Християнинът живее живота, за да намери Живота

boys-1149665_1280

Автор: архим. Павел Пападопулос

Виждаш едно дете да бяга и разбираш неговото безгрижие – това усещане за свобода, което  излъчва всяка негова стъпка. То бяга и излъчва уханието на своето детско благородство. Благородство, пълно с чистота, простота, незлопаметност и любов.

Христос ни увещава да станем като децата: „В оня час учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно?
И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях
и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно” (Мат. 18:1-3).

Нужно е да подражаваме на децата.  Не на детския ум, а на смирението им, на безстрастното им поведение. Но в същото време сме призвани и да не спираме тяхното изкачване върху духовната небесна дъга, която възражда копнежа за свръхразумното и безкрайното. . .

Децата бягат много пъти без някаква цел. Така най-малкото показват. Но целта им не е да стигнат някъде в пространството. Повечето пъти  просто искат да останат, бягайки – в тяхната земя, в земята на невинността.

За съжаление, израствайки, хората  губят своята присъща простота. Затварят се в „порядъчността” на големите, в „тежкото” изражение, което се „налага” поради тяхното положение.

Порастваме, но ставаме малки. Ставаме големи, но не ставаме по-мъдри. Ставаме големи, но по-безотговорни към Живота. Ставаме големи и страстите ни се уголемяват вместо да се увеличават добродетелите, уголемяват се нашите капризи и егоизъм и се губи мъдростта и благоразумието.

Със сигурност възрастните притежават повече знания от децата, но въпросът е доколко преживяват Истината. Знанията сами по себе си не ни принасят полза, ако останем в тях. Не знанията трябва да бъдат цел на хората, а Истината. Защото в крайна сметка Истината те освобождава от оковите на тлението. „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32).

Истината е тази, която те въвежда в Любовта. И виждайки едно дете да бяга, виждаш как изниква тази Истина и присъствието на Божията благодат в чистото сърце, в това същество, което е създадено по Божи образ.

Това жизнено отсъствие на „егото”, което за съжаление присъства  в повечето възрастни сърца, е главната черта на детското човешко същество.

Като следваме тези детски стъпки и ние, най-големите, сме призвани да ходим по пътеката, която води до Небето, имайки за запас чисто сърце, смирен  поглед и свободна радостна стъпка, далеч от низостите, които обществото на големите е изобретило.

Колкото по-голям става човек, толкова повече трябва да прилича на децата – не в капризите и детския  ум, а в незлобието, смирението и чистотата.

За съжаление много пъти вместо възрастните да ставаме като децата, караме децата да се държат като възрастните.

Оставете децата да доближат повече Христос и големите да се поучат от децата.

Не искам да гледам просто малки чепати хора, които обществото ни създава. Искам да виждам деца. . .

Вижте едно дете и ще видите Бог какви иска да станем. . . или по-скоро да станем отново.

Побягайте заедно с едно дете и ще стигнете до света на една неочаквана свобода, която само Истината, т.е. Христос може да даде.

Защото там, в безгрижната стъпка на нашия малък брат се открива човечността, открива се Изгревът на един незалязващ Живот, Който очаква и ти да го достигнеш. . .

***

Взирайки се в отсрещния бряг, се питам: как, кои и колцина са живели, живеят и ще живеят сред малките светлинки, които се отразяват в моето слабо зрение. Те примигват, многоцветни и ярки. . . и ако застанеш за малко на балкона на твоя живот, ще чуеш историите, които разказват.

Говорят за хора, които се намразиха и обикнаха. За някои, които остаряха в своята младост. За някои блудни синове, които никога не се завърнаха. За някои, които живяха цял живот без уханието на благоразумието.

За някои поети, които млъкнаха сред прозаичността на своето съществуване. За някои млади, които се влюбиха, за някои други, които се разочароваха. За активисти, които се оттеглиха. За хора от висшите слоеве, които се отчаяха. За велики хора, които изпаднаха в малодушие. За политици, които ни предадоха, за граждани, които останаха безразлични. За съпрузи, които се разведоха, за деца, които осиротяха, за очи, които заплакаха, за ръце, които се парализираха, за тела, които бяха изгубени, за души, които се умъртвиха. . .

И сред  всички тях светлинките  ще ти говорят и за онези, които от сенки се превърнаха в светлина на света. За онези, които от смъртни станаха вечни.

За онези, които от последни станаха първи и от призвани станаха избрани. . . Но са малко, много малко.

Те са там сред светлините, сред мнозинството. Живеят в света, очаквайки свръхсветовното. Живеят в обществото на мнозинството, но и в самотата на малцинството. . . Живеят в настоящето, дишайки бъдещето, оставайки в молитвено настроение, говорейки дори  за земното. . .

Взирайки се в отсрещния бряг се питам. . .  каква история разказва моята лампа – моята светлинка на тези отсреща. . .

***

– Не слушай другите, ти се опитай да си живееш живота – казах на един млад човек, което ме изгледа изненадано.

– Отче, това, което ми предлагате, не е нещо духовно! –  ми каза той.

– Защо казваш това? – отвърнах.

Младежът ме изгледа с недоумение и ми каза:

– „Когато казвате да си живея живота, сякаш ми казвате да гуляя. Не е ли това?“

Недоразумението бе преодоляно по-късно, когато му обясних какво имах предвид.

Проблемът е, че трябваше да обясня това, което казах, защото се беше объркал,  но едновременно  с това констатирах, че този израз: „изживей си живота“ препраща директно към едно предложение за живот, пълен с грях и духовни падения.

Защо става така? Въпросът е много сериозен, защото мисля, че всички изопачаваме горния израз, който употребих. . . Най-вече трябва да разберем какво е животът и какво имаме предвид ние, християните, когато казваме, че трябва да го изживеем.

За съжаление християнският свят със своето отношение към думите „живей си живота“  мълчаливо признава, че християнинът не трябва „да си живее живота“! Но християнинът е призан „да живее живота“, за да намери Живота.

Както обясних и на младия човек, с когото разговарях по повод на това объркване, че християнинът е човекът, който възприема живота като дар, като възможност, която Бог му е дал – не просто да живее няколко години земно щастие, а да стигне до обожение. Християнинът е призван да живее живота, т.е. да живее всеки момент от земния си живот с въодушевление – не да търси греха и удовлетворението на страстите, а с въодушевлението, което  идва от сътворяването му по Божий образ и подобие.

Разбира се, когато човекът се отчужди от Бога, си мисли, че за да „живее живота“, ще трябва да се наслади на всяка сетивна наслада, която тленният свят може да му даде, а не да преживява всеки момент от живота си като дар от Бога, Който го зове да живее с перспективата на вечността.

Тъжно е да смятаме, че християнският живот е мъртъв, монотонен, сив живот. Бих казал, че е обратното. Християнският живот е „най-живият живот“. Защо? Защото извира и черпи сила от Живота, Който е Христос.

Християнският живот не означава унилост, тежко изражение, формална порядъчност, строг поглед, мрачни очи, „Трябва!“ и „Не!“. Християнският живот означава свобода, радост, въодушевление, кротост, смирение, опрощение, любов,. . . означава „Да“ на Живота, означава „Да“ на вечния живот.

Християнинът живее живота, за да намери Живота чрез християнската аскеза, която не култивира злочестието, а духовитостта, която всеки човек би трябвало да има. Ако става нещо различно, християнинът ще трябва да изследва подбудите на своята аскеза, които по-скоро са затворени в „буквата на закона“.

Християнинът не трябва да бъде пасивен зрител на своя живот. За съжаление това често става. Кога? Когато човекът стане роб на страстите. По този начин става марионетка на своите слабости, а резултатът е: да живее не за постигането на целта на своето съществуване, което е обожението по благодат, а за да удовлетвори своите ненаситни желания. Този човек не живее живота. Просто съществува, за да се подчинява на света на падението и тлението. Този човек се движи в празнината, причинена от страданието, което следва всяка чувствена наслада, наблюдавайки живота си да минава и да се насочва не към Живота, а към смъртта.

Християнинът трябва „да се весели“, ако е възможно всеки ден, пиейки и ядейки Тялото и Кръвта Христови, съучаствайки в духовното тържество на Светата Литургия, докосвайки и участвайки в благодатта.

Християнският живот е образецът за живот, това е животът чрез Живота. Затова християнинът е призван да живее живота, да живее в Христос, т.е.  да живее чрез Христос и за Христос, за да стане още от този живот вечен причастник на Живота.

Превод от гръцки език: Константин Константинов

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: