Велико нещо е да изпревариш мрака на страстта, преди той да се впие в сърцето ти

Автор: архим. Павел Пападопулос

Свещеникът току-що беше приключил срещата с църковното настоятелство. Вече се бе свечерило.  От дъжда улиците блестяха на фона на лунната светлина. Той влезе в автомобила си и пое към дома. Беше много уморен. Телесно, но и душевно. Цял ден слушаше проблемите на хората, опитвайки се да дава наставления, опитвайки се той самият да не падне духом от това, което слушаше, давайки в същото време прошка и надежда.

Беше прекосил половина път към дома, но внезапно удари спирачка пред едно заведение за бързо хранене.

Слезе и с две-три бързи крачки влезе вътре. Дъждът се беше усилил. Очилата му се замъглиха. Свали ги и ги изтри в расото си. В заведението нямаше друг клиент. Две момичета стояха зад гишето и един  младеж, който по-скоро разнасяше поръчки по домовете.

«Два дюнера и два сувлакита (питка с шишче), моля!» – каза свещеникът.

Двете момичета се спогледаха и бяха готови да се пошегуват.

Свещеникът тръгна към хладилната витрина с безалкохолните и взе две оттам. Постави ги до касовия апарат. Поръчката беше готова.

– Какво дължа. . . – обърна се той към момичето, което с отегчение натискаше бутоните на клавиатурата.  Но вместо цената за поръчката свещеникът получи един въпрос:

– Отче, знаете ли какъв ден е днес? Сигурно забравихте?

Свещеникът се учуди:

– Какъв ден е?

– Петък е, отче. . . не е ли постен ден? Не трябва ли да ни давате пример, а не да ядете месо в такъв ден?!. . .

Свещеникът сведе глава. Извади от портфейла си сумата, изписана върху касовия апарат.

– Задръжте рестото. .  Искам да се молите да мене, аз съм окаян човек, пълен със страсти. . .  – каза той  и излезе от заведението.

Момичето забеляза, че излизайки от заведението, той не се отправи към автомобила си, и с голямо задоволство от това, което му каза, то също излезе  навън. . .

Свещеникът се отправи в обратна посока, а не към дома си. С бързо крачка след няколко секунди стигна до мястото, което търсеше – един контейнер за смет. Дъждът още повече се усили.

– Брате, мога ли да ти занимая за малко?  – бяха думите на свещеника към мургавия мъж, който ровеше в боклуците.

Мъжът остави торбичките, които държеше в ръката си. Обърна се към свещеника. Застана точно пред него. Очите им усещаха същия дъжд, същия въздух, същия студ. . .

Свещеникът не каза нищо друго. Простря ръката си и подаде торбичките с питките и безалкохолните.

Мургавият мъж не подаде ръка. По-скоро не вярваше, че това се случва с него. Едно малко детенце, по-скоро синът му, което стоеше до него, простря своите малки и слабички ръчички, взе торбичките и любопитно започна да ги разглежда.

Свещеникът кимна, обърна се и се отдалечи. Стигайки до автомобила си, който беше оставил пред заведението, го очакваше една изненада.

Момичето, което му беше направило забележка, бе излязло навън, за да види къде е отишъл. . .  и беше видяло всичко.

– Отче. . извинявай. . .

Не успя обаче да довърши. Свещенкиът я хвана за ръцете и, прекъсвайки я, й каза:

– Не се притеснявай. .  моли се за мене! Добра вечер!

Очите на момичето се насълзиха. Две-три сълзи се търкулнаха по бузите й, виждайки автомобила на свещеника да се отдалечава в дъждовната нощ.

На отсрещния тротоар вървяха мургавият мъж и малкото детенце, смеейки се и ядейки това, което свещеникът им даде.

Момичето влезе в заведението.

– Добре ли си? – я попита нейната колежка.

– Много е лошо да съдим прибързано и повърхностно от това, което виждаме- каза тя с треперещ глас. . .

***

Почувствах гняв в мен. Ярост срещу един конкретен човек. Той дори не беше разбрал, че нещо ме подразни. Направи го «неволно».

Умът ми започна да прави сценарии как ще го накажа, какво ще му кажа, как ще го засегна, как ще го разбия.

Сега беше далеч. Но утре щях да го срещна.

Не издържах. Шофирах и дори пътя не виждах. Умът ми чоплеше неговата «непростима грешка», която накърни моя привиден авторитет.

Отбих се от пътя. Набрах бързо номера на мобилния му телефон. При второто повикване се обади.

– Брате, прости ми. . .

– Ама, защо, отче?  Какво ми сторихте?

– Остави мене, във всеки случай ти нищо не си ми сторил. . .утре ще говорим.

Душата ми се успокои напълно. Почувствах се победител в една битка, която бях изгубил.

Затова и се почувствах така. . . красиво, мирно.

Велико нещо е да изпревариш мрака на страстта, преди той да се впие в сърцето ти. И единственото, което ми струваше, бяха няколко импулса в мобилния ми телефон.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов