В Църквата сме братство

maxresdefault

Автор: протопрезвитер Николаос Лудовикос

Втора част

Към първа част

И не те поставя само в светлината на познанието, а и в светлината на познанието на другия, защото в Църквата сме братство. Не виждаш само Бога, а и другия човек чрез Бога. Ако мислиш, че го виждаш само и само чрез твоите очи, нищо не виждаш, виждаш просто това, което ти е нужно тук и сега. Обикновено това прави нарцисизмът на човека, цялата психология е едно описание на това колко трагично невъзможно е човекът да влезе във връзка с другия. Той го иска толкова много, повече от живота, и не може да го направи, не може да определи себе си във връзка с другия човек; не може, бори се да го направи и да спаси същевременно себе си и другия.

Разбира се,  нуждая се от другия е най-лесното нещо. Той да се нуждае от мен отново е лесно. Но мога ли да съществувам, гарантирайки му  пълнота и свобода и това да процъфти? Виждате, че още в  основното училище малките дечица се научават да създават контакти и как се разочароват стъпка по стъпка. В началото мислят, че всичко е лесно и след това, когато станат на 17- 20 години, се отчайват, тъй като не съществува нещо, което да дадат на другия, дали са всичко. Днес връзките (контактите), както казах в едно интервю преди време, са съвременната Кеада (пропаст, в която спартанците хвърляли старите хора, престъпниците и болните новородени деца), където с удоволствие и всекидневно се хвърляме едни други, защото другите са недостойни да ни обикнат и да ги обикнем. По този начин се получава цялата тази страшна травма, която днес се нарича обичаш ли ме? И отново и отново.

Обича ли човек и докъде може да обича? И каква е тази любов, която няма възможността да е толкова дълбока и широка, колкото бихме искали? Защо ние да нямаме такава любов преди другите? И защо любовта ни да не се подновява, защо да се препъваме постоянно? Защо никога да не може да стане това чудо, почти никога? Освен ако човек не го направи по духовен начин и с евангелски методи – само тогава.

Постоянно обсаждаме тази крепост и тя никога не пада.  Познаваме и другите по този начин (т.е. когато човек  има светлината). Познаваш Бога, познаваш и другите хора какви са,  какъв е механизмът на отношенията с тях, научаваш какъв е Христовият Кръст, какво точно е Божието присъствие в отношенията с другите хора. Като стар психолог имам греха да използвам термини – как се създава тази превъзходна сублимация? Тоест вземаш един незначителен човек и го правиш бог. Разбирате ли?

Ако си затворен в себе си и правиш това по нарцистичен начин,  другият ще те разбие. Но ако го правиш в Светия Дух, нека да го кажа така: ако видиш другия като Божие дете и предложението, което Бог има за него, ако го видиш като един светец, какъвто е и иска да стане, тогава това е светлина и живот. И възхищението, с което го гледаш, те възпира да се сблъскаш с него. Велика е личността на другия, красотата и присъствието му в Божията благодат и не можеш да го „сложиш в джоба си” така лесно. Напротив, Светият Дух ти помага постоянно да виждаш дарби и дарования в другия – ти ставаш живот за него, той има нужда от теб и те обича, защото му откриваш най-красивата перспектива, която може да има като битие.

Това са тайни, които днес са изчезнали, на децата казваме други неща. За да не ме измамят, се държа наопаки, и такива стават всички за мен. Защото така ги виждам, такива ги познавам, такъв съм и аз спрямо тях – пазя се от тях и ставам по-лош от тях. Но Бог не прави така. Бог винаги ти казва дойди, казва ти нищо не е, в действителност ти казва зная, че не си такъв и те приема отново, и отново, и отново. Не като майка, а много по-добре от една майка. Виждате някои майки на престъпници, които казват за синовете си: добро дете е! Всъщност  Бог е такъв и така иска да бъде между нас, тогава и връзката успява. Но къде да намериш това?

Ще го намериш в Църквата, няма да го намериш другаде. Само тук ще откриеш начин да го правиш: в тези текстове, в Тайнствата. В противен случай цял живот ще се бориш с твоя нарцисизъм и с нарцисизма на другия. И докато отразяваш нарцисизма на другия, връзката с него ще върви добре, но когато спреш да го отразяваш, ще започнат оплакванията, търканията, и не след дълго зданието ще се срути,  както  и става.

Онзи ден пуснах на студентите да чуят една съвременна рок-песен, която е много крайна по отношение на любовта. И им казвам: как се стига дотук, тоест какво е човекът, как иска тази страшна крайност на любовта, щом не може да я постигне? Как е възможно да казваш на някого: когато паднат звездите, когато замръзне слънцето, когато рухне вселената, аз ще идвам при теб? Как можеш да кажеш такова нещо и накрая да не го направиш?  Ето това е драма, велика драма, която в същото време предусещаш, че може да се случи! Но не става без Бога.

Това е светлината – да виждаш себе си и другите в Бога. Това го има Църквата, това познание, Църквата не е едно Трябва. Тя не е направи ми Маслосвет, защото с мъжа ми ще се избием! Или ела и ми кажи колко дни да постя, за да се причастя! Ще отидеш да се причастиш, ако искаш,  но след като не го искаш и 150 дни да постиш, по-добре не ходи! Разбирате ли? Въпросът не е във външните неща, а тази дълбочина, която всички търсим. И ако не я намираме, ставаме зли в Църквата, ставаме морализатори, накратко: ставаме повредени същества, които не могат нищо да предложат и дадат, защото нямат. Но ако влезеш в този път, в тази логика, постепенно ставаш превъзходен, каквито са светците. Защото правиш тези неща, влизаш в този труд, в този път. Това искам да ви кажа, че апостолът говори с такива определения, които са непонятни днес. Тези думи са поразителни: ние имаме дял в светлината. Но какво има той? Има благодатта на Светия Дух, която го учи да гледа нещата толкова светли, както Бог ги е направил.

„в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете“

Какво е това изкупление и прошка на греховете? Кой чувства нуждата от изкупление? Чувстват я някои хора днес, особено днес – навярно това е привилегия на тази тежка епоха. И тъй, прошката на греховете е велико нещо, защото в даден момент човек разбира, че е употребил по много порочен начин всичко, че много зле се отнася  към творението, към другия, към себе си, към своите чувства и тяло. И усеща, че става някакво зло и иска да се избави от него, но как? Идва Светият Дух и го избавя. Една дълбока изповед –  и тонове, хиляди тонове тежест падат с такива абсурдни неща, с които ние, обаче живеем всекидневно и дори ги разпространяваме.

„Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар;
понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“

Тук имаме велики думи, които ни интересуват като продължение на това, което казахме. Всичко е чрез Него, т.е. чрез Словото Божие  се изразява благоволението на Отца и любовта на Светия Дух – както казват отците, всичко чрез Него и за Него е създадено. За Него е също толкова важно, както чрез Него. Не се казва, че всичко е станало само чрез Него, а и в Него.

Както казах и преди, Той знае как всичко работи правилно и какъв е неговият смисъл. Чрез Въплъщението научаваме каква е целта и смисълът на света и на всички неща, които можем да правим в света. Това нещо чрез Него е хубаво, но за Него го забравяме. Днес всички хора казват: добре, Бог е създал света. И науката е стигнала до заключение, че светът е създаден от нищото, знаем, че това е знание, което не можем да отхвърлим засега. Светът е създаден от нищото, което означава, че е сътворен по необясним начин.  Не е съществувало нищо преди това, нямало е условия за рухването на един друг разумен свят, така че да имаме едно ново начало. Не съществува нещо подобно.  Някой го е създал, Някои стои зад  него, Някой е поставил началото, има начало. Знаем това по научен път, както и че светът ще има край – може да не сме живи и няма да сме живи, освен ако ние не го приключим по-бързо. Това може да стане и тогава всички ще видим края.

Съществува и тази вероятност, ние да приключим една част от света. Във всеки случай не е трудно да разберем думите „чрез Него”, трудното (за разбиране) е, че  „за Него” са сътворени, че ако не поставиш Христос като мяра, няма да му намериш края! Затова и човешката история е история на един хаос. Четете история. Четете ли история? Да видите какво означава хаос, едно безкрайно убийство, едно безкрайно кръвопролитие. По каква причина? За няколко метра земя?

Първа световна война, битката при Сома започнала и продължила месеци наред. В това време съюзниците завзели 4 км и убили един милион войници. Един милион млади европейци, цветът на Европа, един милион 20-годишни младежи за 4 км от манастира (става въпрос за манастира „Свети Дионисий Олимпийски”, в чийто архондарик о. Николай Лудовикос изнася беседите) до Литохоро (най-близкото село). Това е история на един хаос, а вие очаквате днес нещата да станат по-добри. Ами няма да станат, както и „станаха” досега. Всеки път е „перфектно”, не е ли така? Всичко е  „перфектно”! Но като се обърнем назад  и отброяваме кръвопролитията, стотици милиони са загинали в СССР, през световните войни. . . Трябва да приемем много сериозно тези неща – те означават, че човек не знае какво да прави със себе си и с историята си.

Въпросът не е просто в това, че аз съм се провалил  в брака или в моята първа връзка, а че цялото човечество постоянно и много опасно се проваля. Състоянието, в което живеем днес, тази икономическа криза е една абсурдна криза. Зад нея стоят много човешки страсти, много човешка агресивност. Тя има твърде много зли цели и не е невинна, не е станала просто ей-така, както пада една скала от валежите.

Кой е виновен ли? Аз лично съм виновен, аз, който ви говоря! Това се опитам да ви кажа от толкова време, че аз съм виновен, но не го разбирате. Именно аз съм виновен, защото не полагам грижи да видя това ръководство, тези инструкции за употреба. Какво има да ми предложи Този, Който е създал света? Как работи това нещо, къде отива, каква е целта му? Как в такава степен днес живеем в една колективна трагичност и как много лесно прехвърляме отговорността върху другия? Аз имам право! Разбира се, че имам право! Но така се създават войните, защото всички смятат, че имат право.

Защо днес джихадистите воюват с всички нас? Естествено, защото смятат, че имат право. Ние защо воюваме с тях, не аз, а тези, които воюват? Защото смятат, че имат право.  И къде свършва тази верига на кървавото право?  Това е въпросът: кой, как ще я завърши?

Важното е едно – Христос приключи войната на Кръста. Христос, Който пое отговорността на другия, прие да умре на мястото на някой друг. Разбирате ли? Не защото е бил виновен, а защото не е бил виновен. Защото само ако Някой умре за другия, има надежда да свърши този кръг на смъртта! Но ние се затрудняваме в това и поради тази причина не разбираме много неща, които са основни елементи на нашата вяра.

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Следва

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: