Като благодарите на Бога и Отца

Автор: протопрезвитер Николаос Лудовикос

Първа част

„Като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да  участвуваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината и ни премести в царството на възлюбения Си Син, в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете,
Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар“ (Кол. 1:12-15).

Този апостолски текст е богословски текст и трябва да кажа няколко неща, защото вярата винаги се отнася към богословието на Църквата, а богословието към вярата и богословието на Църквата направлява вярата.

„Като благодарите на Бога и Отца, Който ни направи способни да участвуваме в наследството на светиите в светлината, избави ни от властта на тъмнината…“

Благодарим на Бога, защото имаме дял със светците в светлината. Тук св. ап. Павел изразява преживяването на човека, който представлява член на Църквата. Бидейки член на Църквата, той чувства, че има  дял в светлината, че Някой го е избавил от властта на мрака. Коя е тази светлина и кой е този мрак?

„и ни премести в царството на възлюбения Си Син“

Светлината е връзката, общението, животът с Бога, любовта на Бога, познанието на Божията любов, защото и враговете на Бога –демоните, са чули за Божията любов, но не са я видели, не живеят в нея. Ние благодарим, защото живеем в любовта на Бога, вкусваме я, знаем я от Тайнствата, от Изповедта, от св. Причастие, знаем я от Божието присъствие в живота ни, знаем, познаваме Божията любов. Не просто сме чули, че Бог е любов, а за нас Той е любов,  едно царство на любовта, т.е. царство на връзката със Сина. Връзката на Сина с Отца е връзка на чиста любов, толкова велика любов, че Те са едно, докато са двама.

Ние понякога много искаме да станем едно  с някой човек, но не можем. Не след дълго прекъсва това единство заради нашите недостатъци и заради тези на другия – по естествени причини, поради смъртта или поради всичко това заедно.  Отец, Син и Свети Дух са едно – те са едно и са вечно едно, толкова много, че са една същност. Дори да се съединя с един човек, имайки голяма любов към него, пак оставаме двама, имаме природна другост, както казваме в богословието, природна разлика. Ако искаме да обхванем цялата човешка същност,  би трябвало да добавим всички хора, които са съществували, съществуват и ще съществуват до края  на света –  това е цялата човешка природа. Тя е раздробена, докато божествената природа е единна и съществува цялата в Отца, цялата  в Сина и цялата в Светия Дух. Какво означава това – че принасянето между Тях е абсолютно, любовта е абсолютна. Единият принадлежи на другия, Отец се нарича Отец понеже има един Син, и единственото име, което приема да има, е името Отец, което непосредствено означава, че има един Син, има и Светия Дух.

Казвам отново, че съществува една същност, защото съществува абсолютна любов, абсолютно себепринасяне. Когато обичаме някой, искаме да дадем себе си, но при нас това се прекъсва от злото, от недостатъците ни, от недостатъците на другия, от човешката слабост и неустойчивост, от многобройните разпади, което човек има в себе си.

При Бога това (отдаване) обаче става вечно. Същността на Отца е същност и на Сина и така същността е една, но лицата са Три, това е устройството на висшата любов, това е Бог.

В това царство на висшата любов Бог ни въвежда чрез Сина, като братя на Сина, Синът идва и ни нарича приятели, казва: не ви наричам слуги, а ви наричам приятели.  И както е Син в недрата на Отца, човекът влиза в недрата на Отца и по този начин имаме тази вечна радост, този вечен живот, това усещане, което съществува дълбоко в нас, когато не съгрешаваме. Веднага щом извършим някой грях – особено ако е тежък и остане неизповядан, губим това усещане. Бог внезапно става далечен, днес хората чувстват Бога много далеч и даже Го хулят, защото е далеч, а (всъщност) те са далеч. Не Бог е далеч, Бог е близо, но когато отивам и хвърлям на боклука благодатта на Кръщението, благодатта на Тайнствата,  тогава не  чувствам любовта на Бога и мисля, че Той се е отдалечил. Но в действителност аз съм се отдалечил.

И тъй, имаме опит от една светлина в това царство. В Църквата имаме опит от едно духовно познание, което ни помага да разберем какво е смъртоносно и какво е живоносно за нас. Какво е това, което ме храни и разкрасява, а също и другия до мен, и какво е това, което ме умъртвява и загрозява? Какво е това, което прави нещата хубави, и  това, което ги прави грозни?

Всичко, което се прави заради Бога, става хубаво: и храната, и любовта, и бракът, а без Бога всичко това е грозно. И винаги някои други са виновни, винаги другият е виновен и някои други по някаква причина трябва да понесат отговорността, докато реално аз нося отговорността, аз я нося!

Четох редица текстове от светите отци – всички те са подвижници, само един от тях е бил брачен преди това – св. Григорий Нисийски, но те пишат превъзходни неща за брака! И защо ги пишат?  Защото, както казва св. Йоан Златоуст, монашеството е хубаво нещо, но ако бракът беше лошо нещо, монашеството нямаше да бъде хубаво, защото щеше да бъде избягване на едно лошо нещо. Добър е бракът и затова монашеството е добро и още по-добро.

И тъй, нещата, както Бог ги е създал, са красиви, но имат един manual, едно ръководство и инструкции, а тези инструкции се научават в Църквата. Как ще използваме тварите, как ще употребяваме себе си, тялото си, чувствата си – нашата чувствителност, гняв и любов – всичко това се нуждае от начин на употреба – нищо не се заличава. Ако вземеш един човек, който не се гневи, той вече не е човек, а чаша. Следователно трябва да се научим да правим всичко това по правилен начин. За тази светлина говори св. ап. Павел.

Докато мракът и властта на мрака (за които апостолът също говори), са начинът да не знаеш какво ще правиш с всичко това и да пробваш. Както казваме днес – ще изпробваме  всичко и накрая се превръщаме в руина. Разбирате ли? Защото изпробванията, също като ядрените опити, могат да заличат вселената. Ние изпробваме днес и накрая какво става? Нямаме сила нищо да различим. Просто продължаваме да изпробваме докато се разпаднем напълно.

Това е реалността днес най-малкото при младите хора, сред които се намирам постоянно и виждам как идват в университета на 18-годишна възраст и все още имат жизненост в себе си; но не искам да казвам как си тръгват на 23 години. И причината е, че тази светлина я няма тук. Бог съкращава пътя. Това, което ще научиш смачкан на 60 години, така или иначе ще го научиш и ще кажеш: да му се не види, направих много грешки в живота си – както казват мнозина, Бог ти го преподава непосредствено  на 20 и на 25 години. Ако искаш ДА избягваш този, трудния път, избягваш това разочарование. Но какво да правя с преживяването на един крах?  На 1, 2, 3, 10 краха? Защо да нямам обратните преживявания? Защо да не влагам там, където ще взема обратно вложението? Нека да го кажа с икономически категории, които са и психологически категории, тъй като психологията използва термина вложение. Щом имаш определено количество любов, ще го вложиш правилно. Идват  хората днес и чувстват, че не могат да обикнат, защото са обикнали какво ли не. Не е ли така? И не могат, защото няма повече вода в чашата, има ей-толкова вода, а когато няма вода, значи няма вода! Освен ако човек не я напълни с чудо, както е ставало в опитното преживяване на светците. Те имат много „вода”, защото имат много любов, имат Светия Дух, нали?

Внимавате в тези неща, защото, когато човек не ги чувства в себе си, когато изобщо не чувства благодарност към Светлината, той още не е влязъл в Църквата. Може да е кръстен, от години да ходи на църква, но реално още да не е влязъл в Нея.  Но ако тази благодарност, а също и това усещане, че Някой ни е почел без много да го заслужаваме, започне да процъфтява в нас, то е само заради това, че просто сме се обърнали и сме Го погледнали в даден момент сериозно.

Това, което правим, не е нещо значимо, не е нещо голямо, нито изисква да правим  много. Животът на християнина не се различава външно, се казва в един от ранните текстове Посланието към Диогнет. И ние правим това, което правите вие, но как го правим? Разбирате ли,  има огромно значение как правим това, което правим. В Църквата се научаваме как да го правим правилно. Как да го правим по богоугоден начин и така Бог дава повече благодат и „научаваме” Бога чрез Неговите дарове, защото даровете Му ще свършат. Бил си някога млад,  хубав и здрав – то е дар от Бога. Това обаче ще свърши – всички дарове свършват. Ако си загубиш времето и не различиш Подателя на даровете зад тях, ще приличаш на човек, който има богата годеница,  която ти дава подаръци, но  ти си губиш времето с тях, а  накрая изгубваш и самата  годеница.

Това е цялото преживяване на св. ап. Павел, което той описва тук, и което имат мнозина, защото това е светлина, която те просветлява всекидневно. Аз съм Пътят, и Истина, и Животът, казва Христос, аз съм Светлината на света, този, който ходи в Мене, няма да ходи в мрак, а ще има светлината на живота. Отново светлината на живота. Коя е тя? Цялото това опитно познание на Божията любов, която става нашето велико богатство. Единственото богатство, което ще имаме вечно. Със смъртта всичко ще изчезне, а също и последните красоти, и с какво ще останем? С отношенията, които имаме. Но ако нямаме никакви отношения? Ето това е ад. Разбирате ли? Бог не създава ада. Адът е неучастието в Бога, според св. Йоан Дамаскин. Бог не наказва с ада. И защо да наказва, след като е любов и Себелюбов? Но величието на свободата на човека много пъти има този трагичен завършек. Оставаш сам, след смъртта си сам и  нямаш никакво застъпничество, никой зад теб, пред теб… кого си благотворил, кого? С кого стана приятел в този живот, кой е с теб и ходатайства за теб? Разбирате ли?

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Следва