Всеки от нас има свое преображение

17239671_10212521516492843_6324435543564189536_oАвтор: свещ. Андрей Чиженко

Господ явил Себе си на планината Тавор в Своята Божествена слава пред учениците-апостоли. Но в Свещената история е имало и други случаи, когато Той е откривал на хората Своето Божество. Например ходенето по водата или укротяването на бурята, чудесното насищане с петте хляба, възкресението на Лазар, който четири дни лежал в гроба. Църквата споменава и почита всяко от тези евангелски събития, но нито едно от тях не е част от дванадесетте Господски празника.

Защо библейското събитие Преображение Господне е включено в дванадесетте велики годишни празника в Православната църква?

Отговорът е: заради нас.

Дванадесетте празника са като елементи от мозайка, събрани в една обща картина, изобразяваща Божието дело за спасението на падналото човечество. Или по-точно казано, тези празници в цялата си съвкупност са дело на спасението на нашия Господ Иисус Христос за всички нас.

Господ се е преобразил, не защото така е искал и не за да демонстрира на учениците Своето Божествено достойнство, а на първо място, за да покаже на светите апостоли, а чрез тях и на цялото човечество, в какво може да се превърне (преобрази) човешкото същество, когато то се стреми към Бога, търси Го и се съединява с Него. Такова преображение в прекрасно сияещо богоподобно същество може да постигне всеки от нас, ако се откъсне от заравянето в проблемите на земното си битие и започне  личното си пътешествие към своята вътрешна сърдечна „планина Тавор”, където търсещата му душа ще открие Бога. Той ще влезе в него и ще преобрази Своята благодат в радостна блестяща светлина.

И това преображение започва още тук, на земята, ако човек доброволно и по свое желание се устреми към Господа. Реалното физическо потвърждение за това са мощите на светците.

Човекът е двусъставно същество – той има тяло и душа. За това свидетелстват Свещените текстове в Библията: „И създаде Господ човека от земната пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Тук земната пръст е тялото, вдъхновено от диханието на живота – безсмъртната душа.

Да си спомним също за това, че нашият Господ Иисус Христос възнесе човешката Си природа в нейната пълнота (душа и тяло) на небето и седна отдясно Божия престол.

Защо Православната Църква ни говори за това, че по време на Второто пришествие на Христос и Неговият Страшен съд, душите на починалите отново ще влязат в телата си, и те душевно и телесно, както впрочем и живите, ще се явят пред Божия съд. Тогава всеки от нас ще бъде съден и осъден както душевно, така и телесно. От тези ненарушими закони на мирозданието е ясно, че ако човекът от цялата си душа, от целия си разум, сърце и тяло се устреми към Бога, то неговото същество (вкл. и неговото тяло, неговите мощи), ще започнат да се преобразяват още в сегашния живот. „Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни“ (Евр. 4:12), т.е. благодатта на Светия Дух прониква дълбоко в него и го променя – преобзразява го. Тя остава в тялото на човека и след смъртта му във вида например на приятния за очите цвят на мощите и аромата, излизащ от него, неговата нетленност и топлина. Трябва да отбележим, че това не е лично свойство на човека или тялото след смъртта. Това е благодатта на Светия Дух, която пребивава в мощите на Божиите угодници. Това е свойство на Господа, който обитава в човека, в това число и в неговото тяло (мощи) като в храм. Божественият Павел пише: „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си?“ (1 Кор. 6:19).

Спомням си, как веднъж трябваше да държа в ръцете си частички от мощите на Василиевските новомъченици и ясно помня аромата на свещи цветя, излизащ от тях. По-късно се натъкнах на спомен на свещеник Павел Флоренски, който през зимата чувствал отчетлив свеж мирис от свеж аромат на цветя, след като се поклонил на честната глава на св. преп. Сергий Радонежки.

Помня също как се чувствах и при откриването на мощите на преп. Йов Почаевски и игумен Варлаам Печерски. Те не бяха ледени, както при труп, а топли. Създаваше се усещането, че се докосваш до ръката на жив човек. Но вие може би ще кажете: „Защото те са светци, а ние – грешни. И не можем да сравняваме себе си с преп. Сергий Радонежки или Йов Почаевски”.

Това донякъде е така. Но към същия труд над преобразяването на собствените ни тела и души ни призовава Господ. Да си спомним великите слова на св. ап. Иаков, брат Господен:Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва“ (Иак. 2:17).

Преображението за нас започва тук – в земния ни живот. И не само към на Божествената, ангелска част, но и към звероподобната, бесоподобна част. За това свидетелстват житията на светиите. Ето какво разказва житието на преп. Нифонт, епископ Кипърски, съставено от св. Димитрий Ростовски: „Нифонт имал един приятел на име Никодим. Веднъж Нифонт отишъл при него, Никодим го погледнал и се ужасил, с удивление гледайки лицето му. Нифонт го попитал:

– Защо така ме гледаш, като непознат?

Никодим отговорил:

– Повярвай ми, брате, никога не съм те вижда такъв, какъвто си сега: лицето ти е страшно като на етиопец. При тези думи юношата се изплашил, а заедно с това му станало и мъчно, закрил лицето си с ръка и си тръгнал опечален. Нифонт се покаял в своето пиянство, безчинство, сквернословие в битките с дивите и нечисти грехове, Бог му простил и той приел епископски сан, станал светец на Православната църква. От този пример ние виждаме, че лицето на човека, в което се е вкоренил в греха, потъмнява „като на етиопец” (тук, разбира се не навеждаме на мисълта за негроидната раса, за която тъмният цвят на кожата е естествен, сред тази раса има немалко светци). Има се предвид тъмнотата на греха, помътняваща човешкото естество и правеща го дори видим, изпъкващ през кожата. Обратно, лицето на човека, който редовно пости, моли се, изповядва се и се причастява е светло (това са мои лични наблюдения). То става прозрачно и по своему прекрасно. Спомням си как веднъж една жена в храма ми показа служещия сред монасите свещеник; тя някак особено го гледаше и ми каза: „Отче, лицето му така се откроява, сякаш вътре свети крушка”.

Затова всеки от нас има свое лично преображение. Но дали да бъдем  Богоподобни или бесоподобни, решаваме най-вече ние. Между другото, по този повод, етимологията на думата „молитва”, нейният корен е производен от глагола „меля”, но това не е евтин и пренебрежителен фразеологизъм, не. Мели се, например зърно във вид на брашно. Превръща се една форма на материята в качествено друга. Но в значението „моля се”, думата придобива друг, духовен смисъл. За това свидетелства и свещеномъченик Игнатий Богоносец в началото на II век, когото водели в Рим на екзекуция. Когато го извели на арената на цирка, в няколкото минути, преди да го хвърлят на  лъвовете, той се обърнал към хората със следните думи: „Мъже римляни, вие знаете, че аз съм осъден на смърт не заради злодеяние, а заради Единия мой Бог, с чиято любов съм обгърнат и към Когото се стремя. Аз съм Неговата пшеница и ще бъда смлян от зъбите на зверовете, за да стана чист хляб”.

Църковното Предание ни разказва, че сърцето му останало непокътнато след смъртта. Когато разрязали органа, езичниците видели златен надпис в него „Иисус Христос”. Бог приел „брашното” на свети Игнатий. Всичко това ни говори, че молитвата не е просто нещо, което става из въздуха, а сърдечно, душевно и телесно „смилане”, преображение на човешкото същество в нещо обновено, просветлено, богоподобно.

Затова християнството не е толкова пребиваване в храма и изпълнение на външно установени правила. Християнството е дълбоко изменение на самия себе си: преображение на ветхия човек в нов чрез молитва, покаяние, смирение, любов към Бога и ближния, изповед и причастие със светите Христови Тайни, участие в другите църковни Тайнства. Времето на поста е време на вглъбяване в себе си, за да открием там Бога. И източниците на преображението на всеки от нас в това – да видим в дълбините на сърцето си вкоренилият се грях, който ни мъчи и искрено да се покаем за него. И тогава той ще изчезне като тъмен облак, закриваш Божията светлина. Ние ще станем съпричастници на тази светлина, преобразяваща ни с подвига, славата и любовта на нашия Господ Иисус Христос.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: pravlife.org

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: