Църквата като Тяло Христово
Автор: прот. Георги Флоровски
Втора част на „Бащин дом” от прот. Георги Флоровски – един от неговите най-добри текстове за същността на Църквата
Със самия акт на вярата „в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква” ние утвърждаваме нейната „неземна” природа, нейното битие не от този свят: защото „вяра е разкриване на онова, що не се вижда” (Евр. 11:1). И дори с това, че в числото на предметите на вярата ние поставяме в символа Църквата наред със самия Господ Бог, ние свидетелстваме за божествеността или светостта на Църквата. Ние вярваме в Църквата и можем в нея само да вярваме, поради това че тя е „Тяло Христово”, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Еф. 1:23). „Въз основа на словата Божии”, пише знаменитият руски богослов Филарет, Митрополит Московски, „аз си представям Вселенската Църква като „единно”, велико „тяло”. Иисус Христос е за него както „сърце”, или начало на „живот”, така и „Глава” или управляваща мъдрост. Само на Него са познати пълната вяра и вътрешният състав на Неговото тяло. Нам са известни различни негови части и преди всичко външният образ, разпрострян в пространството и времето … В този видим „образ” или „видима Църква”, „славна Църква, която няма нито петно, или порок, или нещо подобно” (Еф. 5:27), но „на която всичката слава е вътре” (Пс. 44:14) и която затова аз чисто и разделно не виждам, но в която, следвайки символа, „вярвам”. Покриваща невидимата, видимата Църква често открива чистотата на невидимата, за да могат всички да я намерят и да се съединят с нея, но отчасти скрива нейната слава”1. Наименованието на св. Църква като „Тяло Христово” свързва нейното битие с тайната на въплъщението ; и живото и ненарушимо основание за видимостта на Църквата се заключава именно в тайната: „словото стана плът” (Иоан. 1:14). Учението за св. Църква като видима и невидима в едно и също време, величина и исторически дадена, и свята, т.е. божествена, е пряко продължение и разкритие на христологическия догмат в духа и смисъла на Халкидонското вероопределение. Само в Църквата и от дълбините на църковния опит Халкидонският догмат е постижим в своята неизречима пълнота, иначе той се разпада на редица противопоставяния, неподдаващи се на никакво рационално обединение. И обратно, само чрез Халкидонския догмат е възможно да се опознае богочовешката природа на Църквата. В Църквата, като тяло Христово, също се съчетават две естества и се съчетават именно „неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно”, „никако же различию двух естеств потребляему соединением, паче же сохраняему свойству коегождо естества”. И в Църквата божествената благодат и видимите образи на нейните проявления са само различими, но не и разделими. В „двуединното” битие на Църквата те са дадени не само в символично, но именно в съществено действително нерасторжимо съединение, и поради това самото видимо тук губи свойственият за творенията случаен характер, преобразява се от благодатта и става не само свещено, но и свято… Църквата има човешко, тварно естество, има историческа плът, защото Църквата е преобразяваният свят и в това благодатно създаване на творенията се заключава целият смисъл и действителното съдържание на историята – битие във времето. Църквата е начатък на вселенското харизматично преображение на творението, ознаменувано в тайнствения образ на Неизгарящата къпина. Но Църквата има и божествено естество, тъй като в нея пребивава в прославената си плът Сам Господ Иисус Христос и в нея действа и се предава неоскъдняващата божествена благодат и дарове на животворящия Дух.
„Светлината вече в мрака свети и в нощите, и в дните, и в нашите сърца, и в нашия ум, – говори преп. Симеон Нови Богослов, – и ни осиява невечерно, неизменно, неприкровенно, – глаголи, действа, живее, животвори, и прави светлина тези, които се осияват от Нея” … Няма разрив между Бога и творението. Светът, този скръбен, изпълнен със суета, съблазни и злострадания живот, не е оставен от Бога. И именно „в немощи”, в суетата и мъчението на емпирическото съществуване, се извършва силата Божия. Възраствайки и преобразявайки се със силата на неотстъпно действащия Дух, „видимата”, историческа Църква става и ще стане Вечен Дом на Господа на Славата. „Ти си наш сродник по плът, а ние Твои, по Твоето Божество – молитвено възклицава преп. Симеон – защото възприел плът, Ти си ни дал Божествения Дух, и ние всички заедно станахме един дом Давидов по Твоето свойство и по родство с Тебе … Съединявайки се, ние ставаме един дом, т.е. всички ние сродници, всички ние Твои братя. И като че не е страшно чудото, или като че не потръпва всеки, размишляващ за това и обмислящ това, че Ти пребиваваш с нас сега и во веки, и правиш всеки жилище и обитаваш във всички, и Сам се явяваш жилище за всички и ние обитаваме в Тебе…” И, наистина, „Колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни” (Бит. 28:17)2.
Църквата е теофания, тайнствено явление Божие, съкровената сила Божия става явно и сетивна под видимите образи на светите и спасителни тайни. Св. Тайнства не са само символични действия или възпоменания, но реални тайнодействия, образи на действителното и неизменно присъствие Божие, „оръдия, които необходимо действат с благодат върху ония, които пристъпват към тях”3. Православната църква решително отхвърля като „чуждо на християнското учение” мнението, „уж, че извън употребата освещаваната в тайнството вещ и подир освещението си остава проста вещ” (Послание на източните патриарси от 1723 г.)4. Именно затова нито веществото (материята) на тайнствата, нито формата на освещаващите слова по никакъв начин не са без значение, защото по воля Божия се освещава именно това вещество и именно по този начин. И заедно с това, ставайки светиня, молитвено освещаваната вещ изобщо не променя своя сетивен облик и вид, и невидимата благодат се предава, съобщава винаги чрез сетивно посредство, под някакъв определен, външен вид. Защото, „така както ние сме двойнствени, съставени от душа и тяло, и нашата душа не е оголена, но сякаш е покрита със завеса”, говори преп. Йоан Дамаскин, „то за нас е невъзможно, без телесното посредство, да достигнем мисленото… Така, както човек има тяло и душа, то заради това и Христос приел тяло и душа. Поради това е и двойното кръщение: с вода и дух; и общението, и молитвата, и песнопението – всичко е двойно, телесно и духовно – подобно на светилници и тамян”. И всички „наши служения са ръкотворно святи, чрез материята ни водят към чуждата материя на Бога”. Тварното и последното си остава тварно и последно, но чрез необяснимо освещение се съединява с Божествената благодат, става „съсъд на благодатта”. И тук, отново не разделяйки, трябва строго да се различава осветената вещ и освещаващата благодат: между тях винаги остава различието на природите, различие по естество, но това не пречи на пълната действителност на Божественото присъствие – чрез съединение и причастие („не природно единение, но относително причастие”), по разяснението на преп. Теодор Студит в оправдание на поклонението на св. икони и други свещени предмети. Във всички тайнства, образуващи действителната сърцевина на църковния живот, Бог действено и действително присъства в творенията – с особено благодатно присъствие, различно от промислителното вездеприсъствие; и в светите храмове въобще, по катехизическия израз, „има особено присъствие на Бога, благодатно и тайнствено, благоговейно познаваемо и усещано от вярващите и проявявано понякога с особени знамения”. С пълна изразителност за това говори Православната църква в многочислени чинопоследования: основополагане и освещаване на храмове, св. икони и свещени предмети, светена вода, миро, елей и т.н. И в съвкупността си всички те се сливат в някакъв велик и единен чин на благославяне и освещаване на света. Църковното съзнание е безусловно чуждо на всякакъв докетизъм или феноменизъм.
Творението е реално и няма да се отмени, няма да премине, не му предстои и не му подобава да изпадне в небитие, но да се „измени”, да се преобрази, да се съчетае с Бога – и това, по обещание, ще стане в последните дни, но още сега това се предвъзвестява в Църквата. „Човешкото естество е изменчиво и превратно, единствено Божието естество е непревратно и неизменчиво”, говори преп. Симеон Нови Богослов. „Но християнинът, ставайки причастен на божественото естество в Христа Иисуса нашия Господ чрез приемане благодатта на Св. Дух, се превръща и се изменя от Неговата сила в богоподобно състояние…”5
Чрез целия църковен живот преминава ярко и напрегнато чувство на благодатна близост Божия, не изпепеляваща и унищожаваща, но изцеляваща и укрепваща творението чрез унищожение на тлението и греха. И това освещаване на видимия и сетивен свят в църковното съзнание определено се свързва преди всичко с въплъщението на Божественото Слово. „Не се покланям на материята, с дръзновение възклицава преп. Йоан Дамаскин, но се покланям на Твореца на материята, ставащ материя заради мене и благоволяващ да обитава в материя, и чрез материята да осъществи моето спасение; и няма да престана да почитам материята, чрез която е извършено моето спасение”. Чрез Въплъщението на Сина Божий „се прославя нашето естество и се превръща в нетление, говори същият св. отец, ние съществено сме се осветили от това време, когато Бог Слово стана плът, уподобявайки се на нас по всичко, освен греха, и неслитно се съедини с нашата природа и неизменно обожестви плътта чрез неслитно взаимодействие на това Божество и тази същата плът… Ние съществено сме осиновени и ставаме наследници на Бога от времето на раждането от Вода и Дух”. И чрез Христа „естеството от долната земя се въздига над всяко началство и в Него сяда на Престола на Отца”. По израза на св. Йоан Златоуст, Господ „възвел Църквата на велика висота и я положил на този Престол, защото където е главата, там е и тялото, няма никакво прекъсване между главата и тялото, и ако връзката между тях би се прекъснала, то не би било нито тялото, нито главата”. Именно поради това, че св. Църква е „Тяло Христово”, то в нея – по благодат – присъства телесно „пълнотата на Божеството”. Но сътвореното естество остава тварно. Плодът на изкуплението и възкресението на Спасителя се заключава не в отмяната на естеството, но в победата над тлението и смъртта, чрез която Божеството, бивайки по-рано като че несъвместимо за творенията, станало вместимо и достъпно. Църквата е свята и е постоянен знак на тази победа и нерушимо „вместилище на Божественото действие”. Именно Църквата в пряк и собствен смисъл е „Богоносна”. И поради това тя е свята, защото е „Дом Божий”, „Жилище Божие”. Бог живее в Църквата, благодатно присъства в светите храмове, изпраща своето пренебесно благословение, съобщава се, дава се в св. тайнства, представя се във верните и ги прославя. В тайнствата вярващите, по израза на св. Григорий Нисийски6, стават не само „зрители”, но и „съобщници” на Божествената Сила, стават с Бога „душа в душа и ипостас в ипостас”, „съединяват се и се срастват с Духа Утешител, чрез неизречимото общение с Него”, както говори преп. Макарий Египетски7. „Придобиването на Дух Свети”, по светоотеческия израз, е същина и задание на християнския подвиг.
Важно е, че по църковния типик всяка утреня и вечерна молитва трябва да започва със смелия призив: „Царю Небесний, Утешителю, Душе Истини, иже везде сий и вся исполняяй, сокровище благих и жизни подателю, прийди и вселися в ни, и очисти ни от всякия скверни, и спаси, Блаже, души нашя”8.
По този начин в Църквата, по благодат и причастие, като че за втори път невидимото Божие става видимо, разбира се, не за незрящите очи на естествения разум, но за просветения вярващ взор. Нали и в Христа Богочовека децата на сегашния век не видяха и не разпознаха Сина Божий, не приеха и не разбраха тайните на Въплъщението.
За живеещите пък в Църквата и сега, и винаги „страшное и преславное тайнство действуемо зрится”9, тайнството на спасението, освещение и преображение на света. „О, страшно чудо, видимо двояко, с двойни очи, телесни и духовни”, възклицава преп. Симеон Нови Богослов.
„Когато нашият Господ Иисус Христос лежи пред нас като заклано агне – казва св. Йоан Златоуст, – когато слиза Духът, когато Онзи, Който седи отдясно на Отца присъства тук, когато верните посредством кръщението стават синове и граждани на небето, когато ние намираме там своето отечество, град и гражданство, когато за всичко, което е тук оставаме чужди, нима всичко това не е небесно? Какво пък? Нима песните, които се пеят, не са небесни? Нима ние тук долу не пеем същото това, което пеят горе хоровете на безтелесните сили? Нима не е небесен и жертвеникът? По какъв начин? На него няма нищо телесно, всичко, което е положено, е духовно: нашата жертва не се претворява в пепел, дим и смрад, но прави всичко „предлежащо” чисто и свято. Нима не са небесни тези свещенослужители, които и до днес чуват казаните им думи: на когото простите греховете, ще се простят, на които задържите, ще се задържат… Защото небесната Църква не е нищо друго, освен небе”.
Бележките в скоби след цитатите са на редактора на книгата Павел Павлов
Следва продължение …
Източник: Прот. Георги Флоровски „Църквата: Предание или утопия”, т. 5, София, 2011 г., издание на храм „Св. София”, превод: Павел Павлов, Нина Димитрова; редактор: Павел Павлов
(Следва продължение)
Задругата 
Вашият коментар