”- възкликнал преподобни Антоний Велики (ок.251-356 г.),  обръщайки се към монасите от своя манастир  малко преди своята кончина. Невероятно е да се чуе подобно нещо от основателя на християнската монашеска традиция. Откъде се е зародило такова отношение към себе си у този, който може да се каже, че е достигнал висша праведност? И от жизнеописанието на светеца знаем, че сам Антоний веднъж мислено допуснал, че на земята няма друг толкова съвършен инок като самия него. Тогава старецът чул глас: ”Антоний! Има един раб Божий, който дойде тук преди теб и който е по-съвършен от теб”. Светецът тозчас излязъл от своята пещера и се отправил да търси този праведник. Така се срещнал с преподобни Павел Тивейски (ок.228-ок. 341 г.). Интересното е, че подобни случаи в живота на светеца не са се случвали за първи път. Така веднъж великият подвижник чул глас, че той не е влязъл още в пълната  мяра на светостта на един обущар, който живее в Александрия. Преподобният веднага напуснал пустинята и така се запознал с никому неизвестен праведник. Преподобни Павел разказал на Антоний за своя отшелнически живот в пустинята. Висотата на съвършения подвиг на  Павел поразила светеца. Антоний се отдалечил за известно време и когато се върнал, намерил праведника вече починал. Със сълзи на очи го погребал, а след това се върнал при монасите и им разказал за своята поучителна среща.

Скептицизмът, с който преподобни Антоний се отнесъл след това към своето духовно състояние, му преоткрил нови висоти. Съмнението тук стимулирало нов етап на възрастване – от вече достигнатото, към друго, ново. За това знаменитият философ и учен Блез Паскал казва: „Хората се делят на праведници, които считат себе си за грешници, и грешници, които считат себе си за праведници”.

Nicholas_of_Japan„И тъй – животът ми е изгубен!”

„Мъчителни са съмненията ми дали е изгубен дарът на живота и многото руски дарения? Ще има ли Православие в Япония? Кой ще работи за това? Ето, няма нито една руска душа повече в Мисията”. Това е записка от дневника на св. Николай Японски (17 ноември 1889г.). Изминали 25 години от неговите проповеди в Япония. „И тъй – животът е изгубен! – продължава светецът, – много руски кървави пари са хвърлени в огъня! Какво мъчение може да бъде по-горчиво от тази мисъл! (…) Боже, не ми давай съвсем да отпадна! Ако наистина съм съвършено безполезен, то покажи ми път към Русия!

Парадоксално е, но великият мисионер, човек с невероятна по своята сила вяра, отпуска ръце, терзае се от съмнения, обхванат от мъчителната мисъл, че целият му живот ще отиде напразно… Но вече на следващият ден, свети Николай пише друго, с различно настроение: „Написаното вчера беше малодушие. Заради нашата  нетърпеливост ни се иска на секундата, точно сега да ни се открие целият Божий план за нашите съдби… Вероятно и моят живот има някакъв смисъл и някаква полза, пък макар и заради това да покаже, че в Русия няма мисионери… Така трябва, да стоим на пост и спокойно да правим това, което зависи от нас и да не ни е грижа за останалото – ние сме раби, Господарят знае най-добре, Той има грижата!” Съмнението останало назад и мисията  продължила.

Удивително е това, което е могъл да направи свети Николай (1836–1912) в Япония – страна със специфични културни традиции, където манталитетът на хората от столетия бил затворен в непроницаема черупка от ксенофобия. Когато той починал, на острова имало повече от 33 хиляди православни християни, 43-ма свещеници и повече от 100 храма. Но това отнело  повече от 50 години непрестанен труд, започнал буквално от нула. Всички тези години светецът работел неуморно, занимавал се с преводи на богослужебни книги на японски език, наставлявал свещенството, борел се за финансиране на мисиите, общувал с местните жители, устроил система от духовни училища. И това било само „върхът на айсберга”. 

08.16_josif_isihast„Къде отивам аз? Къде ме водят?”

Той изпитал дълбоко съмнение във вярата, бидейки вече на преклонна възраст, изминал дълъг монашески път, помъдрял от жизнен опит.

Когато преподобният Йосиф Исихаст  (1897–1959) заболял тежко, вече бил на 61 години. Духовният наставник на атонските монаси, с чието име се свързва обновлението, духовният „Ренесанс” на Света Гора, влошил своето здраве с най-тежки монашески подвизи. На шията му се образувал огромен абсцес. Светецът, прикован към постелята си, дълго бълнувал. Когато кризата преминала, преподобният Йосиф разказал на своя най-близък ученик, старецът Ефрем Филотейски, за какво си мислел и какво изпитвал в най-тежките минути на болезнена агония.

„Той (дяволът, когото светецът асоциирал със съмнението), подкопаваше основите на моята вяра и искаше да я обърне – казал преподобният Йосиф. – Той искаше да срине всичко, което построиха подвигът и благодатта. Искаше да отстрани Бога от устоите на моята вяра. И когато видях, че те се клатушкат, аз си казах: „Къде отивам аз? Къде ме водят?

Дълбоко съмнение възникнало вследствие на тежкото физическо и психическо състояние, обхванало подвижника, обезценявайки целият му натрупан опит и принизявайки духовното до психологическото, фалшиво учудване: „Когато му говорих за благодатните състояния, той (дяволът) ги представяше като безполезни: „Това е случайност, а това – чисто човешко”. Някои казват, че това се случи с мен заради прелест, други – поради различни обстоятелства; трети – заради измамата на чувствата, телесни и душевни, и зад всичко това няма нищо… Тоест всичко, което беше от благодатта, всичко, което аз познах заради своя опит, той все така обясняваше и отхвърляше. И ме лиши от всичко”. На това с детско удивление  преподобният Йосиф дал бързо, почти шеговито „обяснение”: „Ах, ти!”, и след това добавил: „Затова и помолих Бог да оздравея, за да разкажа за тази атака”. Преподобни Йосиф разбрал, че е необходимо физическо здраве, за да преодолее възникналата духовна преграда.

Преживяното от великите подвижници е пределната точка на богооставеност, когато целят осъществен от човека подвиг изглежда празен  и безсмислен. Да понесеш такова изпитание е възможно само с упование в Създателя, за което и говори светият на своя ученик. А и за самото съмнение в духовния живот,  преподобният Йосиф написал следното: „Нека никой не се надява на себе си, докато душата му е още в тялото. И когато отиде на небето трябва да очаква, че на следващия ден ще се спусне в ада. Не говоря вече за това, че слизането ще стане в този същия момент. Защото докато човек се учудва на промяната, смъртта прониква през ноздрите му, което е присъщо – и едното и другото”.  

178290.p„Останах без работа като епископ”

Св. Лука Войно- Ясенецки (1877–1961), който е един от най-знаменитите подвижници,  изповедници и лекари на XX век, веднъж се оказал пред избор между това, да продължи епископското си служение и да се занимава с любимата си професия – хирург. Изпитвайки тежко вътрешно съмнение, светителят … избрал последното.

През 1931 г. Съвещанието при Колегията на ОГПУ за „контрареволюционна дейност” осъдило епископ Лука на изгнание за период от три години . Той се оказал в Архангелск, където бил посрещнат хладно не само от местните лекари в болницата, където светецът бил определен да работи, но и от архангелският епископ Аполос. Неспокойният светец се измъчвал от своето положение, терзаейки се от съмнения: може би в тези условия е по-добре да остави епископското си служение и изцяло да се посвети на лекарската работа?

От Архангелск светецът бил извикан в Москва, където упълномощеният от ОГПУ (държавна сигурност, бел. прев.) три седмици беседвал с него, предлагайки на талантливия лекар престижно място в катедрата по хирургия в столицата, но с единственото условие – да се откаже от сана си. Чиновникът стигнал до най-болезненото място, задълбочавайки съмнението на светеца до краен предел. Накрая светецът стигнал до компромис и написал на властите следното: „ Аз съм без работа като архиерей и съм пенсионер. При днешните условия не считам за възможно да продължа служението си, и ако моят свещен сан не възпрепятства това, бих искал да получа възможност да работя в хирургията. Но от сана си на епископ аз никога няма да се откажа”.

След освобождението, вече на път за Москва, станала катастрофа с влака, която както по-късно писал свети Лука „за съжаление, само ме изплаши, но не ме вразуми”. В столицата той се отправил към Народния комисариат по здравеопазването,  за да си намери място в какъвто и да е изследователски институт , занимаващ се с гнойна хирургия. Последвал отказ, а смутеният епископ не знаел какво да прави. Той пристигнал в Ташкент, където както писал по-късно, паднал дотам, че надянал цивилни дрехи и в Министерството на здравеопазването получил длъжността консултант към андижанската болница”.

Всичко се объркало. Операциите често завършвали неуспешно. След това свети Лука се разболял от тропическа треска. Върнал се в Москва за лечение и тук му се присънил страшен сън. Той стоял в „…малка пуста църква … В олтара на престола беше сложена широка дъска, а на нея лежеше гол човешки труп. И тогава, от двете страни и зад престола стояха студенти и пушеха цигари, а аз им четях лекции по анатомия на трупа. Изведнъж потръпнах от тежък удар и когато се обърнах видях, че е паднал капакът на раклата на преподобния, а той седна в ковчега си и се обърна, като ме гледаше с ням укор”.

Но по думите на епископа и видяното насън не го вразумило. Той с още по-голяма ревност продължил изследванията си. Повече от две години, преодолявайки вътрешните мъки на съвестта и духовната опустошеност, свети Лука напрегнато се занимавал с медицинските разработки, натрупвайки безценни материали за своята бъдеща научна сензация – книгата „Очерци по гнойна хирургия”.

Zast_Tichon_somneniyaНие не знаем какво се е случвало в душата на свети Лука, как той е съумял да преодолее тази криза. В неговите спомени има само една забележка, която може да ни открие този вътрешен „отговор”, който го върнал обратно – от лабораторията в олтара: „В своите покайни молитви аз усърдно молех от Бога прошка за това двугодишно продължение на работата ми по хирургия, но веднъж моята молитва беше прекъсната от глас, идващ от другия свят: „За това не се кай!” Преживяното съмнение и случилото се след това – според него неправилно решение,  се оказало съдбоносно. По време на Втората световна война неговите медицински открития се оказали крайно полезни за лечението на ранените войници. През 1942 година владиката бил възведен в сан архиепископ, а по-късно – назначен на Кримската катедра. Целият последващ период до самата му смърт, свети Лука без остатък отдал на служение на Църквата.

Послеслов

Съмнението е „постоянен спътник” на човека по пътя му към вътрешно преобразяване. И опитът на светците е ярко свидетелство за това. За тях съмнението е не просто реалност, а и важно вътрешно състояние. Най-добре го е казал преподобни Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!”

Превод: Ренета Трифонова

Източник: foma.ru

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: