Апостол Павел – рупор на Светия Дух

Автор: свещеник Константин Камишанов

Светите апостоли Петър и Павел обичали Бог по различен начин и с това се различават. Но те обичали Господ еднакво силно и това ги сродява. И двамата живели само за Бог и затова били обичани от Бог.

Какво ги отличавало?

В живота често се случва простите и необразовани хора да обичат църковния закон и обредите повече от богословието. В живота често се случва образованите хора, знаещи всичко за закона, да могат да си позволят да се отнасят към закона като към нещо незадължително, като към дреболия. Но затова пък те се стараят да запазят същността и смисъла на този закон. Ето какво пише апостол Павел за поста:

„Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук. Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел“ (Рим. 14:1-3).

Както и да е съставен духовния закон, винаги ще има нещо, което не може да бъде описано. Същността на закона е Бог, а Той е безкрайност, която не може да бъде вместена в тесните рамки на закона.

В Църквата между хората се случват колебания и дори спорове. Но наскоро отминалото гонение на християните в СССР показа, че и едните и другите полагат еднакво душите си за Христа. Заедно отивали на кръста учените и необразованите, вдъхновените и практичните.

Защото законът и любовта са двете крила на вярата.

Такъв човек на Закона станал апостол Петър. Такъв човек на Духа станал Павел. Петър е стълп на закона Божий, а Павел – стълп на любовта.

Проследявайки живота на апостолите, следващи Христа, нормално е да очакваме, че точно те биха оставили обширни спомени за този съвместен живот заедно с Бога. И дори не е било задължително да пишат сами. Около тях е имало грамотни хора. Но…

Евангелията са поразително малки книги, скъпи на подробности. Създава се впечатление, че едва ли не през тези три години Христос е мълчал. Учениците не са счели за нужно да запишат думите Му, които за нас са по-скъпи от злато. Хиляда дни проповед на Иисус са намерили отражение в текста на евангелията като пряка реч, която можеш да прочетеш само за половин час.

А нали през всеки ден от тези хиляда дни е ставало по нещо в общността на учениците, достойно да бъде записано. И почти всичко това е изчезнало.

Потресаващо е това, че вместо дванадесет дебели книги със спомени ние имаме само четири тънки книжки. Една от тях е написана от човек, който не е виждал Христос – Лука.

Не е ясно защо апостолите не са могли или не са поискали да ни предадат това, заради което са били призвани – да запазят всяка дума на Господ. За сравнение нека си спомним, че Мойсей е записал на скрижали всяка чута от него буква на Закона. А при нас в Свещеното Писание се губят дни и месеци. Уви.

Още повече, че след слизането на Светия Дух върху апостолите, те са били призвани за проповед. И почти целия текст на техните проповеди е изгубен.

От всичко – само две послания на апостол Петър! От това, което той говорел, пътешествайки по различни страни, са останали само останки от фрази и непроверени фрагменти от предания, като например последните думи на Петър, произнесени в деня на смъртта му в Рим.

Оскъдни са и думите на останалите апостоли. А те са били вече не дванадесет, а повече.

Апостолите се оказали мълчаливи за историята.

Петър и Иаков, най-силните от тях, след основните си трудове като проповедници, се събрали в Йерусалим и извършили две важни неща: скъсали с иудейската религиозна традиция и заложили фундамента на новото религиозно образование – Църквата. Когато за тях станало очевидно, че синтез между старата и новата системи е невъзможен, под влияние на вдъхновението те разработили  нова схема за богослужения и нова структура на Църквата. Дали и прогноза и посока за развитие за тази нова Църква.

За това са и написани двете послания на апостол Петър: за образуващата се Църква и за Църквата на бъдещето.

Петър и Иаков станали архитекти на новата Църква. Но не е достатъчно да бъде построен храм. Той трябва да бъде оживотворен с дух, хора, икони, песнопения, светлина, благовония и проповеди. Тази втора част изпълнил апостол Павел.

Като отчетем мълчаливостта на апостолите, тяхната очевидна насоченост не към книгите, а към конкретните дела, достигаме до извода, че Бог е имал нужда от някой, който да вдъхне в закона новия дух; някой който не само да произнесе слова за съвременниците си, но и да запали сърцата на тези, които ще живеят хиляди и хиляди години след него.

Без Павел Църквата би пребивавала в мълчание. Не е възможно дори да си представим нашата Църква без него. Махнете неговите послания и, струва ми се, в Църквата ще се възцари странна тишина, ще се образува пустота, която няма с какво да бъде запълнена.

Бог се нуждаел от рупор или от уста на Светия Дух. Бог се нуждаел от някого, който е в състояние да съчетае в себе си учителското и пророческото служения.

И Бог Си избрал особен човек, за да запълни мълчанието на апостолите. Господ Си избрал нов апостол съвсем не там, където бихме могли да очакваме – избрал го из средите на фарисеите. Не между избраните, а сред призваните бил намерен юношата Савел (Саул).

За нас това е познато. Руският народ не е бил избран от самото начало. Киевските князе в началото на руската история също са извършвали гонения над християните. Пък и самите ние сме съпричастни към гоненията чрез партията, комсомола и чрез това, че търпяхме идола – статуите на Ленин по нашите площади.

Но за Господ не е важна историята, а сърцето.

Какво е за Бог снобизма на апостолите? Какво е за него отстояването на първенството и важността на йерусалимската община, които членовете и сами си измислили? Да си спомним, че те поискали от Него правото да седнат от дясната му страна, а Господ бил удивен от такова странно желание да се разделят на различни класи по качество. Христос и до ден днешен е удивен от тази борба за първенство и за особени права между епископите, наблюдавайки как Папата и Патриарсите все още си изясняват кой тук, на земята, е най-главен.

Независимо от всичко Господ внезапно си избрал човек извън стените на Църквата. Не просто чужд човек, но и гонител. Изборът бил парадоксален – фарисей. Избраник на Господ станал един малък, горещ, образован, богат аристократ и римски гражданин – Павел.

Нещо повече, Павел, избран от Господ, се държал така, като че нямал никаква нужда от общение с „истинските“ апостоли. Кръстил го Ананий. И след това Павел, изцяло уверен в себе си и в своето избраничество, се отправил на проповед, която не му била поръчана от християнската община. Той не се потрудил да се представи на старейшините на християнската община в Йерусалим. Просто тръгнал натам, накъдето го водел Светия Дух.

И не без причина. Когато се явил на Павел, Христос му казал: „Но стани и се изправи на нозете си; защото Аз затова ти се и явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, що си видял и каквото ще ти открия“ (Деян. 26:16).

Апостолите с изумление открили поредния „самозванец“, говорещ от името на Христос.

Това никак не смущавало Павел. След три години го открил апостол Варнава и го повикал да го представи на истинските апостоли – Петър и Иаков. Павел тръгнал, но пътувайки за Йерусалим не бил притеснен и дори бил готов да спори с Петър по повод на своята мисия сред езичниците. И той спорил. И Петър, по внушение на Бога, приел аргументите на този странен харизматик.

Павел бил дотолкова убедителен и самодостатъчен, че апостолите не намерили какво да добавят към неговата харизма – нито епископство, нито свещенство, само му протегнали ръка за общение.

„и като узнаха за дадената мене благодат, Иаков, Кифа и Йоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване“ (Гал. 2:9).

Павел не бил нито свещеник, нито епископ. Той не приел никаква хиротония, освен хиротонията от самия Бог. Какво са за Бог нашите правила?

И Павел спокойно ръкополагал презвитери като истинен епископ пред очите на изумените членове на християнските общини.

За нас е трудно да осъзнаем и приемем това.

Да се появи, все едно, някакъв юноша от Московския държавен университет, и независимо от всички семинарии и ръкоположения, да започне да проповядва така, че самият Патриарх да се замисли, да склони глава, да протегне ръка на самозванеца и да каже: „Нямам какво да добавя. Той е получил всичко от Бога“.

Но Патриархът не е виждал Христос така, както Го е виждал апостол Петър, и въпреки това Павел бил приет от тогавашната Църква. С учението на Павел е наситена и днешната Църква.

В какво е същността и силата на проповедта на Павел?

След Петдесетница апостол Петър се заел да ревизира договора между Бога и човечеството: той сключил отново този договор от името на Църквата.

А апостол Павел се заел с изясняването на същността на Новия Завет и изпълването на закона с ново съдържание. Това е, което в юриспруденцията наричат подзаконови нормативни актове.

Неочаквано за света, любовта станала предмет на договора. Бог се нуждаел от гений, който да може да съедини закона с любовта.

Ние сме свикнали да използваме тази дума, „любов“, а тогава тя било рядкост. В тези времена да вложиш в закона думата „любов“, е било съвършено невъзможно и абсурдно.

Това и сега още не винаги е очевидно. Например Западът е засегнат от заразата на хомосексуализма. И възникнал въпросът за същността на брака. Между вярващи и невярващи възникнал юридически спор.

За римското право бракът е договор, определящ частите собственост на съвместното имущество. И нищо повече, един вид просто стопански документ.

За вярващите хора бракът е мистично съединяване на двама души от различни полове в една нова духовна общност, стремяща се към Бога.

Западът не разбира Изтока – каква е връзката между Бога и душата, ако просто става въпрос за пари? Изтокът не разбира Запада – каква е тук връзката с имуществото, ако става въпрос за тайнство?

Да се вложи понятието „любов“ в Закона и тогава и сега е нещо невероятно безумно. Но на това се основава нашата вяра, която „за иудеи е съблазън, а за елини безумство“  (1Кор 1:23) – да излезем от пределите на рационалното и да приемем любовта на Бога.

Павел точно е определил, че любовта не е свойство и не е отношение, а е същност на Бога. В Бога любовта е изразена в третото лице на Троицата – Бог Дух.

Павел построил един свят като светоусещане за Божия свят, описвайки го в координатната система на Светия Дух. За него това било лесно – та нали той, както и останалите апостоли, е приел Светия Дух в пълнота. На апостола не просто му било дадено, а му било дадено по такъв начин „с гръм и мълния“, че в душата му не останало никакво място за самия него; цялото място в сърцето му било отдадено на Христос. Господ преобразил Павел със сила, Павел не отблъснал тази сила и я приел. Бог вложил в сърцето на Павел горящото въгленче на Духа и то се разпалило и засияло като малко слънце на благодатта.

За Павел било лесно да вижда този свят на Духа. В този свят той бил свой.

Апостолът подробно описал това пространство, тази terra incognita, от горе до долу, от небето до земята, от Рая до робовладелския имот на римския патриций. Благодарение на апостол Павел човечеството може да види вселената на Духа. Човечеството могло да види истинската картина на света, в който Бог живее заедно с човека.

След описанието на Рая, Павел се спуснал надолу и описал заповеди към архиереите, които той умолява да подражават на Христа Бога.

„Бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други; в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете…“ (Рим. 12:10).

Голяма част от учението Павел посветил на Духа, на Неговите свойства и на признаците за нашия живот в Духа.

„А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5:22).

Павел поглежда по нов начин не само на живота, но и на смъртта. Той се обръща към всички тези, за които любовта означава нещо; той се обръща към всички тези, за които любовта и Бог са свързани в едно.

За нас, обикновените хора, най-ценното в посланията на Павел без съмнение е това, което ние днес наричаме „Химн на любовта“. Навярно няма руснак, който да не е слушал тези думи от „Посланието до Коринтяните“ и да не се е възторгвал от тях. Това е химн с невероятна дълбочина и красота. И никой няма няма да опише любовта по-добре, освен ако не се роди нов Павел:

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“.

(1Кор. 13:1-10)

Павел отлично разбирал, че любовта не е нещо просто, а е дар от Светия Дух. Любовта – това е част от Бога, дарена ни от небесата и сродяваща ни с Него. Тя ни носи благодат в този живот и безсмъртие след кончината ни.

Апостол Павел разкрил замисъла на Бога за любовта и пояснил как тя може да бъде същността на закона, нещо към което законът приближава, но никога не може напълно да обхване.

В Номоканона има интересно място, в което епископ поучава клирик за това, че клирикът търси правила за всяка ситуация в живота и му отговаря, че не е възможно да се напише закон и правило за всичко и че на това, което отсъства в правилата,  трябва да ни научи Светия Дух.

Павел не отрича закона, той само построява йерархия на отношенията ни с Бога. Законът е за духовните младенци нещо като бебешките обувчици. Законът е гаранция за защита от глупака; той осигурява някакво гарантирано минимално ниво на отношенията ни с Бога. Законът е също така система за образование, обучение и формиране на характера, той придава форма на живота в Духа. Та нали не може вярата да приема всяка форма, която хрумне на някого.

Но законът си е просто закон. Самият закон няма същност. Формата не е оправдание сама за себе си. Същност има само Бог в тази Негова част, която ние сме способни да възприемем и която Той ни е дарил сам – Светия Дух, нашия благ Утешител и защитник.

Апостолското служение е историята на служението на Светия Дух в хората и чрез хората. И нашият живот в Христа е също само история на нашия живот в Светия Дух. Ако имаме в себе си Светия Дух, ние живеем. Ако Го нямаме – цялото това време, което прекарваме извън Духа,  е смърт наяве.

Животът на апостол Павел е така красив, така добър, така благодатен, така благороден, че самият той служи като най-добрата проповед. Та нали не може човек нахалост да застава на прага на смъртта тридесет пъти и да се радва, не може да потъва и да хвали Бога. Не може да боледува и великодушно да се доверява на Бога, ако в този човек няма нещо, което да покрива всичко това – Светия Дух.

Ние всички страдаме от униние. Ние всички от време на време искаме почивка. Ние през цялото време се обиждаме и се борим, а съвсем наблизо е светът, открит за нас в трудовете на Павел – светът на Духа и Любовта. Странно е не това, че се оплакваме; странно е това, че ние, стоейки на прага на Царството Божие, не желаем да влезем в него, независимо от свидетелствата на такива прекрасни хора като апостол Павел. Какво очакваме?

„А на кого да оприлича тоя род? Той прилича на деца, които седят по тържищата, викат на другарите си и казват: свирихме ви с пищялка, и не играхте; пяхме ви жални песни, и не плакахте“ (Мат.11:16-17).

И така, защо се бавим? Стани, кръсти се и измий своите грехове, призовавайки името на Господа Иисуса.

Онисифор, слушайки за Павел от думите на Тит, срещнал Павел и видял човек под средния ръст, с оредели коси, леко разкрачен, със стърчащи колене и с леко изпъкнал нос. Той бил доста болнав човек,  за което пише сам;бил често близо до смъртта и му било дадено тайнствено „жило“, което да го преследва.

Много от нас са също толкова слаби. Но и много от нас са много по-здрави от апостола. Така че какво ни пречи да му бъдем подобни по дух, ако по тяло сме му подобни или сме дори по-здрави? Имаме само един недостатък, който ни отличава от апостола – нашите хладни сърца, в които има само малка искрица от духа на любовта. А времето минава и ние постоянно нещо очакваме.

Работата не е в това, че Бог е избрал юношата Саул (Савел) и го заставил да работи за Него. Работата е основно в това, че Савел поискал да бъде с Бог. А на нас, по някаква причина, това не ни се иска.

Но ние имаме все още време да поработим над любовта и да я добавим към своите трудове. Ние имаме все още време да се помолим на Бог да ни дарува любов тогава, когато не успяваме да я придобием със собствените си трудове. Животът в любов е напълно реален.

 „като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас“ (Деян. 17:26-27).

„Казвам тъй, не защото вече достигнах, или че се усъвършенствувах, но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса. Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“ (Филип. 3:12-14).

Защо трябва да очакваме Бог да ни посети с гръм и мълнии, да паднем от коня и да ослепеем напълно? Да се обърнем към Бога можем още от утре. Стига само да имаме желание да обичаме Бога и да бъдем обичани от Бога.

Превод: Христо Георгиев

Източник: pravmir.ru