Да преследваш Бога означава да преследваш Живота

untitled

Автор: архимандрит Павел Пападопулос

Хората днес говорят за любов. Но за коя любов, когато любов за тях означава само плът?

Ако човекът не се потопи в себе си, за да види отсъствието на жертвата и себеотречението, което се храни от егоцентричната му нагласа, никога няма да може да разбере какво е любовта.

Съпрузите се развеждат и се питат: „Къде сгрешихме?“, „В какво съм виновен?“.

Когато в една връзка се опитваме да абсолютизираме нашите нужди, похоти, искания, изтиквайки в ъгъла тези на другия, тогава като естествена последица идва разпадането на тази връзка, която е била основана върху плътската наслада, а не върху общението между личностите.

Любовта не е хедонистична плътска нагласа, която се произвежда и задоволява от някое друго лице.

Любовта е копнежът за другия като личност, като битие. Тя е безусловното отдаване, твоето принасяне на другия без „застраховки”. Тоест общение между личности, където не съществува страх от предателството, където няма място за съмнения, където не се утвърждава злочестието, където никога не изчезва прошката.

Днес хората говорят за любов, но говорят за нещо друго – за страстта на тяхната плът, за нейното неудовлетворено изопачаване, за рекламираната секс-мания. Никъде няма и дума за уважение и взаимно проникване, за очарованието на „всичко или нищо“.

Влюбен е този, който прави своето съществуване екзистенциално участие във взаимопроникването на живота. Той е постоянно влюбен, защото живее в любовта на Евхаристията (Благодарението), а не на неблагодарението.  Живее това свое постепенно зарязване на егото и себепринасянето като естествена нужда.

Любовта не трябва да ни скандализира, защото тогава бихме имали погрешно разбиране за нея. По-скоро и ние сме станали жертви на псевдокултурата на секса и разврата, на плиткоумието на флирта.

И затова хората са и се чувстват сами – защото са извратили любовта. Осквернили са връзката.

Влюбеният живее чрез другия, а не от другия. Разликата е огромна.

Нека не наричаме любов всяко нещо, което от небесен, прави живота ни банален.

Любовта е поезия, тя е призив да живееш не като обикновено битие, а като отношение.

Затова и разбирането на Бога може да се постигне, като развиваме връзката си с Него, но не с интелектуални и закономерни процедури.

Любовта е прекалено  свещена, за да говорим за нея толкова . . . просташки.

***

Консумираме нашето време, за да анализираме нещата.

Опитваме се да проникнем във всички въпроси защо, които нашият помисъл поражда. Умът ни се лута около същите неща, отново и отново. Затова, докато не правим нищо телесно, се уморяваме, ставаме трупове. Труп от помисли.

Нямаме това благо безразличие. Да кажем: „Не ме интересува какво стана, защо стана, дали и колко ме онеправда”.

Прекрасно е да подминаваш въпроса защо и да оставаш в любовта. Да казваш: „Аз съм тук за теб, не ме интересува нищо друго, каквото и да става, ще го претърпя”.

Това прави и Бог за нас. Това е истината на Бога, Неговата любов. Бог не анализира нашето предателство и нашия грях. Бог ни казва: „Тук съм за теб, обичам те, дори и тогава, когато Ме разпваш, умъртвяваш Ме, но няма да те попитам защо го правиш, защото Аз  те обичам”.

Естествено, понякога трябва да поразмислиш защо е станало нещо с някой ближен, за да се поправиш, да видиш твоите грешки, а не за да минава времето на живота ти, докато търсиш самооправдание.

Няма никаква полза от това да седя и да прехвърлям помислите си. Въпросът не е кой е крив и кой прав, а в крайна сметка доколко обичаме другия, доколкото можем да смажем егото си заради другия.

Няма никакъв смисъл да анализираш състоянията отново и отново. Умният човек – колко повече един духовен човек – игнорира състоянията си, като гледа и върви напред; не че не го докосват състоянията и поведенията на другите, но не се увлича в тях. Въпросът е да видим нашия хал, нашето страстно поведение (което навярно отказваме да признаем), отсъствието на любовта в живота ни. Любовта не означава да бъдем приятно смахнати.  Да имаме любов означава да приемаме другите в сърцето ни като личности, а не като поведения, като личности, а не като огледало на нашите „искания”.

Христос обича без въпроси защо, затова и не пита защо пред злобата ни към Него. Не остава в поведението ни и в греха ни, а в личността ни – на това сме призвани да подражаваме.

Когато обичаш, си безразличен, но не като принизяваш другия, а обратното. Безразличен си за всичко друго, за страничните неща (които обикновено привличат вниманието ни: как ни говори, как ни погледна) и оставаш в другия като личност, която обичаш, като му се принасяш без претенции.

 ***

Дойде и ми каза, че се измори. Измори се от духовните си задължения. С изтощителна умора. Чувстваш дисфория, когато отиваш за твоето духовно правило, когато чуваш камбанният звън да те зове.

Наистина нас, християните, лесно ни изморява всяко нещо, което има връзка с духовния труд. От друга страна, всяко светско нещо, колкото и труд да съдържа, го правим. Преследваме богатства, слава, социално утвърждаване. Не се уморяваме да преследваме насладата и греха. Преследваме безпощадно плътта, зрелищата, гощавките, срамните приказки, клюките. Тези неща не ни уморяват, а ни отморяват. Преследването на Бога обаче ни уморява. И понеже ни уморява божественото преследване, накрая забравяме Бога. Прогонваме Бога от живота ни.

И ако някога срещнем някой, който преследва Бога, го отхвърляме, наричаме го ретрограден и залепнал. И наистина е „залепнал” за Бога. Това обаче е залепване, което те отлепя от суетността на този свят, което те отлепя от преследването на греха и те въвежда в едно друго пространство – там, където всичко се приема с търпение, защото се разбира много дълбоко. И това е пространството на благодатта. Защото, преследвайки Бога, се облагодатяваш, променя се твоята вътрешност, просветлява се твоят ум, услажда се твоето сърце.

Да преследвам Бога означава да преследвам Живота. Да живея без да съм зависим от материалните неща, от кратковременното охолство, от ефимерното щастие. На всичко се радвам, но не завися от него. Ако го има в живота ми, (казвам) Слава Богу, ако спре да съществува, отново Слава Богу.

Нас ни изморява занимаването с Бога, защото в сърцата ни още живеят похоти и копнежи, в които Бог отсъства. Ние сме влюбени в нашата блудност, в нашата светскост.

Влюбеният никога не се изморява да се занимава със своята любов, никога не се изморява да я търси, да я преследва. Започва да се изморява, когато любовта вече умира и на мястото й влезе навикът.

От любовта към греха трябва да минем към любовта към Бога. Само така ще се преследваме с Бога както двама влюбени.

Една любов се побеждава само  с друга любов

***

Дори гвоздеите ти да са „православни“, те остават гвоздеи, които разпват безмилостно.

***

Трябва най-накрая да разберем, че Църквата не принадлежи на никоя нация или социална група, нито търси тълпи от следовници, за да демонстрира сила.

Църквата принадлежи на пътя на покаянието и на смирението, на прошката и на любовта. Затова и в Църквата има място за всички – девствени и блудни, въздържатели и пияници, монаси и брачни, необразовани и образовани. Защото Църквата не е сдружение, което изисква конкретни качества, за да се запишеш в него, а болница, където всеки влиза, за да се изцели.

Само една каста от хора (така мисля), не са Църква – тези лишени от любов формалисти, които „кастрират” живота в името на външното достолепие и етос, които на лягане и на ставане мерят  дължината на полата или панталона, които навсякъде виждат греха … дори в целувката на двама влюбени.

Превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: