Да искаш да бъдеш в рая на стареца Паисий

Автор: о. Николаос Лудовикос

Трета част от беседата на отец Лудовикос „Бога на митаря и бога на  фарисея“

Към втора част

Всички бихме искали да бъдем в рая на стареца Паисий, защото там всички приличат на него. Тези, които го познавахме знаем, че не живееше за себе си дори за секунда, а беше човекът с най-голяма любов в наши дни заедно с някои други като него –  старец Порфирий, о. Георги Карслидис,  съвременни светци, папа Николай Планас, майка София Клисурска. Човек чувстваше, че той не живее за себе си, а за тебе. Не съществуваше за себе си, а за Христос и за теб. Толкова осезаемо, че когато разбереш това, се просълзяваш – беше велико. И си казваш – човече мой, няма ли? Няма ли (да живееш малко за себе си)?  Още го помня с ужасни здравословни проблеми, с херния, с ужасни болки в кръста, легнал върху една стара дървена врата, извън килията си с изкривено от болка лице. Влязох без той да разбере и когато го видях там, понечих да си тръгна, но той  ми каза:

– Ела, ела, седни!

Седнах до него. Виждах  един човек, който се беше превърнал в къс болка,  неподвижен.

Казах му:

– Геронда – засрамих се – извинявайте, няма какво да ви кажа. Оставете ме да си тръгна!

– Не, ще ми кажеш всичко, което имаш.

– Ама моля ви, искам да тръгвам!- не издържах така.

– Не, ще ми кажеш всичко, сякаш нищо ми няма! Нищо ми няма!

След това разбрах, че такъв е светият човек. Нима Бог ще даде Своите благодатни дарове на който и да е? Ако ги даде на нас, ще станем за резил. И ние, и даровете. Затова няма да ни ги даде, не може да ги даде, защото ще ги експлоатираме и ще си навредим. Също така, когато беше на умиране, стоеше прав и изслушваше хората, с рак в последен стадий, и го питаха:

– Геронда, защо не се молиш да оздравееш?

– Не. Защото сега, каквото и да кажа на Бога, става.

Именно защото не молеше изобщо за себе си. Това обаче е поведение на Христос върху Кръста.

Да кажеш, че нямаш ли елементарен нарцисизъм и себелюбие?! Да кажеш: не мога в този момент, оставете ме! Умирам сега, бре деца! Оставете ме да умра. Не, няма такова нещо.  Не аз, а Христос живее в мен.  И след това разбираш, че всичко е осезаемо и разбираемо.

Разбирам по-добре защо аз не съм свят. Това е отговорът. Но житието на старец Паисий, т.е. книгата, която манастирът в Суроти издаде, в началото не ми хареса толкова много, после обаче си казах, че добре са направили, защото за стареца Паисий постоянно говорим само за чудеса и подвизи, но как е станал такъв – това го оставяме в ъгъла. Тази книга – вярвам, че е по Божий промисъл и с благословението на самия старец – говори за това, което той самият  претеглил. Каква аскеза и борба! Такава борба, че веднъж каза и на мен: стигах до крайности.  Като бебето, което вместо да пие мляко, яде сухар, така и аз понякога исках да ям сухар. Той обаче имал огромен копнеж, стигал до крайности, но ги правил по здрав начин, по любовен начин, а не защото Бог е тиранин. Ако ги правеше, защото Бог е тиранин, т.е. ако вършиш (аскетически) крайности поради това, ще полудееш!  Не след дълго ще се нуждаеш от психиатрична помощ и лекарства. Но ако го правиш от любов и понизяване(кеносис), което Бог прави, няма да полудееш, защото го правиш от божествена любов. Старецът Паисий бе един влюбен в Бога човек. Горя, казваше, горя вътрешно, защото видял Бога на 15 годишна възраст. Знаете историята.

„А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“1

Митарят не крещял Боже, направи го! Дори очи не повдигал. Защо? Защото виждал Бога. Ако виждаш Бога, не търсиш с поглед да Го погледнеш очи в очи. Срам те е да Го погледнеш. Когато не Го виждаш, тогава въртиш очи и търсиш.

„Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня“.2

Тук е внимателният израз на Христос, както и във всичко, което казва. Той говори за фарисея като по-малко оправдан – внимавайте, защото може да ви ужася – понеже малко или много сме фарисеи, достатъчно от нас в залата, навярно пръв аз. И така,  Христос не казва, че е напълно неоправдан. Тук е страшното милосърдие на Бога. Хайде и ти, несмислени и глупави човече, който нищо не разбираш, и ти вземи малко. Не го захвърля в отпадъците.

Бог приема митаря като свят и почива в него. Когато дойде време да богословстваме, е много важно  какво ще кажем, защото тогава се вижда какъв Бог познаваме. Фарисеят външно е съвършен, да му дадеш дъщеря си да се ожени за нея! Така изглежда. Но когато дойде час да богословства, говори глупости и никой, нито Бог не го интересува това, което той казва.

Митарят знае пътя към Бога, така вътрешно се просветлява и в  нашата съвест –  от грешен  става свят и пред Бога. От друга страна, Бог не отхвърля фарисея, не му казва да не си посмял,  а: е, младенец си, нещастен си, дори не знаеш какво говориш, нито какво става с теб,  въпреки това ще чакам.

„Който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“.3

Защото  Бог извисява смирения, удостоява го със Своето посещение и клетият става свят. Докато високоумният ще бъде унизен, защото в критичния момент всички го изоставят и бидейки сам, няма нищо в себе си, няма Бога в себе си, няма утеха. Реално няма хора до себе си, защото хората не отиват където и да е;  когато нямат Бога, биха отишли при митаря или при бившия  митар.

Фарисеят почувствал богоизоставеност и поради това би могло след това да започне и друга история, защото Бог всички иска да се спасят и да стигнат до познание на истината4, но не можеш да се спасиш без съзнание за истината. Тоест механично и магически. Спасението е съработничество, диалог, трябва да са променя, това е спасението, нали? А не внезапно в моя хал да ми сложат корона на главата. Това би било потъпкване на свободата ми. Не може да превръщам живота си ад, както и този на хората около мен, и Бог внезапно да ме постави в рая. Не след дълго и рая ще превърнем в ад. И в рая ще претендирам за избори. И защо да е св. Петър? Искам аз да бъда на мястото на св. Петър! Президентски избори в рая. Каквото и да е раят. Не знаем какво точно е. Раят е състояние, както казва св. ап. Павел, това са неща, които човек не може да изкаже. Говорим за царство Божие, но не знам какво е, защото, както малкото дете слуша в утробата на майка си какво става отвън, но не може да разбере, нито да провери средата отвън, така и ние разбираме, че царството Божие стои много над възможността за логическо разбиране.

***

Човек вижда Христос, защото вижда стареца Паисий, стареца Порфирий… Да, звучи дръзко… Сам Христос действа чрез тях. Веднъж имах помисъл защо старец Порфирий има тези дарби. Страшни дарби и прозорливост имаше той, за да върви по пътя, по който е ставала битка и той да я вижда. Да, енергията на стареца Порфрий и нетварната енергия на Христос се съединили в този момент. Нямаше граници този човек. Това са констатирани неща и аз ги видях. Като студент ходих много пъти при него с други младежи, с които искахме да работим в големия манастир, който той построи (тогава нямаше оше нищо построено). Отивахме там, за да го слушаме и да гледаме какво прави. Правеше страшни неща и беше извор на чудеса. Всекидневно, от сутрин до вечер.

Веднъж имах затруднение и му казах:

– Геронда, помолете се за мен по еди-кой си въпрос. Имам затруднение в семейството.

Той ми каза:

– Господи Иисусе Христе, помилуй ме със семейството ми!

Чувате ли? Аз не разбрах какво става и му казах:

– Извинявай, геронда, проблемът е мой!

Той ми каза:

– Благословени, не знаеш ли, че аз и ти сме едно?!

Това нещо тогава ме разби, защото той го казваше сериозно. Разбирате ли колко е страхотно това? Той не казваше: „Аз съм добър, а този е крадец”, а „Аз съм крадец!“

Това е делото на Христос върху Кръста, където изрича страшните думи: „Боже мой, Боже мой, защо ме оставил?“5  В онзи момент, най-страшния от всички, Той се отъждествява с Неговите гонители и говори от тяхно име. Той не е изоставен от Бога, Сам Той е Бог и Човек едновременно, но като Човек в онзи момент издава този вик  и преживяван пълното човешко изоставяне от хората и там, докато можеше да каже: „Изгори ги!“ – за Своите разпинатели, Той не го прави, а се отъждествява с тях. По-рано Той казал: „те не знаят какво правят“6. Помислете върху тези думи: не знаят какво правят. Това означава, че Аз ги обичам. Хоп! Представете си  да убиват сина на един баща, синът да прегръща убиеца и да казва: „Аз и той сме едно!“, и бащата да не предприема нещо. Това е великото дело, което ще намерим само в Евангелието и никъде другаде. Търсете където и да е, и който го намери, да ми изпрати имейл! Защото десетилетия наред го търся, но никъде го няма. Човешката справедливост стига до въздаянието, нито стъпка по-нататък. Тук говорим за луда любов – нещо страшно, да не го забравяме, защото върху това стъпва цялото домостроителство на спасението, върху непонятната любов на Бога и Неговото велико смирение. Само да види тези неща, и човек започва да напредва духовно. Дяволът обаче не иска да ги видим, той идва и ти казва:

– Шшт, направи първо това, което ти казвам сега, остави попа!

Св. Никодим Светогорец казва, че в момента, в който вършиш грях, Бог поддържа твоя живот. Той би могъл в момента, в който тръгнем да направим греха, да отнеме от нас Своята грижа и да умрем в този момент. С греха сякаш Го караме да излезе от Своята същност.

Виждате как отците тълкували нещата. Велико нещо е човек да следва светците в тяхното учение и пример. Ако не нещо друго, няма да стане лесно фарисей. Това е великата придобивка. Защото те са толкова духовно напреднали и тези неща са толкова велики, че след това никой не може лесно да  се възгордее и да каже: „Аз съм!“. . .

---

 

1 Вж. Лука. 18:13.

2 Вж. Лука. 18:14.

3 Пак там.

4 Вж. 1 Тим. 2:4.

5 Вж. Мат. 27:46.

6 Вж. Лука. 23:34.