Покаянието не е разкаяние

Автор: йеромонах Макарий Светогорец

Покаянието не е разкаяние. Разкаянието е чувство за срам, притеснение, което човек има за това, което е направил, или за това, което е пропуснал да прави.

Покаянието е съзнанието за злото или грешката, която някой е направил, и промяната на ума/обръщането.

Свети Антоний Велики казва своите мъдри слова «Не се разкайвай за нещо, което вече е отминало». Покаянието е промяна на нашия ум, обръщането ни към Бога, отдалечаваме се от земните неща, от нарушенията на закона, на нравствения кодекс, които ни изпълват с угризения, и се обръщаме към Бога, Който с Неговата жертва ни избави от последиците на греха. Разкаянието, което ни «заглажда» по светски, облекчава навярно малко съвестта, когато се изповядваме, но не ни води до покой и мир, които Бог дава, когато Му дадем нашето сърце.  Разквайваме се за нашите грешки и по този начин се опитваме да «загладим» засегнато ни Его. Църквата говори за Тайнството Покаяние – изповедта е част от Тайнството, но се предполага, че сме се покаяли, за да се изповядаме.

Ние се разкайваме,  изповядваме се и намираме едно психологическо спокойствие, което обаче не води до Бога, а е от този свят. Покаянието, вътрешната промяна, отдаването на сърцето на Бога ни дава друг мир. За съжаление нашите лоши привички и страсти ще ни съпровождат до смъртта. Но по един начин съгрешава този, който полага усилия даде сърцето си на Бога и е почувствал малко от Неговата любов, и по друг начин този, който психологически е «загладил» своето Аз, казвайки греховете си на някой духовник. Разкаянието и споделянето можем да ги направим и пред приятели, роднини или  някой психолог.

Тайнството Покаяние е Тайнство на Църквата. Ние духовниците, искаме уж чиста Изповед, разследвайки човеците с подробности за техните постъпки. Тежко и горко, ако Бог търсеше законническо заглаждане на греховете. И колко много пъти скандализираме хората с нашите въпроси. С това законническо-съдебно мислене водим хората до един формализъм, който със сигурност не ги води до Бога. За да стане още по-явна съществената разлика  между разкаянието и покаянието, ще споменем познанато на всички Покаяние на св. ап. Петър и Разкаяние на Юда. Св. ап. Петър, осъзнавайки греха на отричането от Христос, се покаял, «плакал горчиво» и  станал първовърховен от апостолите и държи ключовете на Рая. Юда „като видя, че Той(Христос) е осъден, разкая се… и като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси”.

Казваме, че сме православни и в нашия живот изобилства заблуденото учение на Запада за “удовлетворяването на накърнената божествена справедливост”. Западняците нямат в речника си думата покаяние и затова стигнали до погрешно разбиране за отношенията на хората с Бога. Думата покаяние е гръцка и в превод не означава разкаяние. „Repent“ на английски не означава „покайвам се“, а „разкайвам се“. Pentimento на латински също означава разкаяние. Почти на всички романски езици отсъства думата покаяние. Ние имаме богатството на нашата традиция, на нашия език, но (за съжаление) неловко копираме.

Според св. Йоан Лествичник, чиято памет отбелязахме днес, «Покаянието означава обнова на Кръщението. Покаянието означава съглашение с Бога за нов живот… Покаянието означава сприятеляване с Господ, чрез добродетелни дела, противоположни на нашите прегрешения. Покаяние означава очистване на съвестта…»

Човек си мисли «Ще съгреша и след това ще се изповядам… » и смята, че има право да постъпва така. Ако обичаш, целият се отдаваш, не намираш начини да осмееш себе си и другия. Този, Който се влюбва, ще преобърне земята и небето, за да срещне възлюбеното лице. Но ние, тъй като сме далеч от любовта към Бога, се опитваме с принуждения да демонстрираме нашата болна връзка с Бога. Повтарям: този, който е почувствал малко от Божията любов, не осмива себе си; той продължава да върши грехове поради своите зли навици и страсти, но угризенията не го водят до вини, които би имал, ако не съществуваше тази любяща връзка с Бога. Един светогорски игумен казваше: «ако християнинът се причастява с Тялото и Кръвта Христови със съзнание, не е възможно да остане един изпълнен с вини човек».

Когато поставяме частиците от св. Дискос, които представляват душите, споменати на св. Проскомидия, в св. Потир, където е Тялото и Кръвта Христови, казваме: «Умий, Господи, греховете на тук споменатите Твои раби чрез Твоята свята Кръв. . .» Когато Бог се жертва и умива нашите грехове чрез Своята Кръв, с предпоставка нашето покаяние, и ние продължаваме да имаме вини, тогава сме за оплакване. Това означава, че не вярваме в Кръстната жертва и Възкресение на Христос. Той се разпна и възкръсна, за да ни възкреси и да ни вземе при Него на небето, принасяйки Себе Си «като откуп за мнозина».

Ние приемаме Тялото и Кръвта Му «за опрощение на греховете и за вечен живот». Нито изпълнявайки някакъв религиозен дълг, нито за добро, както казват някои  на някои празнични дни.

Ако душата не търси Царството небесно, тя се изразходва и разпилява в този свят. Това да живееш «християнски» без надежда за бъдещите блага, е напразен труд, защото и от тукашните неща се лишаваш, и на небето не се наслаждаваш.

Да споменем и един пример от живота на светия старец Паисий, както го разказва игуменът на светогорския манастир Дохиар. Когато старецът отишъл в манастира да стане послушник, игуменът го попитал дали знае някакъв занаят. Той му отговорил, че е дърводелец. Препратил го към стареца, който отговарял за дърводелната. Той му казал: «вземи размерите от еди-кой си прозорец да видим дали знаеш да работиш». Докато размерите били 120Х80, старецът му казвал, че не ги е измерил добре и го принудил да отреже летвите  по-къси. След като приключил, прозорецът не отговарял на взетите размери. Това се повторило още два пъти. Старецът Паисий реагирал, казвайки на стареца, че докато вземал точни размери, той не го оставял да ги спази точно. Следващият път, когато мерил, си помислил, че старецът сигурно има някакъв проблем и за да не продължава тази работа, му казал «да бъде благословено, геронда!» Тогава старецът-дърводелец, който отдавал значение повече на духовното подготовка на послушника и по-малко на неговите занаятчийски умения, му казал «бре детето ми, опропастихме (замина) половин кубик дърва, за да се научиш да казваш «Да бъде благословено!“ Тук дойде да станеш калугер, а не дърводелец!».

Възрастните монаси отдавали значение най-вече на духовната подготовка и по-малко на практическите всекидневни въпроси. Когато отивахме да ставаме монаси, първото нещо, на което старците ни научаваха, беше «да бъде благословено!” и «Благослови!», това, което води до смирение, отсичане на волята и накрая до покаяние.

Да кажем и нещо забавно. Имахме едно старче на преклонна възраст, болно, измъчено, което чакаше смъртта, за да се избави. То казваше: «Толкова трудно ли е било онзи „рогоносец”, Адам – имайки предвид праотеца –  да каже едно „Благослови!”, за да не страдаме ние сега? Ама, бре детето ми, и с това, което си патим, нима и на нас ни дойде акъла да го кажем? Нашият егоизъм ни яде».

Въпреки нашето окаяно състояние, въпреки целия нашия егоизъм, въпреки липсата на любов, това, което ни утешава, е, че спасението, отварянето на небесата, не е постижение на нашите дела, а на Божията любов и милост. Казали на Господ: «а кой може да се спаси? Но Той рече: невъзможното за човеците е възможно за Бога» .

Завършвам с цитат от един духовник:

«Християнството е преобръщането на религията. В различните религии хората принасят  жертви на бога. В Християнството става точно обратното, Бог принася жертва на човеците, и то Своя Син. Бог Отец принася жертва Своя Син на човеците, за да им покаже, че ги обича реално, за да ги помири със Себе Си. Св. ап. Павел казва това по дин превъзходен начин „И тъй, ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от име Христово: примирете се с Бога!”. Коя религия може да яви нещо подобно? Това е напълно противоположно на религиите. Бог ни умолява да се помирим с Него»

Всичко това е любовна история. Христос идва на земята, казва на всички Обичам ви, човечеството е безразлично и Христос, за да докаже голямата Си любов към човека. . . жертва Себе Си. Св. Николай Кавасила уподобява Христос на безумно влюбен, който, за да докаже своята любов, накрая жертва и своя живот. Това е Християнството, то е нещо напълно различно от религията, не е формализъм. Истинското Християнство е истински и траен бунт, не е религия. Целите на бунта на Християнството са толкова далечни, толкова велики, че бунтът ще свърши само с Второто Пришествие. Този, който вижда Християнството като нещо статично, като нещо неподвижно, той нищо не е разбрал…».

превод: Константин Константинов