Una Sancta

Автор: Павел Евдокимов

Отец Николай Афанасиев подчертава също и фундаменталната разлика между „евхаристийната еклисиология” и еклисиологията, ос­нована върху идеята за универсална Църква[1]. Тази втора еклисиоло­гия утвърждава съществуването на единен вселенски организъм, чиито членове – поместните Църкви – са само негови части[2]. Универсализ­мът по самата си природа тегне към централизъм; логически той води до обединяващ център под формата на ипостазирана юрисдикционна власт от монархически тип (например властта на папата).

Евхаристийната еклисиология разбира думата еклисия в смисъла на „народ Божи”, призван да се съедини сега вече не в старозаветния Храм като в определен център, а в Тялото Христово. Реализацията на Тялото е дадено в евхаристията и това означава, че всяко канонически правилно, т.е. оглавено от епископ, местно събрание притежава цялата пълнота на Божията Църква в Христос. „Църквата Божия в Коринт” или във всяка друга точка на пространството е Църквата в пълнотата на нейното богочовешко съдържание. Вселенското, несвързано като мис­тично тяло с никаква пространствена представа, се реализира в локал­ното като място за пълната му изява. Множествеността на Господните трапези не засяга по никакъв начин единствеността на едната Трапеза. Така и множествеността на местата по никакъв начин не засяга единс­твеността на едната католична Църква, представена в нейната пълнота hic et nunc, тук и сега. „Светият Дух се оказва присъстващ във всеки, който Го приема, така, сякаш е даден само на него”, учи св. Василий[3]. В своето прочуто писмо за поклонническите пътувания до светите места св. Григорий уточнява: „Духът е разпространил апостолите по цялата земя; сега никое място, дори най-„святото”, няма преимущест­во.”[4] Множествеността се отнася към проявите на единствената Една Света, винаги равна и тъждествена на себе си. Броят на местата и тях­ната феноменология се променя, но „ноуменалната” реалност на онова, което се проявява, е неизменна – това е пълнотата на Христос, върху която почива Светият Дух. По този начин за св. Игнатий вече всяка поместна Църква, обединена в своя епископ като в жив символ на Христос, е католична, вселенска Църква, Una Sancta. От тази гледна точка, която се различава радикално от „универсалистката”, не може да има части на Църквата. Църквата е неделима, тя никога не е сбор: „Дето е Хрис­тос, там има Църква”[5], „дето е Светият Дух, там има Църква”[6]. Вся­ка поместна Църква притежава цялата вертикална църковна пълнота, защото „нашето учение е съгласно с евхаристията и се потвърждава от нея” (св. Ириней)[7]. Божественото присъствие никога не може да се раздроби. Но ако поместните общини са само части, това води до прие­мането, че съществува относително присъствие – спрямо принципната пълнота, обединяваща цялата църковност в себе си. И се появява нов вариант на „теорията на клоновете”, при който тяхното обединение се проектира или върху невидимата Църква – в духа на някое протестант­ско богословие – или върху видимия „наместник” на Христос, центъра на ипостазираното единство в римското богословие. Но ако Църквите се обединяват, това не е за да образуват една по-пълна Църква при су­мирането си, което е безсмислица („Между тялото и главата няма ни­какво прекъсване”, казва св. Йоан Златоуст[8] по повод на евхаристията, а Николай Кавасила[9] добавя: „Няма къде другаде да се върви, няма какво да се добави (…) няма друго, към което да се стремим”), а за да се отговори, от една страна, на безграничното милосърдие на Тялото, а от друга – на динамичния обхват на мисионерската дейност, характерен не за католичността на Църквата, а за вселенскостта на християнст­вото и неговото разкриване навън.

„Вертикално” всяка местна Църква е Църквата на Христос и никой епископ не е епископ на отделна част – още по-малко на отделна наци­онална Църква – а е епископ на Църквата Христова. „Хоризонтално” обаче пространството на неговата юрисдикционна и административна власт винаги е локализирано. По този начин единството на Църквата се гради чрез съгласието на равните, единосъщни членове – по обра­за на Троицата. Тъждествеността прави съгласието неосъществимо, подчинението нарушава единосъщността. Una Sancta е единството на различните места на нейните прояви, винаги равно на себе си. Съборът е място, където се осъществява взаимната любов. Не към формалния принцип на представителството се обръща Бог в Своите откровения, а към свойството му да поражда взаимна любов и затова съборът е орга­нът, който провъзгласява догматите.

Преданието сочи необходимостта да бъдеш в общение с пентархията[10], петте патриаршии. Това „общение” сочи равенството на всички поместни Църкви, които са в лоното на Православието. Движението е от съборност към вселенскост. И 34-то апостолско правило гласи:

Епископите трябва да познават „първия” от тях и да не вършат нищо надхвърлящо властта им без негово разрешение. Но и „първият” да не върши нищо без разрешението на всички. Защото така ще има единомислие и ще се прослави Бог в Господа чрез Светия Дух.

Троичният принцип винаги заменя принципа на властта с прин­ципа на съгласието. Основният принцип на църковната структура про­възгласява: един епископ начело на една Църква на една територия. Единствената разлика между епископите е тази по чест и старейшинство. Така Рим играел в течение на хиляда години ролята на primus inter pares, пръв сред равни. След отцепването му от православното единство тази чест била наследена от Цариград. „Пръв” е обозначаване на порядковия номер без всякаква качествена разлика. „Епископът на първия престол да не се нарича екзарх на свещениците или върховен свещеник” (48 прав. на Картагенския събор). Тъй като всички са полу­чили равна благодат от Светия Дух, достойнството на всички епископи е съвършено равно: „Отношенията между патриарсите, включително и папата, трябва да бъдат отношения на съгласие, а не на подчинение” (Нил Кавасила). Изповеданието на вярата на Александрийския патри­арх Митрофан Критопулос (XVII в.) гласи:

Налице е също така равенство на четирите патриарха [от онази епоха]. Ни­кой от тях не се издига над другите и никой не се смята за глава на цялата съборна Църква.

Епископатът отразява събора на Дванайсетте. Мястото на Петър исторически е наследено от Римския епископ, но неговото положение по никакъв начин не включва някаква незаблудимост в учението, нито юридическа власт над Църквите. Никога нито един събор не е изповяд­вал такова нещо преди Ватиканския събор, на който Римската Църква откровено къса с преданието.

Бог Отец е връчил цялата власт на Царя Христос. Господ я владее лично до свършека на света и затова Той е основал апостолската община във формата на дом или семейство, и апостолската власт е приела при това парадоксалния във висша степен характер на служение: „Князете на наро­дите господстват (…) но между вас да не бъде тъй” (Мат. 20:20-28; 18:1-9). Всеки епископ е „жив образ Христов”, човек на скръбта и служител на Яхве. Той притежава само една власт – тази на милосърдието и пастир­ската грижа, жертвайки се за тези, които страдат. Той действа само чрез силата на убеждението – чрез своето мъченичество[11].

Към „„Камък за препъване” (Мат. 16:17-19)“

Из „Православието“, с. 169-173


[1] Апостол Петр и Римский епископ. В: Православная мыслъ. X, 1955. ·

[2] Дори у някои протестантски богослови се среща тази неизбежно крипторимска концепция. От друга страна, едностранчивото учение за всеобщото свещенство превръща всеки мирянин в несъвършен клирик. Скорошните спо­рове за ръкополагането на жени разкриха радикален клерикализъм, своего рода скрит папизъм. Католическо-протестантският конфликт е неразрешим, защото отпраща към едни и същи мисловни категории, наследени от схолас­тичното Средновековие.

[3] PG 32, 108-109.

[4] Св. Григорий Нисийски. Писма. 2, PG 46, 1012-1013.

[5] Св. Игнатий. Послание до Смирненци. VIII, 2.

[6] Св. Ириней. Против ересите. II, XXIV, 1.

[7] Против ересите. IV, 18, 5. За учението на св. Ириней виж: Renz. Die Ge­schichte des Messopfer Begriffes,. 1901.

[8] Беседа върху Послание към Ефесяни. 3, PG 62, 26.

[9] За живота в Христос. фр. превод S. Broussaleux, р. 97 (рус. превод – Москва, 1870 г.).

[10] Преди разделението: Рим, Цариград, Антиохия, Александрия, Йерусалим.

[11] Вж. митр. Антоний. Курс пастырского богословия. Москва, 1909, с. 18.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: