Дякон Андрей Кураев за „Матилда“ и Православието в Русия

Защо либералните критици на филма „Матилда ще се отвърнат от Алексей Учител и защо му е на патриарх Кирил лична гвардия? С протодякон Андрей разговаря Елена Колебакина-Усманова

 „Този филм ще направи много повече за монархическия мит, отколкото сто литийни шествия“, уверен е известният богослов и философ Андрей Кураев, размишлявайки за шумната премиера на филма „Матилда“. В интервю за „БИЗНЕС Online“ той размишлява за това, че всъщност Николай II е изключително ценен за православните, извежда закон за „постоянната част на подлеците в раса“ и пожелава на патриарх Кирил колкото се може по-дълго управление, за да останат възможно по-малко илюзии.

Семинар "Государство и культурное многообразие: вызовы первой половины XIX века"

Андрей Кураев: Ако не беше монашеството, в неделните училища щяха да разказват как някой работел в митницата и не вземал подкупи. Ето ви и чудо! (фотография: © Кирил Калиновски, РИА Новости )

В ПРАВОСЛАВИЕТО НЕ СА СЕ ПОЯВИЛИ СЛУЧАИ НА СВЕТЦИ-МИРЯНИ

– Отец Андрей, как мислите, защо скандалът с филма „Матилда“, който се разгоря дълго преди неговата премиера, започва да прилича на нещо от вида „не съм го гледал, но го осъждам“?

– Дайте да започнем  по-отдалече. През IV век бъдещият император Константин, тогава още със статус на узурпатор, води война срещу законния император на Римската империя Максенций. Шансовете на Константин са нулеви – Максенций има по-добрата армия, Преторианската гвардия го подкрепя и т.н. Но по това време хората са смятали, че изходът от сражението на земята зависи от изхода от сражението на боговете на небето. А в езическия свят богове е имало, разбира се, много. Римляните са имали практиката(и това е т. нар. обряд евокация) да „крадат“ чуждите богове, като им принасят жертви и ги превръщат в свои застъпници и помощници в очакваната битка. Затова в центъра на Рим бил разположен Пантеона – храм на всички богове, покорени от Римската империя. Известно било, че Максенций е много суеверен и било ясно, че той вече е принесъл жертви на всички богове в Пантеона. Затова неговият опонент смятал, че всички известни на Рим богове са вече „завербувани“ срещу него. Затова, както пише църковният историк Сократ, нощта преди битката Константин прекарал в размишления кой бог да призове на помощ в сутрешното сражение[1].

И тогава го споходила мисълта, че има един Бог, на когото римският император сигурно не се е молил – Богът на еврейските роби, разпнатия Бог. И Константин решил да се обърне към Него. И победил. След това той, разбира се, възвеличава християнската религия и сам става християнин. Историята е достатъчно известна. Но какво няма в нея? В историята на обръщането на император Константин няма чувство за потрес от Евангелието, няма криза на съвестта, няма размишления за това, какво сега можеш и какво не трябва да правиш в качеството си на християнин, как да съвместиш всемогъщата императорска власт с християнската вяра.

Като цяло Римската империя навлиза по инерция от езическия си период в християнския, без общо взето да променя нещо в живота си. Дори още дълги години продължавали да разпъват хора. Тази промяна шокирала много християни, които доскоро засвидетелствали мъченически своята вяра в Христа. Съвсем до скоро приемането на кръщение било равносилно на подаване на заявление „моля да ме накажете със смърт по мое желание“. А сега кръщението станало способ за кариерно израстване, средство за придворна кариера. Тези горещи сърца много творчески отговорили на тази промяна – те създали монашеството, което осъзнавали като безкръвно мъченичество. И тогавашните Альоша-Карамазовци[2] решили: аз не мога вместо „всичко“ да отдавам просто петаче, вместо „вземи кръста си и Ме последвай[3]„, просто да се присламча към трапезата. Официалното християнство станало прекалено лъскаво, а тези момчета търсели кръст, подвиг. Това било много красиво и убедително: думите се опровергават с думи, но с какво може да бъде опроверган живота?

Монашеството дало много прекрасни съдби и примери. То накарало църквата да го възлюби и с това отхвърлило самата възможност за други възлюбвания, различни пътища, различни образци. То изтръгнало от корен различните възможности за праведност на миряните. И понеже монашеството се превърнало в мейнстрийм в Църквата за много векове напред, в резултат на това в Православието не са се появили случаи на светии-миряни – обикновени хора, които живеят в града със семействата и с децата си. Живеят и се спасяват. И се превръщат в свети примери за останалите, също живеещи в градовете и селата, а не в пустинята.

Може би, ако не беше монашеството, в енорийските неделни училища щяха да разказват „Еди-кой-си работел в митницата и не вземал рушвети. Това е чудо!“. Щяха да ни разказват за съпрузи, които умеели да си прощават един на друг, а не за монаси, геройски борили се с желанието за онанизъм в пустините. Щяха да разказват за светци педагози, които без да се самоосакатяват са успели да запазят своите подрастващи възпитаници за семейството и вярата.

– Вие обяснявате защо толкова много хора в нашата страна искат забрана за един безобиден художествен филм?

– Защо говоря всичко това? Първият семеен, женен християнин, причислен към светците е Йоан Кронщадтски. Той е канонизиран през 1990 г. от Рождество Христово. Впрочем, Йоан Кронщадтски дори не е добър пример, защото съпругата му се оплаквала в Синода, че той не я познавал като жена. Това бил аскетически брак. Първият действително семеен човек, който не бил убит, изживял живота си нормално и бил причислен към светците е московския старец Алексей Мечев. Между другото, той бил духовникът на Николай Бердяев до напускането на Бердяев на съветска Русия. Той служил в храма на Маросейка, умрял от естествена смърт, макар и вече в съветските години, възпитал деца. А между другото, неговият син, също свещеник, бил убит, той е мъченик.

Монашеството, което започнало като бягство от властта и градовете, се върнало и към двете, понякога против собственото си желание. То станало властови монопол. Корпоративните и психологически проблеми на точно тази група хора били обявени за основна тема на духовния живот. Те сами си създавали проблеми и геройски ги преодолявали (забележете, че аз говоря не за лошите монаси, а именно за добрите). И всеки, който останал настрана от тази война по килиите и постелите, бил считан за дезертьор от духовния фронт. В течение на много години корпорацията на монасите , която взела властта в Църквата не признавала, че и семейни хора могат да бъдат образец на подражание. Да се приеме светостта у обикновения човек, който живял със съпругата си, родил деца, възпитал ги, живял благочестиво, правил добро – това не било по силите на монасите. За хилядолетие и половина, преминали под тяхното църковно всевластие, нито един семеен човек не бил допуснат от монасите до причисляване към светците (ако не е мъченик, юродив или цар). Дори нито един свещеник.

Петър и Феврония[4]? Но тяхното житие е празно. От него вие нищо не узнавате за семейния им живот, за децата им (ако са имали) там не се споменава. Те се молили заедно и били погребани  общ гроб. Св. Иулиания Моромска[5]? Но нейното житие я превръща в монахиня – тя „помолила съпруга си да нямат съпружески отношения и да живеят като брат и сестра. Това бил предела в живота на праведната Иулиания“. Свети Филарет Милостиви[6]? Монасите и  на него наложили своята парадигма за святост: „Съвършено обезстрастен, мъртъв за света и без вече да се надява на човешка помощ, праведният Филарет предоставил съдбата си на Божието Провидение“. Можем ли да узнаем неговите рецепти за мира в семейството? Ако някой дръзне да вземе неговото житие за образец за семейни отношения, ще се научи само да не обръща внимание на молбите на жена си и децата си. Впрочем, също така „той имаше много роби с жени и деца“. А кой ще дръзне да създава щастливо бъдеще за децата си по неговия пример? Та той дал внучката си на жених, но когото тя не била виждала очите. Наистина, това бил император Константин VI.

В семейството спасението е невъзможно – това е неписана догма на монахолюбивото православие. Ясно е, че от „великите пустинници“ (тоест – светите отци) няма как да се очакват съвети за възпитанието на децата и подрастващите или по трудни въпроси на семейния живот. Те са или банални или „отровни“. За семейните „съкровищницата на църковното предание“ е почти празна. Ето и свеж пример за тази болезнена едностранчивост – Тамбовският митрополит помолил губернатора да нарече родилен дом на името на преподобната Марта[7]. Та за кого да мислят в този момент жените, към кого да обръщат мислите си, ако не към тази, която „не познала мъж“?

А ето, че първият заместник-председател на комитета на Държавната Дума по образованието и науката Генадий Онищенко реши да каже нещо православно-традиционно и в същото време семейно-укрепително. И какво намери той в своята памет и в библиотеката си? Той предложи да се въведе курс по нравствените основи на духовния живот преди венчаването и сключването на брак и този курс да започне с „Домострой“, а може да се започне и направо с 38-ма глава на „Домострой[8]„? „Ако съпругата не следва тези правила и наставления, бийте я с камшик внимателно: и разумно и болезнено и страшно и силно, но само при голямо провинение и голямо неподчинение, а в други случаи, повдигайки ризата и я бийте с камшика леко, държейки я за ръката и за да я поучите, говорейки „да нямаше гняв, и да не бяха виждали и чували това хората, нямаше да има и оплаквания[9]„.

– Та какво за „Матилда“?

– Много години подред ние водим шумна рекламна кампания за „великата съкровищница на православието“. И като се вгледате по-внимателно, се питате какво означава тази съкровищница за обикновения човек? За монасите е ясно – те си имат полезни наставления. Но въпросите на педагогиката и за семейния живот? Как да решаваме по християнски проблемите с колегите и началниците си? Представата на монасите включва абсолютно послушание на всеки началник – негодяй. Може ли цялото човешко общуване, в цялата му сложност, да бъде построено върху това? И ето, на този не много човеколюбив фон някак си изолирано стои любовта на Николай и Александра. Имаме техните писма, дневници, имаме маса документи, свързани с техния семеен живот. Затова и има къде, особено от женска гледна точка, да се отдъхне, има какво да се почете, да се поплаче, на какво да се порадваш, на какво да позавидиш.  Като цяло това е един вид „песен в трънака“.

maxresdefault-(3)

За най-голямата група хора Николай и Александра са пример за добро християнско семейство

ТОЗИ ФИЛМ ЩЕ НАПРАВИ МНОГО ПОВЕЧЕ ЗА МОНАРХИЧЕСКИЯ МИТ, ОТКОЛКОТО СТО ЛИТИЙНИ ШЕСТВИЯ

– И освен това, те са православни.

– Да, те са православни. Затова и трябва да се разбере: броят на хората, харесващи царското семейство, е по-голям от броя на православните монархисти. А кръгът на православните монархисти, това е по-широк кръг хора, отколкото нещастните цареобожители. А цареобожителите, още веднъж, са по-широк кръг от радикалните екстремисти-опричници. Затова и между тези четири групи не може да се поставя знак за равенство. За най-голямата група Николай и Александра са пример за добро християнско семейство. Затова и за тях е така болезнено да чуят, че именно тази страна от живота на Николай и Александра е осквернена. Ако беше излязъл филм за това, че Николай е бил лош държавник, това нямаше да бъде така болезнено. А ето, че се занимават с най-святото, при това уникално святото, което няма с какво да бъде заменено. Аз мисля, че това е една от главните причини за протестите.

Друг въпрос: защо хората, дори и тези с висок епископски сан, без да са гледали филма, вече го представят като някакъв памфлет или хула? Всъщност този филм в някакъв смисъл е кино-приказка. Типичната житейска агиографическа кино-приказка. Та това е обичайния разказ за борбата на младия подвижник с неговите страсти. Дъмбълдор говори веднъж за някакъв ученик в Хогуъртс, че когато му се налагало да избира между лесния и правилния път, той винаги избирал правилния. Персонажът, именуван като Николай II в тази кино-приказка постъпва точно по същия начин. Разбира се, у него я има страстта към Матилда, но той сам я отсича и достига до извода, че трябва да изпълни дълга си – съпружески, граждански и човешки.

Еротика във филма има не повече отколкото в съветското кино от 70-те. Никакво „прескачане от легло в легло“ няма. Да, във версията на филма монархът преспива с балерината. Но веднага след като кракът на принцеса Александра се докосва до перона на петербургската гара, флиртът с Матилда е прекратен. Дори и намек няма за това след венчанието. Така че това никак не повлиява на ореола на царското семейство; няма дори намек за някакво прелюбодеяние или съпружеска измяна. Малко ли светци в младостта си са имали някакви приключения? Да кажем, ще почитате ли св. Георги Победоносец, ако разберете че като дете е крал ябълки от съседната градина? Е, и какво от това? Нима това ще лиши от святост неговата кончина, която няма никакво отношение към тези ябълки?

Във филма има хубав, благочестив разговор за Бога между Николай и Александра. Финалът на филма е тяхното вричане за вярност един към друг през целия живот, направено пред иконата. След това са само финалните надписи на черен фон: „Те преживяли щастливо 24 години и били разстреляни…“. Това е изменение, в сравнение с версията от пролетта. В по-ранната си версия филмът завършваше с Ходинската трагедия[10]. При това, филмът не обвинява царя за Ходинската трагедия.

Това, което няма да се хареса на православните,  е сцената със спиритическия сеанс с участието на цялото царско семейство (освен царицата майка) и намеренията на Александра (нереализирани) да се обърне към магията. Но това всъщност е тъжна историческа истина, шарлатани и целители са съпровождали управлението на последния монарх от самото му начало: господин Юм, мосю Филип, доктор Бадмаев, Распутин. Вниманието на историците може да бъде привлечено от един епизод, именно с неговата епизодичност. Единственият фрагмент във филма, в който Николай изпълнява задълженията си на цар, е когато го обкръжават генерали и министри с въпроса къде да бъде създадена главната база на флота – в Либава или в Мурманск. Да се построи железопътна линия до Либава ще струва 15 милиона, а до Мурманск – 50. Николай буквално избягва отговора. Като цяло неговият образ е много човешки и симпатичен. Той на никого не желае злото, иска да бъде честен с всеки, разрешава да бъде оспорван, действа като двигател на прогреса: показва за пръв път кино в Русия. Този филм ще направи много повече за монархическия мит, отколкото сто литийни шествия. Днешните либерални защитници на Алексей Учител след като гледат филма ще се обърнат срещу него. Още на премиерата при представянето на филма чувах възклицания като „кофти“, „кич“ и прочее. Така че вълната от църковно възмущение е явно провокирана и излишна, и без нея прекрасно можеше да мине.

– А защо не можахме да се въздържим от нея?

– За пореден път ни е срам от полит-технологичните безсъвестни манипулации на нашата патриаршия. Но такава е политиката на патриарх Кирил – да се показва като лидер на народните маси, който може да изведе народа по площадите. Тази рецепта е позната на всеки вещ в областта на религиите: за да бъде паството послушно, трябва да се погрижим то да бъде объркано. Дори и в най-мирното и благоденствено време трябва да му се показва страшния образ на задграничния дракон, който е много по-ненаситен от родния, привичния змей. Малко хора знаят, че първите еврейски гета в Европа са били създадени по инициатива на равините – така на тях им било по-удобно да контролират своето паство. В брошурите на „Свидетели на Йехова“ последната страничка винаги съдържа лоши новини от цял свят. Съветските новинарски програми правеха точно същото: добрите новини от колхоза, на фона на ужасите от „техните“ градове. Впрочем, имаше още и спортни новини – наистина пет минути между политическия блок и прогнозата за времето.

kiril4

Такава е политиката на патриарх Кирил – да се показва като лидер на народните маси, който може да изведе народа по площадите

ИЗГЛЕЖДА НА ПАТРИАРХ КИРИЛ МУ СЕ ИСКА ДА ИМА ТАКАВА ЛИЧНА ГВАРДИЯ

– Значи вие смятате, че именно патриарх Кирил е инициатор на всичко случващо се, а не Наталия Поклонская, която е внесла в прокуратурата вече 43 жалби?

– Да, мисля че той. Забележете как последователно досега патриархът отказва да даде етическа, християнска оценка на мечтите за погроми на екстремистите.

– Съвсем скоро патриарх Кирил коментира представянето на филма „Матилда“, но ще се съглася, че не направи оценка на погромите.

– Той коментира само от една страна – той осъди филма и създателите му, но не каза нито дума за тези, които вече извършиха престъпление. Това е много нечестно, бих казал, партийно.

Зарадва ме (макар и това да не е много хубава радост) реакцията на други хора в патриаршията – неговите пиари. Когато те решиха, че все пак нещо трябва да кажат по повод запалените киносалони и киномашини, Владимир Романович Легойда, министърът на пропагандата в църквата каза, че тези хора не могат да бъдат християни. Това ме възхити, защото е равносилно на това, което говорят моллите по цял свят след ислямистките терористични актове. На практика това е избягване на отговорността: „Не съм аз, това не е моят кон, това не е нашето паство, терористите нямат националност и религия“. А, да, разбира се, те са долетели от Марс и са започнали да взривяват,  след като са прочели книжката за Мечо Пух.

Всъщност, както е казал един много несъвременен човек, индус, приел католицизма в началото на XX век – „дървото на индуизма може да бъде отсечено само с брадва, сапът на която е изработен от същото това дърво“. Ако искаш да убедиш някого, говори на неговия език, на езика на неговата култура. Затова е и безполезно терористът да бъде убеждаван да се откаже от терористичните актове, като му се цитира Декларацията за правата на човека или Волтер и Дидро. Те са извън неговия кръгозор. На него трябва да му се цитира Корана, древните мюсюлмански авторитети и т.н. Точно така трябва да се води полемика и с човек, който счита себе си за православен и мисли, че притежава свещеното право на омраза и на действия от омраза. Той вероятно има някакъв набор от библейски и светоотечески цитати, с които оправдава своите постъпки, считайки ги за жертвен подвиг, не за подлост. Затова и да му бъде цитиран Наказателният кодекс на Руската федерация е безсмислено. Трябва да му бъдат приведени други цитати, също от Библията, от светите отци и т.н. Това е богословско – пастирска работа, а патриарх Кирил откровено се разграничава от нея вече не за първа година. Когато ставаше дума за преследването на момичетата от Pussy Riot, той също не намери думи, с които да осъди тези, които мечтаеха да ги бичуват, изгорят или разкъсат. И сега той няма да намери такива думи. Защо това е така, дали е от пропуски в богословското му образование? Мисля, че не.

– А защо?

– Това е негов партийно – политически избор. Изглежда, че на патриарх Кирил му се иска да си има такава лична гвардия. Той подхранва илюзията си, че ще успее да я управлява.

– Това означава ли, че на църквата са й нужни войници?

– Не на църквата, на патриарх Кирил. Аз мисля, че това е, негова огромна пастирска, човешка и морална грешка.

– А защо му са все пак тези войници?

– Наркотикът на властта. Това е ирационално.

– А не мислите ли, че такива хора отблъскват една потенциална част от паството на РПЦ?

– Патриархът разбира, че така или иначе не е симпатичен на тези, които ще бъдат отблъснати. На него му се иска да има управляема общност. В историята на военното изкуство често се е смятало, че за предпочитане са шепа десантници, в сравнение с тълпи опълченци. Нека имаме по-добре малко на брой професионалисти от високо ниво, здрав екип, отколкото нещо аморфно и не много професионално – за специални операции това е достатъчно. В Библията, в книгата „Съдии Израилеви“ се казва, че Бог казал на Гедеон: „Твоите хора са много и аз не мога да ти дарувам победа, за да не се възгордее Израил пред Мен и да каже: „моята ръка ме спаси“. От 32 хиляди останали всичко триста бойци, и то без мечове, а само с тръби[11].

Струва ми се, че патриарх Кирил си мисли нещо подобно – да има гвардия, която да вижда в него Бог на земята и която е да е готова поне да се преструва, че го счита за московски папа, за безгрешен оракул. Поне се правете, че вярвате, а още по-добре е наистина да вярвате, че патриархът е гласът на Бога. Такива претенции прозират от неговите речи, неговите постъпки и от това, което говорят хората от неговото обкръжение – поне имитирайте такава вяра. А хората, които не вярват на това, просто не са нужни в една такава църква. Наскоро в Новоросийск патриархът каза много ясно: „Ако някой все още има съмнения, трябва ли да се прави всичко, на което учи патриархът, нека да остави всякакви съмнения! И строго да съблюдава това, което аз нареждам! Защото аз говоря не от своята си мъдрост, а от мъдростта на целия епископат на Руската православна църква! Друг път за нашата църква днес няма! Който не е съгласен – да излиза в пенсия![12]„.

relig5

Във всяка традиционна религия през вековете се обособяват две течения: школа на богословието на любовта и школа на богословието на омразата (Фотография: Ирина Ерохина)

НИЕ СМЕ НАПУСНАЛИ ЕПОХАТА НА НОВИЯ ЗАВЕТ, И НЯКОЙ Е СКЛЮЧИЛ С НЯКОЙ ПО-НОВ ЗАВЕТ.

– Аз винаги съм мислил, че Православието, в частност и християнството като цяло – това е религия на любовта, не на омразата.

– Достигнахме до важна тема. Разбира се, сега в лабораторни условия лесно можем да създадем религия, в която има само щателно подбрани, добри и нежни думи. Много такива проекти се появиха през XX век, които в основата си са смес от християнство и индуизъм (Вивакананда, Рамакришна и други). Но във всяка традиционна религия през вековете се обособяват две течения: школа на богословието на любовта и школа на богословието на омразата. Няма изключения от това правило. Спомнете си съдбата на Спиноза, отлъчен от синагогата, или на иудейския терорист Игал Амир, който застреля израелския премиер Ицхак Рабин през 1995 г. В иудаизма има дори обряд за проклятие на враговете на Израил – пулса де-нура. С очите си виждаме потресаващи примери на тероризъм от страна на будистите в Мианма. Преди това бяха ирландските терористи-католици. За ислямските терористи просто ще замълча. Наличието на тези две школи във всяка религия означава, че пред всеки адепт на тези религии стои избор – коя от тези школи ще избере за самия себе си. Край теб има прекалено много свещени авторитети. Те говорят противоположни неща, но всеки от тях има ореол. Чия страна да вземеш лично ти? Това е само твой избор, а не „послушание“.

И ето, че обикновеният постсъветски човек идва в църквата. Той е бил добро пионерче, с възпитанието на Лев Толстой, с хуманистическия кодекс и прочее. Той разбира, че насилието е нещо лошо. А тук му казват, че еди-кой-си светия казвал, че трябва да осветиш ръката си с удар по муцуната на еретика, а друг светия учел, че еретиците трябва да бъдат изгаряни, и всичко това е подкрепено с цитати от Библията, особено от Стария завет. И този човек се прощава с предишния си хуманизъм – „аз самият никого не искам да мразя, но моята свята вяра ми повелява да се възпламенявам от свещена ревност и свещена омраза“. Ето, на такива хора трябва да се каже: „Внимавай, не твоята вяра ти повелява това. Това е твой избор, защото има и други светци в православния пантеон, които са говорили съвсем други неща на тази тема, а в Библията най-висша над всичко е Проповедта на планината (Матей, 5 глава)“. Историята с момичетата от Pussy Riots показа, че дори за свещениците Евангелието се разтваря на различни страници. Аз когато и да го отворя, виждам Проповедта на планината: „Благославяйте ония, които ви проклинат (Мат. 5:44)“. А следващите патриарха имат друга любима сцена – Христос, който с камшик прогонва търговците от храма. Аз им казвам: „Отци, вижте, Той изгонва от храма не тези момичета, а търговците!“. И ето я Божествената ирония – молба в съда срещу момичетата подаде една търговка. Уверени ли сте, че ако Христос бе влязъл в храма „Христос Спасител“ с камшик, би изгонил оттам именно тези момичета? А може би щеше да изгони настоятеля и домакина, които са организирали там магазин за сувенири? Така че по-внимателни трябва да бъдем с библейските прецеденти. Техният подбор е въпрос на култура на четенето на сакралния източник и култура на проектирането от него върху днешния ден на едни или други парадигми и архетипове.

Изборът на определени цитати за любими и ръководни изцяло зависи от мен, затова човек не може да снема отговорността от себе си. Няма канон, определящ кои икони да бъдат на моя домашен иконостас. Това всеки избира сам. Някой избират там Григорий Распутин, някой дори Иван Грозни за светци за домашно ползване. В тази връзка, това че патриархът откри паметник на Иван Грозни в Орел, говори много за неговите желания. Той би желал да бъде силен патриарх при силен цар, но за предпочитане е този цар да го слуша.

– А също и царят ли?

– Разбира се, че страстта на властолюбието е безгранична. Затова и наскоро казах, че на 7 май 2018 г. може да се изпълнят всички мечти на нашия патриарх – и истинно избрания, по-точно преизбрания президент да направи всичко по ритуала. А византийският ритуал предполага при въвеждане си във властта императорът да се обръща към патриарха с „мой всесвети владико“. Мисля, че тогава ще настане Пасха в сърцето на нашия патриарх.

 – За мен остава неясно в такъв случай, защо църквата, която говори за всеопрощение, сама не прощава на никого – нито на момичетата от Pussy Riots, нито на блогъра Соколовски.

– Да си спомним знаменитите думи на патриарха, препредадени от неговия апостол Владимир Соловьов: „В тази ситуация да се прости би било некоректно“. Сега ние знаем, че има ситуации, в които е некоректно да са прощава. Това е някакво нововъведение. Ние сме напуснали епохата на Новия Завет, а някой е сключил с някой по-нов завет.

– В едно интервю Вие коментирате скандала в Казанска епархия и казвате, че това, което се случи в Казан са „невинни цветя“. „Все пак в случая излишъкът на любов, а не излишъкът на омраза запалва огъня“ – това са ваши думи. Не ви ли се струва, че сега започват да се разгарят точно огньовете на омразата? Точно във форма на заплахи да се подпалят киносалони и други подобни войнстващи призиви?

– Като изследовател аз трябва да съм дори радостен от едно такова развитие на събитията, защото моите прогнози са съжаление се сбъдват. Нашата патриаршия е „газообразна“, тоест тя запълва целия й достъпен обем, прониква във всяка пукнатинка. Няма система за самоограничение, аскетизъм, умения да се откажеш от нещо, да кажеш: „Можем да го изядем, но няма да го направим, защото има други хора, с други интереси и тяхната съвест и също така ценна за нас“. Тези хора са готови да вървят по пътя на забраните, цензурата, инквизицията, съдебното преследване, в това число вътрешноцърковното. Те могат да бъдат спрени, препънати, пречупени, но самите те не могат да спрат да вървят по този път. „Революцията има начало, но няма край“. Ако ти вече си отнел от държавата монопола върху насилието, определил си, че в някои случаи то е позволено, то в бъдеще броят на саморазрешените поводи за свещена аморалност може само да се увеличава.

Заинтригува ме интервюто с един от идеолозите на подпалванията на киносалони Мирон Кравченко. Той разказа своята бойна биография и се оказа, че ми е почти съсед и дългогодишен енориаш в храма в Троицка, а настоятел на този храм е не просто кой да е свещеник, а отец Владислав Свешников – доктор по богословие и автор на учебници по нравствено богословие, тоест специалист по християнска етика. Аз винаги съм се отнасял към него с уважение и започнах да изследвам как този ученик на отец Владислав е могъл да стане погромаджия. И открих много интересна публикация от 2008 г. Имаше тогава широко известна печална история в Петербург: някакъв човек, влизайки във входа си чул шум, побягнал по стълбището и видял, че един узбек насилва неговия 8-годишен син. Този човек – бащата на детето – бил боксьор и пребил насилника до смърт. Говорейки за Александър Кузнецов, който убил насилника, отец Владислав казва: „Аз на негово място, доколкото ми е по силите, бих постъпил по същия начин. Друг въпрос е,  че не би трябвало побоя да е до смърт, макар че в такава ситуация е трудно човек да се контролира. Но да се даде урок на този мерзавец е било наистина просто задължително“.

Моето мъжко чувство ми говори същото, но ние носим раса и кръстове, не за да показваме своята мъжественост, а по-скоро да се борим с нея. Та нали ние сме християни! Един от шаблоните на холивудските филми е: „за теб аз ще бъда и бог, и прокурор, и съдия, и палач“. Но християнските пастири трябва все по нещо да се отличават от пенсионираните морски пехотинци, от героизацията на насилието в името на справедливостта и доброто, постигнато чрез съда на Линч. Да се оправдае този съд е много лесно, та нали в Библията е казано цялото село да убие с камъни жената-блудница. Но колкото повече съдът на Линч е близък до сърцата ни, толкова повече е опасно да отваряме тази кутия на Пандора.

А между другото, Свешников е сред основателите на Тихоновския университет. Точно в тамошната трапезария заварих дискусия между млади свещеници-преподаватели. По това време основен дразнител на православието бе Игор Семьонович Кон – първият, а и последният съветски сексолог. Младите свещеници и богослови обсъждаха как да се постъпи, ако  някой от хората, които изповядват каже, че у него се е появил помисъла : „Този Кон ми се иска да го удавя“. Някой от младите свещеници казва: „Аз бих му казал, че с този помисъл трябва да се бори, това не е по християнски, това е лошо, всичко трябва да предаваме в Божиите ръце“. Тогава се отваря  вратата и влиза свещеник от по-старото поколение, декан на един от факултетите. Младите се обръщат към него : „Отче, а вие какво ще кажете по тази тема?“. На което отецът, който е от аристократичен произход и е рафиниран интелигент, спокойно отговаря: „Ако мое духовно чедо на изповед каже, че има помисъл да удави Кон, аз ще му кажа: „Дерзай, чедо! Но имай предвид, че ако се провалиш, ще ти наложа всички епитимии, които зная“. Дружни аплодисменти. Тогава изглеждаше, че това са шегички. Оказва се, че е повече от шеги, повече от просто теоретизиране.

Нравственото богословие трябва да бъде по-прецизно настроено, отколкото органите за охрана на обществения ред. Представата за греха е по-широка от представата за престъпление. Грехът и престъплението не са едно и също нещо. Затова църквата трябва да предупреждава за опасността по-отрано, отколкото работи полицейската сирена. В този случай всичко стана наопаки. Църковният барометър някак си пропусна и не забеляза, че се случва нещо, което не трябва. Когато министър Медински изпреварва патриарха и вместо него дава нравствена оценка на тези подпалвания, това за какво говори? Това е плюс за Медински, но затова пък е голям минус за служението на патриарха.

– Затова пък представителят на РПЦ Александър Шипков даде оценка за самия Медински, заявявайки че ситуацията с филма „Матилда“ е политическа грешка на самия министър.

– В тези заявления има всичко, което потърсим, освен обикновената евангелска съвест. Това ме ужасява и оскърбява моите религиозни чувства в много по-голяма степен, отколкото който и да е танц на Pussy Riot.

riots6

Какво пречеше на патриарха в случая с Pussy Riot да каже на всеслушание: „Да ги съди Бог, ние не ги осъждаме. Господи, вразуми тези нещастни момичета, ние се молим за тях“? А след това да вземе слушалката, да позвъни на Колоколцев и да каже: „Осъдете ги така, че да изгният в каторга!“.

ЗЛОВЕЩАТА РАЗЛИКА МЕЖДУ ДУМИТЕ И ПОСТЪПКИТЕ НА ФАРИСЕИТЕ – ТОВА ВИНАГИ Е БИЛО ПО-БОЛЕЗНЕНО ОТ ВСИЧКО

– А в тази връзка, по повод на религиозните чувства: Когато се развиваше ситуацията с Pussy Riot, изведнъж се появи в Наказателния кодекс член относно оскърблението на чувствата на вярващите. Аз имам такъв въпрос: Може ли действително нещо да оскърби чувствата на вярващите?

– Може, разбира се.

– И какво оскърбява вас?

– Знаете ли, когато се появи това нововъведение в законодателството, много ме питаха от какво могат да бъдат оскърбени моите чувства и аз поставих този въпрос на самите тези чувства: „Вие оскърбени ли сте или не от една или друга карикатура, спектакъл или нещо друго?“ В отговор те повдигнаха глава и тихо отговориха: „Остави! Ние бяхме смъртно оскърбени в този ден, в който узнахме, че между епископите има педерасти и ти си длъжен да им целуваш ръка“.

Повече от всичко, през цялата история, религиозните чувства оскърбяват поповете, а не иноверците. Зловещата разлика между думите и постъпките на фарисеите – това винаги е било по-болезнено от всичко и винаги е било основен аргумент на враговете на църквата, които и да са били те – сектанти или атеисти. И за съжаление, епохата на нашето небивало съвременно възраждане, е епоха на възраждането и на самия този разрив между думи, начин на живот и постъпки, особено сред елитарното духовенство.

– Тоест, състоянието на днешната руска православна църква не ви радва? Как ви се струва тя?

– Ще приведа един скорошен пример от Псковска област. Някъде на 40 километра от града е Творожския женски манастир, за който до скоро никой нищо не знаеше. Но също наскоро местният митрополит отбелязвал своя личен празник – денят на ангела. Настоятелката на този манастир много бързала, пътувала да поздрави митрополита, но по пътя катастрофирала. Тя не била зад волана, но имено тя не успяла да излезе от колата. Изгоряла заедно с нея. Но на сайта на Псковска епархия дори и на следващия ден нямало ни дума за случилото се – нито съобщение, нито съболезнования. Единствената публикувана новина била за деня на ангела на владиката – как губернаторът го поздравил, цветя, деца, попове в редици…

Да, най-вероятно монахините са нарушили правилата и са излезли в насрещното движение. Но на мен ми разказаха, че те са бързали, защото митрополитът се накарал по телефона на тази игуменка като забелязал, че я няма в общите редици. „Защо те няма?“ – и поискал тя незабавно да се яви. И работата е в това, че тя загинала именно по време на службата, за която пътувала, както се казва, за да връчи ценни подаръци. И ето това равнодушие към своите крепостни (отношенията на епископа с монасите и монахините са имено такива) – точно то оскърбява моите чисто човешки чувства. Отрядът не забелязал загубите и „Многая лета“ била изпята до края.

– Излиза, че образът, който си създава РПЦ не е много привлекателен?

– При това обърнете внимание на образа на този митрополит. Той е такъв зрял монах, старец, постник, тоест в ортодоксалния смисъл няма за какво да бъде упрекнат.  И при все това именно той изяде отец Павел Аделегейм[13] – надявам се, че не той го уби, но той го лиши от енорията му, той го преследва през целия му живот. Имено така беше.

redici7

Не трябва всичко да се дава в ръцете на православните, още по-малко на поповете и епископите. Както и всеки монопол, така и този води до появата на заразени територии, а не до изцеление (Фотография: Ирина Ерохина)

ВИЕ НАДУВАТЕ БАЛОНА И ЗУРЛИЧКАТА СЕ ПРЕВРЪЩА В ЗУРЛА НА ОГРОМНА СВИНЯ

– В РЦП постоянно се случват някакви имиджови скандали. И този, който сега дадохте за пример, и скъпия часовник на патриарха, и все един или друг свещеник в пияно състояние зад волана пребива някого…

– Всичко това е нормално.

– Как нормално?

– Погледнете детските надуваеми балони, на тях има, например, малка рисунка – зурличка на симпатично прасенце. Вие надувате балона и зурличката се превръща в зурла на огромна свиня. За последните 30 годни нашата църква много нарасна. Пропорцията между мерзавците и обикновените хора може би си е същата, но доколкото броят на свещениците се увеличи, то и броят на скандалите с тях расте.

Наскоро четох много интересна статия за това, колко свещеници са се отказали от сана си в първите години на съветската власт, когато все още е нямало големи гонения. Просто както се казва – имало е команда „свободно“ и е можело да излезеш от строя. Парадоксът е в това, че по описанията на самите църковни хора от тези години, това е било много масово движение. Изглежда, че свещениците масово са се отказвали от своя сан и са излизали. В тази статия един историк решил да изследва конкретните досиета. Няма как да направиш това за цялата огромна Русия, разбира се, затова той изследвал няколко типични района от Смолоенска област и направил анализ на случилото се през първите пет години на съветската власт. Оказва се, че около 13% от духовенството, основно с нисък сан – предимно дякони, се е преориентирало към съветска работа. Но важно е да се каже, че не става въпрос за тези, които през седмицата са работели, а в неделя са служели. Не, говорим за хората, които официално са се отказвали от сана си. Още тогава в съветските учреждения поповете не ги приемали лесно на работа, искали са документ, че те са се отказали от сана си.

13% са се отказали от сана си – това е голям процент. Но в същото време е също и евангелска цифра – всеки дванадесети. Сред дванадесетте апостоли на Христос,  един се оказал Иуда. Принципно тази пропорция не се е изменила през вековете. Мисля, че тя и сега е такава.

– Ако сега се случи нещо подобно, мислите ли че ситуацията ще се повтори?

– Да, така мисля. Броят на подлеците в раса е постоянен – всеки дванадесети. И според мен това е оптимистичен брой. Но доколкото ние сме вече не само 12 и дори не само 12 хиляди, то всеки дванадесети е брой доста забележим. Затова и казвам, че скандалите не ме учудват, това е нормално, така е било винаги. И здравият църковен пиар трябва да отчита този показател. А позицията на официоза е позиция на тотално отричане на църковните проблеми, това е глупава позиция.

Ако нещо не достига на нашия официален църковен пиар, то е точно умението да се покайва, а също и умението да лицемери, колкото и да е странно. Забележете, че аз дори не очаквам от тях искрени християнски чувства и действия. Но има неща, които очакваме. Ако си свещеник или патриарх, трябва да се държиш по определен начин. Решил си да си такъв, дръж се като такъв. Може и да не ти харесва да се държиш така, но това е част от твоята работа. Ако си учител, длъжен си поне да си даваш вид, че обичаш децата, дори и вътрешно да ги ненавиждаш. Но ненавиждай ги у дома, а в училището благоволи да поставяш на лицето си усмивка, когато прекрачваш прага на класната стая. Това се нарича професионално лицемерие. Така е и с хората, работещи в сферата на услугите, с търговеца, с журналиста. Затова и когато се случи подобно насилие, автоматичният отговор на патриаршията трябва да бъде: „Нашите дълбоки и искрени съболезнования към жертвите, ние осъждаме престъпниците…“ и така нататък по протокола.

А когато вместо този очакван отговор започва многомесечно мълчание или някакви странни коментари от типа: „Като не ти харесва отиди в джамията“, това – простете, но е непрофесионално. Какво пречеше на патриарха в случая с Pussy Riot да каже на всеслушание: „Да ги съди Бог, ние не ги осъждаме. Господи, вразуми тези нещастни момичета, ние се молим за тях“? А след това да вземе слушалката, да позвъни на Колоколцев и да каже: „Осъдете ги така, че да изгният в каторга!“. Идеално би било, ако патриархът успее не само на думи, но и наистина в сърцето си да прощава на своите врагове. Но аз не изисквам святост. Аз само мисля, че е нормално да очакваме от цялото свещеноначалие елементарна адекватност и професионализъм, включително и това лицемерие.

– Но лицемерието така или иначе се усеща, че не е искрено.

– Може да се усеща, но все пак не оставяте улики, а просто казвате дежурните думички. Нека и хората да говорят, че това е казано без вдъхновение, че това са дежурните фрази, казионни и т.н. Хората, разбира се, ще забележат. Но и това е по-добре от всички тези митинги и протести. По-добре е от нагнетяването на лъжи, че това било форма на гонение на църквата. Но да изпращаш девойки в затвора и да заявяваш, че те над нас прилагат гонения,  е просто смешно.

– Почакайте, все някой в структурата на РПЦ трябва да е останал вменяем! Или само всеки дванадесети е под съмнение?

– Какво означава „вменяем“? Вменяемите хора са много. Но повечето от тях са също и объркани. Обърнете внимание – свещениците изчезнаха от медиите. При патриарх Кирил те започнаха да се страхуват да общуват с журналисти, започнаха да се страхуват да изказват своето мнение, особено пък ако техните мнения не съвпадат с мнението на патриаршията по някакъв въпрос. В тялото на църквата се налага вертикалната власт. Патриархът казва, че свещеникът има право да изказва само това свое мнение, което съответства на официалната позиция. Ако вашата позиция е различна от позицията на патриаршията, не може да я излагате дори като отделно, частно мнение, без претенции да говорите от името на цялата църква. Даже по този начин не можете да говорите. Потърсете в социалните мрежи лични блогове на свещеници.

– А има ли такива?

– Има, но там има само цветя и рози. Това е, повече там нищо няма. Или повтаряне на официалните съобщения, или снимчици. „Как забележително днес слънцето играеше по кубетата на нашия храм в деня на дългоочакваното посещение на любимия ни епископ…“. Това е всичко.

– Според мен доста аргументирани коментари прави Димитрий Смирнов[14]. Нима не е така?

– Това са коментари към официоза. В последно време той започна по-малко да говори, което може би е за добро – наговори вече достатъчно.

aleksii8

В годините, в които патриарх бе Алексей II, позицията на патриаршията беше следната: свещеникът има право на лична позиция, в това число и политическа, богословска, пастирска. Единственото, на което той няма право е да представя своята позиция като общоцърковна. (Фотография: Шамил Абдюшев)

РЕФОРМАТА В ЦЪРКВАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ ЕДИНСТВЕНО СЛЕДСТВИЕ НА РЕФОРМАТА В ЦЯЛОТО ОБЩЕСТВО

– И все пак вие имате ли усещане, че хората в структурите на РПЦ искат реформи?

– Разбирате ли, аз съм доста консервативен човек. Аз просто казвам, че при патриарх Кирил се променя църковния живот. Тези промени ме впечатляват. Ще приведа един пример. През 1990 – 2000 г., годините в които патриарх бе Алексей II, позицията на патриаршията беше следната: свещеникът има право на лична позиция, в това число и политическа, богословска, пастирска. Единственото, на което той няма право, е да представя своята позиция като общоцърковна.

Помня, че веднъж отидох при (тогава още митрополит) Кирил и му казах: „Владико, журналистите постоянно нещо ме питат и аз им отговарям. Като цяло това не вреди ли на църквата?“. Той каза: „Не, Андрей, постъпвате правилно. Вие за нашата църква сте същото, което съм аз за нашето Министерство на външните работи“. Тоест, когато на МВнР му е неудобно да каже нещо рязко по един или друг повод, това го правя аз. А вие коректно говорите не от името на патриарха, а от свое собствено име. Всичко е както трябва да бъде, браво“. Съответно такава беше и позицията на църквата – нека хората се развиват. Имаше разбиране за това, че църквата трябва да бъде с народа, а в народа има различни мнения, течения, в това число политически и други. Затова и имаме нужда от такива свещеници, които могат да общуват като със свои с различни политически сили, с различни културни слоеве и т.н. А днес може да имаш такива контакти само с „партията на власт“ и с никой друг. А при това и тези контакти са разрешени само за упълномощени лица.

Помня, че ме поканиха на конгреса на „Единна Русия“ като почетен гост. Аз звъня в патриаршията, и ми казват: „Не, там ще бъде Чаплин и друг никой не трябва да ходи“ – това е дори и на конгреса на управляващата партия.

– Съществува още и всеобщия руски народен събор. Там дори Зюганов ходи.

– Това е обратната ситуация, когато патриархът събира всички, за да покаже че той е лидер – всички го слушат, всички го уважават. Пък и това е чисто измислена организация, която нищо не решава.

Така че сериозни реформи в нашата църква няма да има. Отвътре те няма да тръгнат по една проста социологическа причина. Ако трябва да говорим сериозно, реформирането е „взрив“ вътре в църквата. „Взрив“ се получава само тогава, когато са затворени клапаните, а днес клапаните са повече или по-малко отворени. В какво е разликата между Русия на Путин и Русия на Брежнев? В отворените граници. Не ти харесва – омитай се. Както в стария анекдот от епохата на Брежнев: „Има ли изход? Има! Къде? На Шереметиево!“. Днес това вече не е анекдот. В някои кръгове се шегуват, че това не е имиграция, това е евакуация. Вътре в църквата клапанът е в това, че тя засега не е задължителна. Не ти харесва – отивай където си искаш, в частен живот, в атеизъм, в някаква алтернативна православна вяра, при староверците, при католиците, при баптистите и т.н. – има за всеки вкус. Ако не си свещеник, а просто мирянин, можеш спокойно и без излишен шум да си отидеш и никой дори няма да забележи отсъствието ти. В резултат на това вътре в църквата няма силни искания от рода на „искаме промени“. Тези, които очакват промени, си отиват, защото не ги дочакват, а остават тези, които и сега всичко ги устройва.

– А къде отиват?

– Аз обмислих вариантите. Те са много. Като започна с този, че с нищо не помагам на църквата; понякога отивам да се помоля, но не повече. Тоест, оставете ме на мира, от днес сам определям мярата на своята църковност. Има много дребни предприемачи, които „прегоряха“, пробваха да помагат в реставрацията на храмовете, в някакви църковни проекти, но после разбраха, че не всичко е така чисто и се отдръпнаха. Моля, свещичка ще си запаля, но от душата ми се отдръпнете, да се помоля с вас аз още съм готов, но вашите духовни съвети няма да слушам.

– Но това е отрицателен тренд, нима не трябва всичко да е обратно?

– Разбирате ли, тук е както и във всяка друга религиозна корпорация в нашата страна…

– Църквата е корпорация?

– Да. Тук всичко е като в училищната задача за басейна: от едната тръба се влива, от друга се излива. Има определена миграция на населението. Някои си отива, а идват други – неофити, които са достигнали определена възраст (може да са  подрастващи, може обратно – пенсионери). За тях всичко е все още ново. Ще минат още десет години и те също ще излязат разочаровани, но ще дойдат други. Затова самата структура повече или по-малко е същата, а отчет за „изгубените“ хора не ни се търси. Нямаме официална статистика, например колко свещеници са се отказали от сана си или са били лишени от сана си за последните 25 години, или колко монаси са напуснали манастирите. Няма такава статистика.

– Доколкото разбирам, няма също и статистика за енориашите?

– Най-вече за тях. Няма статистика колко са те, а още по-малко колко са били и колко са си отишли. В условия, в които вратите са повече или по-малко отворени, не се налага да очакваме реформиране. Да го кажем така: реформата в църквата може да бъде резултат от реформа в цялото общество. Затова вариантът, който според мен е най-желателен, но който е и най-малко вероятен,  е следният: ако в цялото наше руско общество се установи класическа западна демокрация и се установят не на думи, а на дело правова държава и правово общество, на власт да са хора, които виждат пред себе си само закона,  ще изчезне този изкуствен парник и „тефлоновостта“(лустрото, бел. ред.) на нашите епископи. В този случай, ако се появи правовата култура, това би заставило и самата църква да се промени .

Пред очите ни в момента се развива скандалът в Швейцария, при който енориашите „изядоха“ своя епископ, защото той не е съблюдавал гражданския устав на тяхната община. Там се получи нещо много интересно. Тази община е създадена в края на XIX век, но швейцарските власти забранили Руската империя да притежава земя и недвижими имоти, а разрешили те да са собственост само на местните енориаши. В резултат на това още преди революцията се създала ситуация, при която група православни местни жители станала отговорен стопанин на тези недвижими имоти. И там никъде не се вменява задължение те да се отчитат пред епископа, изпратен отвън. Там се получава доста сложен юридически казус. Ако тръгнем по този път, то при нас с всевластието на епископите ще се свърши.

– Аз не попитах за реформата случайно. В интервю за нашия вестник политологът Павел Салин заяви, че вътре в РПЦ има искане за обновление. Както той посочва, след това църквата може да бъде възглавена от т.н. аскети, под лозунги за нестяжение и по-скромно поведение на свещенослужителите в бита. В ролята на техен предводител е сочен отец Тихон (Шевкунов), който се приема за духовника на Путин. Има и слухове, че потенциален приемник може да се окаже и татарстанския митрополит Теофан. Възможно ли е такова обновление?

– Първо на първо, нашият патриарх има всички шансове да надживее изброените персонажи. Той много трепетно се отнася към своето здраве.

– Извинете ме за незнанието, но може ли да бъде сменен още жив патриарх?

– С вътрешноцърковни способи не може, а Путин може всичко. Затова, ако очакваме естественото развитие на събитията, отново казвам, че патриархът се грижи за своето здраве. Виждаме от сайта на патриаршията, че на всеки няколко месеца той изчезва за седмица. Това показва, че е в някакъв отпуск. В добавка, той от младостта си е привикнал към швейцарския начин на живот, с ниво на медицински грижи и здравеопазване. Аз мисля, че от тази страна при него всичко е наред, той дълго ще поживее. Затова не си заслужава да гадаем кой може да бъде неговият приемник. И всички тези разговори, че нещо зрее вътре в църквата, са празни спекулации.

– Тоест , патриарх Кирил не може сам да се откаже от длъжността си?

– Не, той може, но не иска. Има един стар анекдот на тази тема. В деня на оставката на папа Бенедикт журналисти звънят на прессекретаря на патриарха и питат: „Можете ли да коментирате новината за оставката на римския папа?“ Отговорът е: „Няма да дочакате!“.

– Да, никой не се отказва просто така от властта.

– Някой се отказват. Пред очите ни се отказаха кралица Беатрикс, испанският крал Хуан, римския папа Бенедикт. Но това е малко извън нашата култура.

– В едно интервю вие говорите за необходимостта от етикетна реформа в църквата. Това актуално ли е сега?

– Етикетната реформа е преди всичко отношение във вертикалите на властта. Та нали в Евангелието е казано: „Който иска да бъде пръв, да бъде слуга на всички“. У нас умишлено и в богослужението и в църковния живот има една ясна сервилност. При това на по-висшите е позволено почти всичко по отношение на по-низшите, като се започне със свойските обръщения независимо от възрастта и т.н. Това се отнася за обръщенията и в двете посоки – да пази Господ да нарекат епископа дори „отец“, да не говорим за „брате“ – това е непростително. Високопреосвещения да бъде наречен просто Преосвещен, това е все едно да се обърнете към полковника с „подполковник“.

– Работата само в обръщенията ли е, грубо казано?

– Разберете, аз това го казвам с тъга, ако така или иначе няма да дочакаме сериозни промени, поне външното оформление може да се промени, да се подобри някак си. Доколкото това е само външно, за какво да говорим, какво да обсъждаме?

kiril9

Реформата в църквата може да бъде резултат от реформа в цялото общество. (Фотография: Ирина Ерохина)

ТАЗИ ГОДИНА ДО МЕН ДОЛЕТЯ НАКАЗАНИЕ ОТ ПАТРИАРХА

– Няма как да не Ви попитам за това. Вие често критикувате РПЦ и вашите недоброжелатели смятат, че това Ви се разминава. Всъщност църковното ръководство игнорира ли Ви или все пак изразява някакво недоволство?

– Тази година до мен долетя наказание от патриарха, при това в най-добрите традиции на нашата църква – без обяснения. Позвъни ми някой, а гласът беше подобен на този на епископ Тихон (Шевкунов) и каза, че патриархът е разпоредил да ми бъде наложена епитимия да служа в манастир 40 служби подред. И тук, разбира се, възникват много въпроси. Първо – защо отслужването на литургии се счита за наказание? Струва ми се, че всяка литургия е Пасха, радост за свещеника. Но това, че нашите епископи, които обичат красиво и цветисто да говорят за духовността, за жертвеното служение, използват литургията в ролята на наказание. Това е показателно.

Второто странно нещо – аз съм пенсионер извън щата. Аз съм доброволец през целия си живот, тоест никога не съм бил в щата на патриаршията, с изключение на две години, през които работех като прессекретар на патриарха. Така че за какви провинения може да бъде наказан извънщатния клирик? И което е най-важно, до мен не достигна никакъв документ. И за какво трябваше да се покая, за каква вина, също не беше казано. Така че всичко се получи в най-добрите традиции на нашата странна православна култура на администриране. Но аз отслужих периода май-юни в Новоспаския манастир.

– Тоест, вие възприехте това не като наказание, а като подарък?

– За мен това беше интересен опит с нови хора, а манастирът е един от най-красивите в Москва. В този период останах само с радостни впечатления, но това не означава, че бих искал да го повторя.  Потискащо е само, че всичко това разби графика ми, провали работата ми над моята книга, което е печално.

– А всъщност с какво се занимавате вие сега?

– Първо – с внуците си. Второ – с книгата си. И просто чета. Хубаво е, когато можеш да не бързаш и си позволяваш разкоша дълго да стоиш на един ред. Нещата се промениха и сега можете да се потопите в книгите, в интернет, да се доберете до статия от чуждестранната преса, обругавана от путинската преса и да я прочетете в оригинал. И едновременно с удоволствие и мъка да разберете, че отново са ви лъгали.

Виды Санкт-Петербурга

При това капризът отначало е бил с мотив: „Тук се събират доста пари за билети, и е добре да ги насочим към нашите ръце, заедно с храма“. (Фотография: Яков Князев/ТАСС)

МИСЛЯ, ЧЕ ПРОСТО ИМАШЕ ПАТРИАРШЕСКИ КАПРИЗ: „ИСКАМ!“

– В средата на годината бе обсъждана темата за предаването на Исаакиевския събор на РПЦ. За какво и е на РПЦ по-точно този събор, ако и без това имаме в страната толкова много изоставени храмове?

– Не мисля, че в този случай имаше каквато и да е стратегия. Имаше каприз. Мисля, че просто имаше патриаршески каприз: „Искам!“. При това капризът отначало е бил с мотив: „Тук се събират доста пари за билети, и е добре да ги насочим към нашите ръце, заедно с храма“. От самото начало бе ясно, че няма никакъв план, никаква концепция. От самото начало говорителите на патриаршията говореха изцяло взаимоизключващи се неща. Някой казваше: „Не може да се продават билети в храма, това е кощунство!“. След месец, когато ставаше въпрос за това с какви пари ще го реставрират: „Трябва да има билети. С приходите от тях храмът ще бъде възстановен“. Тази неразбория още повече изостри протестите на гражданите, а Путин, който е от Петербург, все пак е по-чувствителен към настроенията на петербургци, отколкото към настроенията на московчани.

– Петербургци бяха против.

– Затова и до днес резултатът е повече или по-малко равен.

– Аз понякога пътувам из страната и в малките градчета виждам изоставени храмове, а това действа потискащо. Защо църквата не се заеме с тези храмове?

– А защо? Въпросът е много сериозен. Храмът съществува заради хората. Ако там няма хора, значи няма и храм. Руски села в Нечерноземието вече няма. Какво може да се направи, освен да се организира някакъв резерват и там да се запази, както на времето в Кижа, но по-мабащно[15].

– Преди около месец имаше още една интересна новина. Московската патриаршия предложи да бъдат внесени поправки във федералния закон, който да установи „монопол над православието“, или с други думи да забрани обединения, които не са свързани с РПЦ, да включват в името си думата „православен“. Какво мислите за такава идея?

– Това е същия този тренд – борба за власт.

– Доколко е голяма днес ролята на РПЦ в борбата с така наречените секти? Да си спомним забранените днес „Свидетели на Йехова“.

– Това отново е една позорна страница в историята на нашата църква – никой от говорителите не каза нито дума в защита на тези прословути секти. На мен йеховистите и сциентолозите никак не ми харесват. Но е неприличен начинът, по който ги осъдиха. Тези обвинения, които бяха отправени към тях спокойно могат да бъдат отправени към православните. Още веднъж казвам, това е липса на професионално лицемерие. Какво пречеше патриархът да каже на всеослушание: „Ние сме против съдебното, още повече срещу извънсъдебното преследване на религиозни дисиденти, ние сме за свободата на съвестта…“? А след това можеше спокойно да се каже на нужните хора: „Ние просто така, това е заради Запада. Не обръщайте внимание на думите ни. Ще ви направим извънредно архиепископ за това, другарю полковник“. Много жалко, това не беше направено.

– А може ли да се направи рязка граница между църква и секта?

– Не, няма как. Затова е по-добре да се следва принципа „Не копай гроб другиму, защото сам ще паднеш в него“.

– И все пак в какво е разликата?

– С годините ми е все по-трудно да я установя. Тоталитарният дух изцяло се установи у нас.

hram11

Можеш да бъдеш православен палач, а можеш да бъдеш и православен мъченик. (Фотография: Ирина Ерохина)

МОЖЕ ДА БЪДЕШ ПРАВОСЛАВЕН ПАЛАЧ, А МОЖЕ И ДА БЪДЕШ ПРАВОСЛАВЕН МЪЧЕНИК

– Това е грешка след грешка, а в резултат страда имиджът на църквата.

– Изводът е прост. За да не се разочароваме, не трябва да имаме прекалени очаквания. Аз искрено се надявам патриарх Кирил да управлява още дълго, за да остават все по-малко илюзии. Това е важно. Трябва да остане в миналото фразата от епохата на перестройката: „Нима църквата учи на лошо?“. Е, учи.. И в историята, и в съвременността това е вече добре забележимо. Думата „православен“ не означава нищо от нравствена гледна точка. Тоест, може да бъдеш православен палач, а може и да бъдеш православен мъченик. В историята, и дори в съвременността го има и едното и другото. И тъй като думата „православен“ се съчетава с всякакви неща, то не трябва да се възприема като думата „гаранция“. Думата „православен“ или „мюсюлманин“ не означава, че той априори не е крадец, че не е подкупен, че не е лъжец. Затова изводът е прост – нуждаем се от сложно общество със система за контрол и с противотежести. Не трябва всичко да се дава в ръцете на православните, още по-малко на поповете и епископите. Както и всеки монопол, и този води до появата на заразени територии, не до изцеление.

– Дайте Вашата прогноза какво ще става по-нататък, в каква посока ще се развиват нещата?

– Аз сега съм по-близо до тезиса от деветдесетте и края на осемдесетте, според който единственото, което трябва да бъде общо за нас е законът, не ценностите, както сега твърдят. Това днес ми се вижда много убедително. Законът е за всички, докато ценностите са различни за всеки.

– Така ли ще бъде?

– Зависи от това кой пръв ще ни окупира – Запада или Китай.

– Какъв е вариантът, ако това бъде Китай?

– Има стар съветски анекдот, че оптимистите изучават английски, песимистите – китайски, а реалистите – автомат Калашников.

– Вие в кой лагер сте?

– По-скоро на реалистите.

kalinin12

Практиката показва, че в православния свят може да стане всичко, което си помислите. Трябва да предвиждаме най-лошото. (На снимката – Александър Калинин)

„ПАТРИАРХЪТ РАЗРЕШИ ПРАВОТО НА СВЕЩЕНА ОМРАЗА“

– Да се върнем малко назад. Във връзка с появата на „Християнска държава“  на Александър Калинин, който сега е арестуван, искам да Ви попитам – няма ли скоро да се появи и православен джихад?

– За съжаление, не мога да гарантирам, че това няма да стане. Практиката показва, че в православния свят може да стане всичко, което си помислите. Трябва да предвиждаме най-лошото. И предвиждайки го, да подготвяме спирачките, които да ни опазят от настъпването му. Ако има перспектива за появата на православни погроми и опричнина, значи трябва да полагаме усилия, за да ги предотвратим. За това е нужна проповед, за това са нужни съответните книги и образователна система.

Много е лесно да си разрешаваме омраза и мъст. И е много трудно да се ограничаваме. Лесно е да се пусне духът от бутилката, но да се прибере отново там е невъзможно. Затова пак говоря за големите пастирски грешки на патриарх Кирил от 2012 г. Той разреши правото на свещена омраза. И днес вече не можем да кажем къде е краят на това.

– А много ли киносалони ще подпалят?

– Мисля, че няма. Но в паметта на православните активисти ще си остане: „Държавата не ни помогна, не забрани този филм, затова следващия път трябва да действаме по-енергично“.

– Интересно, какво ще бъде следващия път?

– Всичко, каквото ви се хареса, стига да успеем да намерим за какво да сме оскърбени. Има един стар, любим мой виц за човека, който написал писмо в райсъвета: „Под прозореца ми има поликлиника. Там направиха ремонт. Сега точно под прозореца ми е кабинетът на гинеколога. Не мога да приближа до прозореца – само като погледнеш и всичко се вижда!“. След такъв сигнал целият мъжки състав на райсъвета отишъл на проверка. Влизат в квартирата, отиват до прозореца. С разочарование казват на стопанина, че на прозореца долу има завеси, от които се вижда единствено лампата на тавана. А стопанинът казва: „Как така нищо не се вижда!? А пробвахте ли да погледнете, като се покачите на шкафа?“. Ето, и при нас сега е модерно да гледаме от шкафа към репетициите на някакъв театър и да проглушим целия свят.

– Всъщност, това е тъжно.

– Тъжно е, да. Но е интересно. Това също е важен опит, самопознание, за да се разклатят всички тези митове за нашата особена и изконна святост, нашата богоизбраност, нашата изключителност. Живеем в епоха, в която човек сам отговаря за хигиената на мозъка си. До твоя мозък се домогват откровено, нагло, цинично. Ето и училището се включи в това, също и телевизията, а също и самите проповеди на патриарха. Трябва да умеем въпреки това да бъдем християни, да бъдем честни, обективно мислещи хора.

Особено ме умилява митът за това, че Русия е миролюбива страна, в която никога не имало нито междурелигиозни, нито междунационални конфликти. Ние разбира се, от прекалено миролюбие сме се разположили от Москва до Камчатка. Казват, че Русия никога не е водила завоевателни войни, а единствено и само се е защитавала. Затова и сме се защитавали от Аляска до Калифорния.

Всъщност, от една гледна точка, историята на Русия се е развила по много удачен начин. Ние играем в лигата на шампионите, понякога печелим, но има и не особено удачни сезони. Русия влиза в световния елит на суперхищниците. Заедно със САЩ, Англия, Франция, Германия. Някои отпаднаха от клуба – Турция, Полша, Австрия, Швеция, но ние сме още там. И, което е главното, искаме да бъдем там. Та искат ли руснаците война[16]? Отговорът е еднозначен – мечтаем за това! Вече мечтаем. Израсна поколение, което, не помни разказите на родителите си за войната и затова мечтае за нея. Това не означава, че сме по-лоши от останалите. Да, така е, ние сме суперхищници, и ако не беше така, щяха да ни изядат. Но ако си супермечка, не трябва да твърдиш, че си суперзаек. Да, мечката е доста гадно животно, то не пренебрегва и мършата, а може да изяде и човека, а при случай ще си хапне и мед или рибка ще си хване, но това не означава, че е тревопасно животно. Макар че яде и малини. То е всеядно. Руската мечка е същият хищник, както и американския орел или британския лъв. В този смисъл не сме по-лоши от останалите. Но и не сме по-добри. Но в Европа училищните учебници вече не превъзнасят своите си мерзавци по-високо от тези на съседите, само защото те са свои. А у нас ги превъзнасят, и паметници им поставят.

– Да, както например на Иван Грозни.

– Както и на Сталин вече. Защо да се стесняваме…

Превод: Христо Георгиев

Източник: Бизнес газета.ру


[1] Сократ, Църковна история 1, 2 (Бел. автор)

[2] Альоша Карамазов – герой от романа “Братя Карамазови” (1878–1880) на руския писател Фьодор М. Достоевски. Трети син на Фьодор Павлович Карамазов, брат на Иван Карамазов, Дмитрий Карамазов и Смердяков. Той е слабо въвлечен в сюжетното развитие, но в романа е представено значителното му духовно развите. Альоша Карамазов написва житието на стареца Зосима, негов духовен наставник,което заема основната част от шестата книга “Руският инок” в романа и според идеята на Достоевски е отговор на най-крайните аргументи на атеизма, изложени във “Великия инквизитор” и в главата “Бунт”  (Бел. прев.)

[3] Матей, 16:24  (Бел. прев.)

[4] св.  Петър и Феврония Муромски се почитат в Руската православна църка като покровители на любовта и верността. Светите съпрузи се прославили с благочестието си. Починали в един и същи ден  25 юни 1228 г., като преди това приели монашеско пострижение с имената Давид и Ефросиния. Телата им били положени в общ гроб.  Светите Петър и Феврония са образец за християнско съпружество. Тяхната любов победила всички изпитания и те останали заедно не само в земния си живот, а и в отвъдния. С молитвите си те изпросват Божието благословение над встъпващите в брак и младите съпрузи (Бел. прев.)

[5] св. Иулиания Муромска – праведната Иулиания се родила в семейство на благочестив дворянин. Още шестгодишна останала кръгло сираче. Като дете отбягвала детските игри и предпочитала да се занимава с ръкоделие, пост и молитва. Поради благочестието си била взета за съпруга от местния дворянин, като окръжила старите му родители с грижи, а дома водила образцово, ставайки в ранни зори и лягайки си последна. Домашните грижи не попречили на духовния и подвиг. Всяка нощ тя ставала и се молела с множество поклони. Занимавала се тайно с ръкоделие, като спечелените пари раздавала на бедните. Особено се грижела за вдовиците и сираците. Изхранвала цели семейства с труда на своите ръце  (Бел. прев.)

[6] св. Филарет Милостиви – роден в малоазийската област Галатия. Наследил от баща си голямо богатство, имал и богата зестра от жена си, бил най-богат в цялата област. По своето голямо милосърдие приличал на многострадалния Иов. Бил обхванат от изключително милосърдиеи раздал всичкото си богатство, докато семейството му стигнало до пълна нищета. Император Константин Багренородни, син на император Лев Хазар взел за жена внучката на Филарет и семейството се преместило в Константинопол, като Бог щедро му върнал раздаденото. Но и сега св. Филарет продължавал да раздава всичко, което семейството имало. Завършил живота си в един местен манастир. Над него се сбъднали думите на Господа Иисуса Хрисжта: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилвани!“ (Бел. прев.)

[7] св. преподобна Марта – св. Марта се родила в град Антиохия. Родителите били благочестиви християни. Те я убеждавали да встъпи в брак, но тя, желаейки да води девствен живот, не се съгласявала; едно божествено видение в църквата на светия Предтеча я накарало да се покори на родителите си и да се омъжи. По божествено дарование, за което била предвъзвестена (както това се описва подробно в житието на Симеон Дивногорец), с явяването на свети Иоан Предтеча, Марта заченала син – свети Симеон. След като преживяла не много години с мъжа си, тя овдовяла и с най-голямо внимание и усърдие възпитавала детето, строго следейки за възпитанието му по заповед на светия Предтеча (Бел. прев.)

[8] Домострой – пълно наименование „Книга, наречена Домострой, съдържаща в себе си полезни сведения, поучения и наставления за всеки християнин – мъж, жена и дете, и луга и слугиня“ – паметник на руската литература от XVII в., представляващ сборник с правила, съвети и наставления по всякакви теми на човешкия живот и семейството, включително обществени, семейни, стопански и религиозни въпроси. От гледна точка на лингвистиката е интересна като опит за синтез на литературно-книжовния църковно-славянски език и народно-разговорния език (Бел. прев.)

[9] Преводът на откъса е на преводача на интервюто. Оригиналният текст гласи: „Если жена науке такой и наставлению не следует, плетью в наказании осторожно бить: и разумно, и больно, и страшно, и здорово, но лишь за большую вину, под сердитую руку, за великое и за страшное ослушание и нерадение, а в прочих случаях, рубашку задрав, плеткой тихонько побить, за руки держа и по вине смотря, да поучить, приговаривая: «А и гнев бы не был, и люди б того не ведали и не слыхали, жалобы бы о том не было“.

[10] Ходинската трагедия е масова паника на тълпата в борба за безплатни подаръци по случай коронясването на император Николай II в ранната сутрин на 18 май 1896 г., която довела до смъртта на 1379 души и до раняването на хиляди  (Бел. прев.)

[11] В българския синодален превод на „Съдии Израилеви“ 2:7: „И Господ рече Гедеону: с тебе има твърде много народ, не мога да предам мадиамци в ръцете им, за да се не възгордее Израил пред Мене и каже: „моята ръка ме спаси““. Останали триста души, които носели със себе си тръби (виж Съдии Израилеви, 7:8) (Бел. прев.)

[12] Думите на патриарх Кирил от септември 2017 г., според Агенция РИА Новости можете да прочетете тук.

[13] Отец Павел Аделегейм е известен руски свещеник, убит на 5 август 2013 г. в Псков, в двора на храма „Св. Константин и Елена“. През живота си отец Павел е преминал през съветските лагери, гоненията на комунистическата власт, множество изпитания и след настъпването на демокрацията. Подложен е на гонения от страна на местния епархийски архиерей в Псков и нееднократно с този конфликт се занимава висшата църковна власт в Москва, която се опитва да лавира между интересите на местния архиерей и широката църковна и обществена подкрепа в региона към личността на отец Павел. Въпросният архиерей на Псковската епархия и същия, за който говори в цитирания случай през 2017 г. отец Андрей (Бел. прев.)

[14] www.dimitrysmirnov.ru

[15] Кижи – архитектурен ансамбъл в състава на Държавния историко-архитектурен музей „Кижи“, разположен на остров Кижи, на Онежското езеро, съставен от две църкви и камбанарии от XVIII – XIX век. Обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО в Русия (Бел. прев.)

[16] Алюзия с известната песен на Едуард Колманоски по тест на Евгений Евтушенко „Хотят ли русские войны“. Песента е замислена като протест против войната и създадена от Евтушенко в периода 1961 г. – 1962 г., когато той пътувайки в Западна Европа и често му е бил задаван този въпрос – дали руснаците искат война (Бел. прев.)

Advertisements

3 Comments on Дякон Андрей Кураев за „Матилда“ и Православието в Русия

  1. Може ли, да спрете да ни занимавате с руски проблеми? Тук сме България, и нямаме нищо общо с руската диващина. Руснаците превръщат Православието в секта, а вие им помагате.
    Благодаря.

  2. „– Защо говоря всичко това? Първият семеен, женен християнин, причислен към светците е Йоан Кронщадтски. Той е канонизиран през 1990 г. от Рождество Христово.“ – Е-е-е-еее! Отец протодяконът започва с лъжа, нямаше нужда да превеждате и останалите.

  3. peter vlahov // 17/11/2017 в 17:19 //

    Както знаем от житието на Св. цар Костантин, той е имал видение, а не просто е седял и размишлявал, какво свръхестествено покровителство да потърси. И освен това не е бил узурпатор, както се твърди в този разговор.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: