„Камък за препъване” (Мат. 16:17-19)

Автор: Павел Евдокимов

Към Una Sancta

Евхаристийната еклисиология съдържа православното решение на проблема за властта[1]. В нейната светлина според Мат. 16:18 изобщо не означава някакво назначаване на апостол Петър като primat, глава на все­ленската Църква с юридическа власт над цялото тяло – събора на еписко­пите. Нещо повече, може да се каже – и това е най-важното – че заедно с апостолското достойнство на свидетел Господ посвещава Петър за първи епископ при пълно потвърждаване на приетия Дух (Йоан 20:22). Не може да има никакво смесване на понятията „апостол” и „епископ”. Апосто­лът е странник по природа, той е „навсякъде”. Епископът обаче има своя катедра, която е границата на неговата юрисдикция. Ситуацията с апос­толите е уникална, защото тя съчетава свидетелството за Възкръсналия, апостолството като пряка призованост от Господа и епископската функ­ция като сакраментална и пастирска власт. Само последната се предава на епископите и оправдава термина „епископ, приемник на апостолите”, но само в този ограничен смисъл. Всеки епископ винаги е епископ на ня­коя местна община. Съгласно Еф. 1:22-23 Христос е „глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Изпълващия всичко във всички”. Същата идея за единствения глава е изразена в Кол. 1:18 (също и в 1 Кор. 3:11), което изключва всяка идея за наместничество: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Преданието никога не е познава­ло някаква вселенска юрисдикция. Мат. 16:17-19 предава обещанието да се създаде Църква, която все още не съществува извън Христос. Тайната вечеря предугажда основаването на Църквата (преди кръста и възкресени­ето), но самото то се извършва в деня на Петдесетница и вече с абсолютна сигурност – в момента на първата евхаристия на апостолите. По този начин поместната Иерусалимска църква е първата учредена териториална катедра, която завършва времето на Въплъщението и започва времето на Църквата. Самото събитие ще бъде реализирано по-късно на други мес­та. Засега апостол Петър е първият епископ, извършващ първата трапеза Господня и в този смисъл той е „камък”, „скала”, евхаристийно основание, което ще се запази до Второто пришествие. Без Трапезата и без властта за извършването й, този вечен „камък”, Църквата, не съществува.

Апостолството като лично достойнство на очевидците на възкре­сението не се възпроизвежда. Но времето на апостолската дейност, вре­мето на „деянията на светите апостоли” е вече време на Църквата след Петдесетница, то предполага приемствеността на епископите, които „за­емат мястото на Бога”[2], когато оглавяват евхаристийните събрания. Тук трябва да се подчертае същността на православното учение: не този или онзи човек и неговата лична власт са носители на личното приемство, а Църквата. В катакомбите на Сан Калисто (II в.) има стенопис, изобра­зяващ евхаристиен триножник; един мъж простира ръката си над хляба, а жена стои в позата „оранта”. Това е точният образ на Църквата – цар­ствено-свещеническото поклонение на всички, сред които епископът е издигнат и отделен чрез посвещаване, за да принася жертвата, символи­зирайки присъствието на Бога сред Неговия народ, а също и оглавявайки и насочвайки всенародните свещенически функции. Това са два начина на участие в едното свещенство на Христос, единствения Свещеник, и те са взаимозависими. Фактът, че епископът не може да извършва литургия сам, без да има народ, показва, че Църквата – това са епископът и народът и именно от тази богочовешка пълнота на тялото произлиза епископската власт. Тя не е лична, а функционална, действаща от лицето на Църквата, totus Christus. Това съвсем не е „колективизъм”, защото властта изхож­да от Бога, но от Бога, действащ в Своето Тяло, така че природата на тази власт е богочовешка. Епископ, който е само носител на титла, без пастирски функции и без да е назначен върху действаща катедра, не може да ръкополага и да осъществява напълно епископската си власт. Епископ, запретен в служение, няма право да изпълнява свещеничес­ки функции. Тайнството, извършено от него, е недействително и не притежава силата на освещаващата благодат, защото той е откъснат от извора, от който произлиза неговата власт и чийто харизматичен инст­румент е той. Единствено богочовешката сила на Църквата действа тук и извън Църквата не може да има тайнства.

Христос основава Църквата върху апостол Петър като върху пръв епископ, оглавяващ трапезата Господня, което е първа проява на все­ленското учредяване на апостолския епископат. Поради това всеки епископ на Йерусалим, Александрия, Антиохия, Цариград и всяка дру­га епархия е приемник на апостол Петър и апостолската власт за извър­шване на евхаристията. Такъв е случаят със св. Киприян, който е бил смятан в Картаген за пряк наследник на cathedra Petri[3].

Апостолската Църква изобилства с дарове, но всички те са насо­чени към открития достъп до братско общение. Именно това „едничко потребно”, Божието Царство, трябва да показва пълнотата и да бъде пе­чат на Църквата. Редно е било да отстранят от нея всеки съмнителен и неясен елемент и да дадат на невидимото формата, която му подобава, опазвайки го, полагайки събитието в рамките на институцията. Можем да видим от историята, че евхаристията преминава непосредствено в ръцете на епископите. Канонически правилно ръкоположеният епис­коп изпъква като видим знак, свидетел, удостоверяващ истинността на тайнството: „Само евхаристията, извършена от епископ, е действител­на, без него не може нито да се кръщава, нито да се причастява”[4]^.. Всяко тайнство е действено само ако има връзка с евхаристията, извършвана в Църквата от епископ. Насъщната необходимост от хранене с Хляба на Живота предполага съществуването на свещенство. Свещенството е включено в учредяването на евхаристията от Господа: „това правете за мой спомен”. Именно от въздействието на Духа и от участието в трапе­зата Господня произлиза епископската власт на Петър, на всички апос­толи и техните приемници – епископите. Тя служи на евхаристията и е дадена, за да удостовери автентичността й в деня на Петдесетница и през всички „дни на Господа”. В своя Голям катехизис митрополит Филарет подчертава сакраменталността на епископската власт:

Какво значи да управляваш? – Да наставяш хората във вярата. По какво се различават степените на йерархията? – Дяконът прислужва при извършването на тайнствата. Свещеникът ги извършва. Епископът има освен това власт да предава на други чрез възлагане на ръце способността за извършване на тайн­ствата и свещенодействията.

Ако, както е по думите на св. Ириней, „учението съответства на ев­харистията”, ако то намира в евхаристията своето потвърждение, тогава е вярно и твърдението, че и всяка свещеническа власт е зависима от евха­ристията. При св. Игнатий евхаристийната концепция за епископата е вече съвсем ясно изразена: „една чаша, един олтар, както и един епископ”[5].

Апостолите осигуряват предаването на учението и неговата неп­рекъснатост, но преди всичко и най-вече те осигуряват непрекъснатост­та на живота в благодат. Ето защо единството на апостолското учение, общението и преломяването на хляба изпъкват като отличителен приз­нак или „знак” на Църквата Божия в Йерусалим (Деян. 2:42).

Из „Православието“, с. 173-176

---

[1] Вж. цит. съч. на отец Николай Афанасиев Апостол Петр и Римский епископ. В: Православная мыслъ. X, 1955.

[2] Св. Игнатий. Послание до Магнезийци. VI, 1.

[3] За единството на Църквата. IV, Послание 43, 5. Нил Кавасила казва: „Петър е учител на вселената, колкото за папата – той е епископ на Рим” (PG 149,704 CD).

[4] Св. Игнатий. Послание до Смирненци. VIII.

[5] Послание до Филаделфийци. 3 и 4.