Тайнството на единството – III част

hqdefaultАвтор: протопрезвитер Александър Шмеман

Към втора част

Това избледняване и дегенерация на първоначалния евхаристиен опит, повтарям, фактически е узаконено, потвърдено както от нашето казионно богословие, така и от крайно индивидуализираното благочестие, което неразделно цари в Църквата и поради това се налага като изконно и традиционно. В богословието тази санкция вече е заложена в самия негов метод. Заимстван от Запада и затова изглеждащ на нашите учени богослови като връх на научността, този метод се състои в отделянето на всеки елемент на вярата и на църковното предание в самостоятелен обект, ако не и в отделна „дисциплина”, като степента на разбирането на всеки от тях зависи от умението не да се съотнесе към другите, а напротив, да се отдели и изолира. Така онези три реалности, за които стана дума, т.е. вярата, Църквата, Евхаристията, се оказват всяка като предмет на отделно изучаване в отделни раздели, без връзка с другите две. А това на свой ред довежда до действително парадоксален резултат – от богословското полезрение изпада тъкмо това, което съединява тези три реалности, което ги изявява като триединна реалност: изпада единството, което в опита на Църквата представлява истинското съдържание на този нов живот, който ние приемаме с вярата, който живеем в Църквата и който ни се дарява като „единия Дух за общение” в Евхаристията.

Не е трудно да се убедим в този парадокс. Така например, справедливо размишлявайки за вярата като за „главно условие за спасението”, един от нашите най-добри, а не най-лоши догматисти отминава с пълно мълчание опита за единството, заложен в самия опит на християнската вяра, опитът на самата вяра като единство. Защо? – Ами защото, скован от своя метод на отделяне и разчленение, в дадения случай до редуциране на вярата до „сруктурно-йерархичен познавателен принцип в човека”, той се оказва неспособен да разпознае, да идентифицира в единството едновременно и плода, и съдържанието на вярата, нейния живот, нейното изпълнение в човека. Същото е и в отношението към Църквата: отделяйки, определяйки Църквата като посредник в освещаването на човека, секуларното богословие неизбежно свежда учението за Църквата до учението за нейния Богоустановен строй, за нейната йерархична структура като условие и форма на това посредничество, но оставя извън полезрението си ни повече, ни по-малко самата Църква. Църквата като нов живот в „единството на вярата и любовта”, като постоянно изпълнение на това единство. И накрая, по силата на този безнадеждно едностранчив и затова порочен метод, като отделя тайнствата въобще и Евхаристията в частност в някакъв самостоятелен раздел – „за съществуващите в Църквата средства за освещаване на човека”, – това богословие направо игнорира Евхаристията като изначално тайнство на Църквата, като дар и изпълнение на „единството на вярата и любовта”, „на единия Дух за общение”, в който се разкрива същността на Църквата.

Превод от руски език: Венета Дякова

Подготовка на материала: Красимира Ковалкова


Източник: протойерей Александър Шмеман – «Литургическо богословие»; «Евхаристията – тайнство на Царството» – гл. 7 «Тайнството на единството»; стр. 419-420; Изд. Фондация «Покров Богородичен»; София, 2013

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: